Андрей Чернев

публицистика

Литературен клуб | страницата на автора | литературна критика

 

Порочен кръг

 

Андрей Чернев*

 

 

         Обичаме да се забавляваме. За голямо съжаление от време на време усещаме, че нещо кръжи в главите ни и не ни дава да се развием – все нещо не е както го желаем. Както знаем тази борба обикновено приключва със смърт. Лошото на порочния кръг е, че винаги търси източник на вина: вътре – (самообвинение) и вън (несъгласие с обстоятелствата). Успокояващо е, че порочният цикъл вирее навсякъде по света. (успокоение тип – „Вуте да е зле”). Друго лошо е, че тук вирее в съвсем свои води. Пословично за българина е, че обвинява, предимно държавата и политиците, заради несгодите в живота си. Но всъщност всеки е устроен да търси вината в себе си. Слава богу и самообвинението и обвинението са измислени двигатели на порочния кръг. Най-хубавото от всичко е, че вина изобщо не съществува. Ех, колко хубав е животът отново. Единственият начин за справяне с порочния кръг е раздвижването. Изглежда невъзможно, но не е!

 

         Изборите не предоставят възможност за промяна, но предоставят възможност за раздвижване. Дали сме узрели да повярваме, че просто трябва да се размърдаме и нещата ще се открехнат? Дали ако съберем малките усилия на всеки един от нас в една посока, няма да се случи нещо? Не, този, който дойде на власт, няма да ни оправи! (освен в другия смисъл)...

 

         ЗелениТе сме ние, които отказваме да кръжим в порочен кръг и да обвиняваме други за нашата несвършена работа. Ние ще свършим цялата несвършена работа... Така мислим и малко по малко всички започват да мислят така (усещане, което витае из въздуха напоследък)... Времето да отциклим дойде... Така че дайте да се направим на щайги в изборния ден, а после да ходим на море в Гърция!

 

         PS

 

         Впрочем изборният ден е още сега, в нашата собствена урна!

 

 

 

 

 

Порочен кръг 2

 

 

 

         Порочният кръг е главата ни, която не вижда изход. Няма политици и виновници. Ние сами чертаем цикъла на битието си – нищо не правим, безучастни сме и чакаме нещо да се случи. Чакаме някой да ни подаде кормилото на живота. Нека почакаме още малко, тъкмо ще умрем и ще оставим децата ни със същите мисли и проблеми. Ако всеки поотделно се раздвижи, всичко ще добие смисъл от самосебе си. Звучи немислимо, да! Точно това ни трябва - да спрем с тези глупави мисли и да направим нещо, каквото и да е. Уж сме свежи глави, а без да осъзнаем сме се закачили за старите модели на мислене. Въртим се в кръга на болезнената шега, че всичко е напразно. Там, редом с мислите ни, се върти и едно клиширано оправдание: “Виновна е държавата!”. Но какво е държавата? Кога най-накрая ще разберем, че това сме ние. Кога ще спрем да наблюдаваме и коментираме? Кога ще спрем да се разграничаваме на управляващи и управлявани? Кога ще се включим в живота? Или да бягаме надалеч? Как ще емигрираме от себе си? Кога ние, младите, ще се забавляваме истински, а не само за да забравим?

 

 

 

* Бел. ред. Авторът Андрей Чернев е на 24 г. и следва драматургия в НАТФИЗ.

 

 

 

 

Електронна публикация на 03. юли 2009 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]