Д-р В. Балджиев

литературна критика

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | азбучен каталог

 

V.

 

Ролите се разиграват. Огнянов играе своята.

 

         Като главна причина, според автора, на завязките и развязките е приготовлението и пропаданието на въстанието.
         Главната идея е: борбата и пропаданието на идеалите.
         Търсим героите; но вместо герои, ние намираме само автомати и слабохарактерности; героизма и доблестта се представят в безформени и безлични фигури.
         Ние не виждаме, освен падение и отсъствие на дух и характер.
         И работата излиза така, че умоповредения Мунчо е най-разумния и най-доблестния от всички; Юрдановия бивол е най-неустрашимия патриот; а Колчо слепеца – вездесъщ далекогледец.
         Бойчо Огнянов – Кралича, който е главния герой на романа и иска да олицетворява доблестния Васил Левски, начева и свършва ролята си с един голям ефект. Така изпъкнал ненадейно с голям ефект, ние очакваме от него чудеса: очакваме да видим героизма му, доблестта му, решителността му, мощните му подвизи, непоколебимата му вяра в идеала и неотклончивостта му от великото дело, което е предприел. Ние обръщаме поглед към него, като към най-светлата точка и чакаме да видим неизчерпаемата му енергия и равнодушното му самопожертвование пред народния идеал – освобождението от турското иго.
         Да, ние ожидаваме да видим величествената геройска душа на апостола Левски възкръснал в плът и кръв и идеализиран от божественно някое поетическо вдъхновение (тези ожидания автора ни внушава), но не виждаме в Огнянова, освен некадърен подражател на Левски: защото, когато стегнем до края на романа, наместо да се възхитим, ние съжаляваме нещастника Огнянова, който мизерно умира при самозащита, следствие на своята си безразсъдност.
         А причината на това нежелателно чувство е, че г. Вазов е накичил бомбастично ролята на героя си в началото и в края, а в средата го оставил мъченик и тегловник; крушумената рана, още не заздравела, ето, че измръзва в планината под снега, тамам го съживяват, ето, че го хваща тифос и леже бедняка с месеци.
         Как да го не съжалява човек, като вижда, че страда горкия!
         На милозливия читател се свива даже сърцето от страх да не би да се разболее някак и от плеврит, нефрит или пневмония...
         Ала най-интересни са аргументите, с които автора изображава: доблестта, юначеството, готовността за самопожертвование, честността на душата, разумността, характерността, съобразителността и привлекателността на Огнянова. Ето в какви образи се явяват те:

 

 

 

         I.

 

