Д-р В. Балджиев

литературна критика

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | азбучен каталог

 

VI.

 

Какво правят другите?

 

         Като отговаряме на този въпрос, непременно трябва да отговорим и на друг: за какво служат те и необходими елементи ли са за испълнението на идеята?
         Преди всичко нека припомним, че почти всичките лица на романа играят ролите си в Бяла Черкова, обаче центърът на движението не е там, нито пък идеята на романа има някоя связ с Бяла Черкова. Театърът на въстанието е поставен в Клисура.
         Очевидно е, прочее, че тук има някакво недоразумение: или г. Вазов не е имал една определена идея, когато е наченал да пише романа си, или той coute que coute е имал да възкресява своите типове из „Чичовци“, или непременно е искал да централизира действията в родното си място, който опит по историческа причина не му се е удал, или най сетне фантазия не му е достигнала, за да създаде необходимите типове вън от Бяла Черкова. Както и да е, но тъй, както е съставена шемата, има едно разединение, има два полюса, които се теглят постоянно към разцепление.
         Това принципно резединение влачи цял ред други главоболия, които тоже нямат връзки с общата идея и следователно много части от романа, както и много действующи лица са излишни и неуместни.
         Те обременяват само и губят равновесието, те правят само „драски и шарки“ из романа, но не дават „живопис“.
         Прочее, това е втория технически недостатък след недостатъците на героя Огнянов.
         Нека се убедим.
         Почваме с Рада.
         Тя е любовница на Огнянова - втория му идеал. Вазов я описва като благовонно цвете, невинно искренно момиче, с горещо и любяще сърдце - чиста дева. Така представена тя трябва да бъде идеализирана личност, достойна за един герой. Тя трябва да бъде предпазена от разни непристойни мелочи.
         Обаче автора е дозволил на Стефчова да я ущипе, а ней е позволил да му плесне шамар. Не беше ли по хубаво тя да вдъхваше уважение на всички и Стефчов да нямаше смелостта пред нейния горд поглед да си позволява улични непристойности. И, ако беше такава величава и горда жена, ние мислим, че и автора нямаше да я унижава с писмото на