         Огнянов, бежанец от Диарбекирската крепост, търси прибежище. Дълго време се е крил и скитал, доде да пристигне в Бяла Черква. Той знае, че никой не го познава там (както и отпосле става това ясно), но като шупелия човек, вмъква се вечер в градеца и намира за добре да влезе у чорбаджи Маркови през дувара, та изплашва деца, жена и самия стопанин, па и комшията Иванчо Йотата. Работата дохажда до оръжие, което става излишно след като Чорбаджи Марко узнава, че непознатият господин е син на някой си Видинлия – негов приятел. Как Чорбаджи Марко изведнъж се е уверил в тази идентичност на нощния посетител, който скача през кремиди, е друг въпрос.
         Обаче, след отрекомандуванието, Огнянов се вижда в опасност и избягва по същия път: защото дохаждат и тропат стражари, след което Иванчо Йотата намира случай да пусне едра цяла тирада върху произшествието.
         Разбира се, че тази история можеше да не съществува: защото по естетично и естествено щеше да бъде, ако Огнянов хладнокръвно бе влязъл деня; тъй като нямаше и опасност за него. От друга страна, този начин на действие щеше изведнъж да ни представи една черта на самоувереност и неустрашимост.
         След като Огнянов избягва от Маркови, съдбата му приготвя една опасност: срещат го стражари; той побърква конците и фуква да бяга през тях, но за злощастие дрехата, която му подарил доктор Соколов същата вечер край града, остава в техни ръце. (С малко разлика това произшествие е заето из действителния живот на В. Лвески).
         За нещастие или за щастие в джеба на дрехата се намирали бунтовнически книжа (И това се касае за В. Левски).
         Тази дреха и тези книжа дават на автора гъдел за една мършава комбинация, която освен че се явява невероятна, но осмешава и героя му. За това по-после. Сега да следваме. Огнянов бяга през глава из полето; вече никой не го гони, но какво не прави страха? Той бяга, - бяга и намира прибежище в дядовата Стоянова воденица. В воденицата няма никой. Но ето, че стъпки се чуват от вън – това е воденичара, но храбрия герой Кралич, като чува това, се скрива зад хамбаря. (Страх го е, разбира се!) Драгоценния му живот е в безопасност зад хамбаря. Воденичара и дъщеря му влизат, ала Кралича се потайва, без да му иде на ум, че за в бъдеще ще го прават организатор на тайни комитети и апостол на свободата. Но автора си има грижата: ей сега ние ще видим Кралича какъв юнак е той!
         Щом вратата се заключват и Марийка, воденчаровата дъщеря, си лягва, Емексиз – Пехливан, злодееца, с хрътката си, и Топал Хасан, тропат и влизат. Става една страшна сцена: турците връзват бащата, за да имат дъщерята.
         Тогава Кралича, който беше помислил, че турците идат за него да го уловят и който до сега не беше видял кръв (стр. 13 к. I СБМ), зима брадвата, която, види се, нарочно стои до ръката му, измъква се осулетлен, машинално минава, но се снишава зад чувалите (стр. 13 кн. I СБМ), издебва Емексиза зад гърба, вдига брадвата и цап в тила... на място. След това хваща Топал Хасана, преборва се с него, зима му случайно ножа и него убива; след него цапва и хрътката на Емексиза по главата. ...
         А след всичко това Краличът не е глупав: той закопава труповете и хвърля кучката в улея да се удави. С тези подвизи, види се, г. Вазов ни препоръча Кралича за неустрашим храбрец и доблестен юнак, но ние се чудим как автора не се е усетил, че тези подвизи, извършвани по такъв суров начин, рисуват повече подлост, отколкото доблест.
         Човек, който искоква из една скришна дупка и трепе откъм гърба, той е страхливец; който убива като кокошкар, без да излага себе си, и който прикрива като всяка убийца следите от престъплението, такъв човек има в дъното на душата си един слой от безчестие. Такъв герой Немците наричат Heuchler.
         Според нас, ако допустнехме, че това произшедствие има значение за романа (защото въобще тази част е излишна и няма абсолутно никаква связ с общото), за спазвание достолепието и характера на героя, последния не трябваше да се крие, а трябваше да посрещне смело турците с отворени гърди, без да спекулира за своя живот.
         Независимо от това, тази сцена е така отвратителна и потрясающа, щото никой естетически вкус не може я привнесе. Приемливо е едно убийство с крушум, с нож, но убийство с една балтия, това е цяло варварство. За такова дело наистина е потребна една съвест, въплотена в Емексизовата хрътка, която през целия живот на убийцата, да го прави да трепере от страх.
         Сега убийството извършено, ние научаваме, както политическите идеали на Кралича, така и средствата за постигането им. Кралича казва на воденичара: „Не направихме много, дядо, ние убихме двама, а такива зверове са хиляди и хиляди. Българския народ само тогава ще се отърве и види свободен, когато цял грабне топорите и изтреби тия душмани“ (стр. 14 кн. I СБМ) С други думи, като се исколят един по един Турците по указания начин с топори, свободата ще изгрее!
         Важното е, че автора също счита това дело за сериозно и идеално, та при всеки случай го истъква като похвално и юнашко.
         Ала народния човек и добър Българин (стр. 15 СБМ к. I) го обзема страх и напуща убежището си – воденицата – още същия час след убийството, макар и никой да го не е видел. Той отива на по сигурно място в манастиря да се крие. Дякон Викентий му хвърля в очите една похвала за геройството му (стр. 17 СБМ) и го испраща да спи; Кралича намира случай да се похвали, че избягал от Диарбекирската крепост и, че намерението му било да работи за освобождението на народа и си ляга.
         Но ето пак едно приключение по среднощ. Трябва ни малко смях. Автора не сметнал, че ние ще се смеем и над храбрия му герой. Ето какво става: Мунчо идиотина надниква през прозореца и се изблещюва на Кралича. Краличът, като всеки страхливец, истръпва от ужас, грабва си револвера (зимаме акт, че той е имал револвер и по преди) и скоква да утрепе превидението; но о чудо! Кралича разбира с кого има работа и следователно не го утрепал, като Емексиза... (29 Чипевъ)
         След всичко това г. автора сега ще ни убеди в доблестта и душевното благородство на героя. Касае се работата до едно високо нравствено дело, което Краличът трябва да извърши чрез самопожертвованието си, за да спаси един невинен човек – Доктор Соколов, паднал под ръцете на полицията, вместо него. Мотивите на проектираното самопожертвование, както и самата обстановка, са взети от Виктор Юго из романа му Les miserables: Жан Валжан жертвува хубавото си положение и се предава на правосъдието, което вместо действителния престъпник – Жан Валжан, съди по погрешка другиго Жан Матио, когото по прилика считат, че е истински крадец. Разликата обаче между Жан Валжан и Кралича е тази, че първия извършва делото, а втория не го извършва. Автора го менажира, чрез една такава невярна комбинация, която в никое художествено произведение не се приема. Ето каква е цялата история:
         Соколов – доктора – подарява палтото си на Кралича от съжаление, когато последний влиза в Бяла Черква. Кралича го взел и турил в него бунтовническите си книжа: но в нощния мрак, когато бягал от Маркови, палтото с книжата паднало в ръцете на полицията. Естествено повикали Соколов в конака да го распитат. Той не можал да се оправдае, арестоват го като бунтовник и откарват в Карлово. Работата е наистина сериозна и може да погине човек съвсем невинен: защото бунтовните книжа по нещастно стечение на обстоятелствата се намират в неговото палто, без да ги е турял сам. Но ако тази дреха и тези книжа са за нещастие на Соколова, те са за щастие на автора: в тях той намира источника на един подвиг.
         Кралича се научава за нещастието на Соколова, хваща си главата в двете ръце и веднага се решава да го спаси, като се предаде на властта и исповяда, че бунтовническите книжа са негодни. „Аз съм честен човек, казва той, и не искам да ископувам живота си с хорските страдания. Ако не мога да жертвувам живота си славно, то мога да го жертвувам честно...“ Хората го въспират, разубеждавайки го, но решението си остава на място и тръгва да се предаде на властта. Но таз работа излиза така, че хем Кралича не се предава, хем Соколов е свободен.
         И ако Кралича беше предварително известен някак, че работата със Соколова е свършена така масторски от Марко Иванов, той нямаше да се прави труд да ходи напразно до Карлово. Но види се, че автора ей тъй иска, щото, без всякаква опасност за живота, героя му да се представи за доблестен и благороден.
         Майсторската комбинация се състои в това: заптието, което носи плика с бунтовническите книжа, на тръгване случайно влиза в Ганковото кафене. Случайно влиза там и Марко Иванов и разбира работата. Случайно заптието на излизане забравя писмото (забележете, че заптието нарочно е пратено да отнесе в К. Това важно писмо). Тогава Марко зима писмото, отива си у дома, разпечатва плика, туря други книжя, запечатва го пак, връща се в кафенето, остава го намясто и свършено: Соколов се отървава от страшната беда и се връща назад, а нашия герой Кралича, който наближава Карлово да се предаде за него, среща Соколова на „живо здраво”, връща се и си влиза в Бяла Черква, съвсем безопасно, като че нищо не е имало... Разбира се, че всичко това излиза безцелна история! Първо: Скроената комбинация с писмото е съвсем невероятна, защото се основава на такива случайности, които са наивни: може ли да се предполага, че нарочния куриер-заптието ще забрави това важно писмо? Може ли да се предполага, че Марко Иванов така искусно ще разпечата един запечатан куверт в такова късо време? Второ: защо е било допуснато такова едно похождение на Кралича от автора, когато ще излезе ялово и безполезно? Или мисли автора, че е все едно впечатлението от извършеното и неизвършеното дело? Напротив, един велик дух се явява само в едно абсолутно опасно налагание. Друго щеше да бъде впечатлението, ако действително героя беше се явил смело и се предадеше. Но, може би, автора ще възрази, че героя му е потребен? Според нас, той не е потребен, защото много нещо не извършва отпосле, а според поета, фантазията трябва да комбинира други изход след величествената сцена на предаванието: защото такава една величава сцена струва много повече от всичките скитания на теглила на Огнянова.
         Впрочем, нашето убеждение е, че всичките деяния на Кралича до тука: нощното му явявание у Маркови, бяганието му с Мунчо идиотина и предприятието му за Соколова са излишни и без никакво значение за романа; понеже нямат нищо общо с главната идея. Тези сцени са просто поставени за повече ефект само. Ала ние видяхме как те обрисуват главния герой и каква краска му дават.

 

 

 

         II.

 

         След това начева втора фаза за героя Бойчо Огнянов. Заедно с променението на името и влизанието му в Бяла Черкова, той става смирен дасал и любовник. Според г. автора, високия му идеал остава непокътнат, така щото му стават два: Рада даскалицата и освобождението на България.
         Даскалъка му служи за маска на втория идеал т. е. на бунтовничеството му. Той ще организува комитети и ще ръководи въстанието, но същевременно любовта му си остава любов. Това съмнение е именно характеристично у Вазовия роман и то именно прави смешен и любовника и бунтовника.
         Тази слабост произтича от обстоятелството, че борбата за отечеството обикновено не се съчетава с женска любов. Народния борец остава настрана всички интимни чувства: защото великото поглъща малкото.
         Г. Вазов можеше да черпи из нашата история. В нея няма подобни смешения. Левски няма любовница, Христо Ботев остави жена си, Бенковски, Волов, Кънчев, Каблешков нямаха любовни истории при борбата. Виктор Хюго написа романа си „деветдесет и третя година“ без женска любов. Г. Вазов, като е взел една голяма част и от обстановките на този роман, можеше да се вникне, че там дето трябва да се извършат велики подвизи, дребните идеали у същите герои са неуместни.
         А че са неуместни, ще видим сега какво извършва Огнянов, който има голями цели: Той подкупва сърдцата с мъжествен и енергически поглед (стр. 53 к. I СБМ.) при испита на децата., дето съспива един пигмей - Кириак Стефчов. - Първа победа.
         Той привлича сърдцето на учителката Рада - втора победа. След тези победи г. автора казва, че Огнянов ще работи за освобождението на България тук и че ще срещне препятствия и премеждия „но за такива рицарски природи, казва автора, премеждията и препятствията са стихията, в която се калят силите им“. (стр. 56 к. I СБМ.) Между впрочем Огнянов не среща нито препятствия, нито премеждия в Бяла Черкова относително предначертаното му дело, но трябва да кажем, че и нищо не прави, нито комитети устройва, нито въстание приготвовлява. Ние не чуваме нито един път съдържанието на пламенното му слово (види си, автора го е менажирал).
         Единствените работи, които извършва Огнянов в Бяла Черкова, са тези:
         1. Представлява ролята на графа от „Геновева“, за която работа са употребени цели 10 страници, независимо от онези, в които стават комантарий по представлението. Читателя се безпокои само, че нещо извънредно ще направи героя вътре на сцената! Но нищо подобно. Излиза работата, че „Геновева“ служи за средство, щото Огнянов да привлече сърдцата и да покаже на яве театралните си способности пред публиката. Ето едно дело, което не е счетено смешно за героя. Защо героя да бъде почтен зрител, когато може да бъде актьор? Но, впрочем, защо е всичко това и каква связ има с мисията на Огнянова? Или и това е подвиг?
         2. Прафи теферич на Силистра-Йолу - гуляе с Фратьовци и Поповци, дето виждаме гювече и вино, чуваме малко словца испарени от виното, други праздни въсклицания и пошлото отмъщение на съперника му по любов Мердевенджиев.
         3. Гостува у поп Ставри, у когото се повтаря веселието, т. е. пиението и ядението, и гони заедно с Соколова Стефчова, който случайно се намирал в тъмнината пред портата на попа; а след това взима участие при улавянето на Стефчова у проститутката Милка Тудорчина (стр. 110 и 116 к. I СБМ).
         4. Среща се с Муратлийски, негов приятел по убеждения и по съдба, в воденицата на дядо Стояна, който го скрил зад хамбаря (ах, този хамбар!) в килерчето. Среща се с него и му се хвали, че приготовлението върви добре, че брожението расте, че се чака само времето и, че рано или късно въстание ще има (стр. 75 к. I СБМ).
         На това самохвалство Муратлийски му хвърля един компримент: „браво бе, Кралич, бабанка си!“ (стр. 75 к. I СБМ); след което се скроява плана, щото Муратлийски да стане фотограф, да се представи за Чех, да се нарича Ярослав Бързобегунек и да носи постоянно една каскета, която до свършека на романа си остава на главата му, както и той сам си остава като същи Чех фотограф, без всякакво значение нито за въстанието, нито за романа. Това са делата на Огнянова по приготовлението на въстанието в Бяла Черкова, ако не споменем заочните му ругания (стр. 63 к. I СБМ) към Мердевенджиева, негов съперник за Рада; омразата му към Стефчова, комуто за една мома Лалка се захвалва пред Соколова с избрани литературни думи: „Аз тая краста ще ида да го викам на дуел“. „Искаш ли да му ударя плесница всред кафенето?“ (стр. 105 к. I СБМ) без, разбира се, да испълни нито дуела, нито плесницата. Характеристично нещо е наистина у Вазова туй неиспълнение. Ние ще поговорим за тази черта по после.
         Така е изобразен героя на романа - апостола на свободата Бойчо Огнянов. Ние не виждаме нито препятствията, нито премеждията през полугодишното му пребиваване, които да му се попречили да испълни истинската си служба на отечеството, ако не считаме едно препятствие Радините нежности...

 

 

 

         III.

 

         Но време настава да се убедим в качествата на героя. Автора му приготвя едно приключение опасно; но не от настоящата му деятелност, а за избягванието му от Диарбекир и за убийството на Емексиза, в която афера играе важна роля и емексизовата хрътка. Насмалко Огнянов е уловен в черкова, но благодарение на слепия Колчо (който въобще служи като електрически звънец в романа), той сполучва да избегне. Характеристично е, че горещите патриоти, приятели и съмишленици на Огнянова още при този случай се показват „диви глогове“. Огнянов е в полето, дето вее снежна фуртуна. Скрива се зад един храст и си размишлява. „Бягът му се сторва, като една подлост. Иска му се да се върне назад да се увери сам, до де се простира злото“ (стр. 132 к.I СБМ). Но такова нещо не прави Огнянов, ами обръща към гората да се скрие, дето за злощастие случайно няколко ловджии турци му хвърлят подире три пушки, колко да го ухапе една сачма в кълката. Защо е била на Огнянова, па и на автора, тази рана, незнаем, но нам се чини, че всичко това е безцелно и непристойно за един герой да получава рани преждевремени от ловджии на зайци.
         При все това Огнянов бяга и случайно сред нощта намира въгларе от Веригово в гората. Случайно единия е стар познайник. (Какво щастие, кога има човек късмет!) Сега в Веригово у дядо Марина се начева церение, излежавание, ядение и пиение цели месеци. Печени пилета, баници, кокошки, пиляфи, сутляжи, винца разни се търкалят по софрата и апостола на свободата яде, раната здравее и семето на свободата се сее... „Дядо Марине, та ти ще се расипеш. Ако си не сбереш ума, аз ще се откажа от твоите гозби и ще си купувам от бакалницата хляб и бито сирене,... томи стига“, (стр. 137 к. I СБМ) (има си хас!) казва Огнянов на хазаина си, но види се, на шега, защото думата дело не става. Цяло село го храни и си празни курниците, той намира това твърде естествено, продължава системата на церението си и казва усмихнато на даскал Мина: „Ех, дядо Мина, било ни писано малко теглилце... на ли сме се нарекли апостоли пусто и върло?“, а дядо Мина отговаря: „тежко е, тежко е, даскале, вашето деяние на земята, но то е славно и похвално...“ „И тези думи внасят сладка утеха и бодрост в Огняновата душа“ (стр. 139 к. I СБМ). Оставяме въпроса висящ.
         Но какво чини Рада? Ето въпроса, който занимава апостола на свободата при добра трапеза. „Скоро върви, дядо Марине, виж какво прави тя!“ „Ах клети дядо Стоян! Ах, Радка, Радка!“ Не го сдържа сиромаха Огнянова, изгаря за нея и предпочита да напусне вече хубавата софра, за да види либето си.
         И тръгва за Радка (Въстанието остава малко по на заден план, кога му дойде времето). А дядо Марин крещи, не иска да го пусне да не стане зян! (стр. 141 к. I СБМ), от което крещение апостола Огнянова го хваща малко страх, та му забелязва: „По-полека, че се чува надалеко!). (стр. 141 к. I СБМ).
         Но преди да пристигне Бойчо в Бяла Черкова, автора му приготовлява цяла Одисея:
         Огнянов предрешен на Турчин влиза в едно турско кафене, дето от страх се испотява (стр. 143 к. I СБМ Предрешенеито е от Левски, а испотяванието?), след това пристига на карнарския хан, дето връзва Рачко Пръдлето за дирека; от тук потегля за Алтъново, дето присъствува на една седенка и дето виждаме Иван Боримечката как се снабдява с жена. Добра идилия. Но тя се примесва с царвули на заптието и с едно истезание на дядо Стойчо, който умира. Огнянов взима акт от това зверство „през една отзевка на потона, не в сила да одържи ръката си там от кърваво отмъщение“ (стр. 221 Чипевъ) и се сдружава отпосле с сина на издъхналия да отмъщава на двете заптиета. Верен на началата си: да истреби един по един турците, както уби Емексиза, Тапал Хасана и хрътката, той потегля с сговорната дружина, хваща пусия в храсталаците и чака ловът си.
         Това е второто дело, което ни убеждава, че Огнянов е един Heuchler, че той знае да убива с брадва и крушум, но само когато той не е изложен, т. е. зад гърба, зад пусия. Ето как мисли Огнянов по този въпрос: „И аз искам отмъщение, казва Огнянов, и страшно; но безопасно за нас.“ (Стр. 222 Чипевъ).
         И убийството се извършва без угризение; но заедно с заптиетата пострадват и няколко вълци. В борбата с вълците ние се убеждаваме, че Огнянов е страшен герой!? Той командува: „Ще работим с ножове и с дръжките на пушките, чавате ли?“ Наистина трябва да захвалим, че е създаден такъв случай, в който да се отличи героя му!
         Ние мислим, че всичките тези работи с вълците и заптиетата са достойни, може би, за Боримечката, но не и за Огнянова. Те го унижават и го правят съвършено тесногръд и дребнав.
         След победата над вълците и заптиетата, победителите, т. е. Огнянов и другарите му, потеглят към балкана да се крият. Нашия герой особено е предпазлив: той съветва да се не връщат в селото (стр. 234 Чипевъ). Тук в снежната фуртуна Огнянов става за оплаквание. Студът, фуртуната и болежките от куршумената рана, която все още не оздравя, го измъчват. На едно място насмалко остава да се распростим с Огнянова. Той измръзва и пада полумъртъв в една пряспа, но благодарение на Боримечката, който го изравя из снега, растрива го, нагърба го и относи в една зимнакъшла, дето го сгрява, той се съживява и пийва ракийца.
         След всичко това фатално за героя произшедствие, Иван Боримечката го подиграва в очите с една неподражаема ирония: „Голям юнак е!“ (стр. 240 Ч.).
         Подир това и подир една наздравица (защото и тука пред Калчо Букчето има наздравици), в която наздравица се говори за мъжкото сърдце и силна десница, Огнянов пак тръгва за тегла и мъки.
         Токо що пристига в хана на бае Дочка, ето че влизат петнайсетина башибозуци. Работата е сериозна и той истеглюва алтъпатлака, но не става нужда: защото Огнянов страшва пръчките от прозореца, скоква в водата, прецапва я като лебед и тръгва да бяга. Подир му крушуме, но нему нищо. След това Бойчо пак бяга, замръзват му панталоните, стига на Овчари, преседява две недели у добри хора на прехрана, указва се че един пръст от крака му измръзнал (беда!) и след това от страх да не навлече беди на хората, заминава в Пирдоп, дето го настигва друго злощастие: тежката болест. Пролежава у големия патриот Муратлийски три месеца, в който го храни и гледа за някакви си услуга... и хай пак назад към Бяла Черкова за Радка! (стр. 68 кн. II СБМ).
         Тука се свършва първия том от романа „Под Игото“, който обема цели 180 страници - почти половината.
         За нас, който пишем тези редове, е необяснимо защо са били тези перипетии до тука, когато те нямат нищо общо с главната идея на романа. Идеята е борбата за свободата, а дотука никаква связ, никакво единство. Даже всичките тия истории с Огнянова са така едностранчиви и не съществени, щото едва ли можем да кажем, че някаква обща идеа прониква в тях.

 

 

 

         IV.

 

         Минуваме в друга фаза на романа, на почвата му и следим героя Огнянов какво прави на попрището си.
         Ето вече Белочерсковския комитет заседава. Кой го е организирал, това не се знае; но Мичо Бейзадето председателствува, а Каблешков говори. Влиза Огнянов от дълъг път, като въскръснал и заема председателското място. Ние виждаме героя в своята сфера на действие.
         Но пред вид очертания му характер до сега, неговото видимо нарасвание, се явява в същност подпухвание. Защо още? Защото и сам г. Вазов е усмял тази най-сериозна част от романа. Сюблимното става комично. Преставете си, че тайния комитет заседава, че там се взимат съдбоносните мерки за испълнението на идеала, че в него блика душата на петвековния роб, сюжет за едно великолепно и страшно издигание, сцена която трябва потомството със страхопочитание да съзерцава, и в този момент автора намира за добре да исплаши това събрание за чист вятър: чуват се пушки, всички се изплашват, съзаклятниците грябват пушки, цяла тревога. какво е това? въстание ли? О не, мечката Клеопатра избягала, та пандурете гърмели по нея, следствие на което нашите бунтовници както и агите се уплашват!1 С каква цел се е писало това? Мигр за да усмеем Фратьо е допустимо да развалим най-великия момент?
         Намирал ли е г. Вазов някога у Виктор Хюго, у Шилера, у Гете такава деградация на сюблимното?
         Заедно с комическата тази комбинация и Огнянов става смешен, и недостоен за сериозна и висока задача. Сюблимното е преобърнато на смях!
         И този смях е така страшен, щото разстройва целия фандамент на романа, разрушава най-сериозното, най-великото и ни внушава убеждението, че чувството на възвишеното са непонятни на автора му. След този комически поход, в който взима живо участие Огнянов, ние вече не можем да гледаме на него равнодушно: защото крачката от възвишеното до смешното е направена.
         От този момент още се разклаща цялата сериозност на делото. Идеята на целия роман се похабява и всичко изглежда на Донкихотство. Каквото и да прави Огнянов и другарите му, това вече не е съгряно от истинска вяра и надежда, а от илузий.
         Ето защо нам се показват твърде естествени сценическите маскирания на Огнянова пред Рада (стр. 69 кн. II СБМ), когато той се нахлупва шапката, преправя главата и лицето си пред огледалото, показва главучките на револверите и подига кебенцето си пред Рада, за да се препоръча.
         Единственото утешение, което ни остава от тази „среща“ с Рада, е, че Огнянов не пада по долу от Мердевенджиева в любов.
         Мердевенджиев я нарича: прекрасна. Огнянов я нарича: прелестно създание; Мердевенджиев й казва: ангелски образ, с корона увенчан. Огнянов я нарича: бедний ангел и ангел мой; Мердевенджиев й приписва: „прекрасни очи“, Огнянов й казва: пиле; Мердевенджиев ще я научи на ирмоса от Армодиуса Папаригонуло, а Огнянов ще я резервира да плаче на гроба му неизвестен.
         Както се вижда и двамата са добри любовници и имат своите амбиции: първия да види искуството си присадено у жена; а втория: да плаче подир смъртта му жена. Най-после настъпва тържественний час на въстанието. Рада е в Клисура, повикана там от Огнянова, да се виждат, но честичко двамата. Огнянов е уж агитатор, апостол, ръководител, дъшата на въстанието. Въстанието избухва, но какво мислите? Нашия герой се намира в този момент при Радка и се разправя с съперника си Кандова... Камбаните бият, петвековните робе вдъхновени от свободата, развяват препорци, а Огнянов се намира в радплох, зашемеден от интригите на любовта.
         Наистина прачевна е историята на въстанието, защото то падна по натиска на множеството неприятели, ала още по-плачевна е тази история в романа на г. Вазова. В късата борба автора не е възпроизвел нито един герой, при всичко че те не липсват в онези минути. Съвременниците ни предават разни величествени анекдоти при това въстание и г. Вазов можеше да даде един образец. Но таквоз нещо няма. Малодушие вее навред. Наместо решителност и геройство, ние виждаме отчаяние и самозащита. Такъв дух прониква Вазовото изображение на борбата. Огнянов, като герой не представлява с себе си никакво особено явление; даже Боримечката, Кандов, Мирчев съ нещо по-крупни единици от него. Наистина Огнянов прави един доста смел подвиг, като се решава да отиде в Бяла Черкова, но това той го предприема в минута на отчаяние, в безизходно положение, когато е неминуема кризата (Стр. 135 к. II СБМ). В това решение влияе и нещастната му любов, а несъмнено е, че отчаянието и любовта са мотиви, които подбуждат към смело дело и слаби натури.
         При все това както изобщо предприятията в този роман не се извършват, така и въпросното Огняново домогвание остава без резултат: героя се връща назад, от сред път, както е отишъл с паднал дух и расипани надежди. В катастрофата той не прави исключение: както всички и Огнянов е зашеметен в панически страх, в ужасна самозабрава и раздражение. Той се ядосва и крещи, като всеки, изгубил равновесието на духа. Полузабравен се спуща да спаси Рада, но и това вместо него извършва друг. Г. Вазов можеше изцяло да заеме Маркиз Лантнак от Хюго. Това щеше да бъде много по-великолепно. Голяма грешка е, дето е подражавал на г. Шопова, та е изобразил героя в тревожно и бягуще състоян. Нима нямаше да бъде много по-доблестно, ако нашия герой с едно стоическо презрение към смъртта беше влезъл в пламъците и спасил Рада? Тази роля се падаше нему, не на Боримечката.
         Малодушен бунтовник, той се явява и слаб любовник.
         След тези произшедствия, Огнянов ни е представен в мизерно състояние: изгладнел той ръве един комат хляб; уплашен от лая на едно куче, бяга и се скрива в едно легловище на див звяр, от дето сочи револверът си конвулсивно (стр. 7 к. III СБМ).
         Най-обикновения стилист няма да допусне, щото Иван Боримечката в този момент да има повече кураж, отколкото главния герой - апостола на свободата. По-хубаво щеше да бъде Огнянов да не живее вече, отколкото да бъде изложен на такова унижение.

 

 

 

         V.

 

         Огнянов завършва портрета си. Той се намира над Бяла Черкова несъзнателно. Сляпата любовна страст го докарва до там. Всичката тая последня история е написана за хатъра на любовта, ала заедно с това ние научаваме и друго: именно, че Огнянов е шарлатанин: той сам съзнава пред Соколова, че не се е надявал в сполуката на въстанието, че целта на въстанието била да станат само жертви, та Европа да ни освободи (стр. 41 к. III СБМ). С други думи: Огнянов е мамил народа в едно свято дело, в което сам той не е вярвал. Значи той е човек без идеал, или по-вярно: идеата му е била измамата, а целта му - опропастяванието на народа! Критиката в подобен случай, няма възможност да слиза толкова ниско...
         Сега вече знаем какъв човек е този Огнянов и разбираме, защо в едно и също време от една страна громко говори за чест, за мренье, за самопожертвувание, а от друга за нежелание да умре (стр. 44 к. III СБМ) и защо нищо не извършва, за което се наима.
         Марко Иванов, Ив. Боримечката, Марийка воденичарката и Юрдановия бивол го заместят и извършват подвиги, които са определени за самия него. Той се еклипсира от тях, за да блесне при малодушието.
         Това е живота на героя Огнянов, без да споменаваме трагическата му смърт, която с нищо геройско не го осиява: защото самозащитата е присъща и на червека, когато го сгазват.
         От всичко до тук казано, следва, че героя е една агломерация от сенки, които освен че не рисуват герой, но обезличават и всеки обикновен човек. Огнянов е един смес от малодушие, от самохвалство, от авантюризъм и от понятия за храброст и доблест само. В душата си той е недобросъвестен, страхлив и некадърен, но отвън умее да се представи за храбрец и честен.
         Второто качество му служи за маска на първото.

 

 

 

 

---

 

 

Бележки:

 

1 В изданието на Чипевъ г. Вазов е премахнал тази сцена - бел. а. [горе]

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

 

Електронна публикация на 25. август 2018 г.
Публикация в кн. „Критика върху „Под игото“, Д-р Васил Балджиев, София, 1896 г.
©1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]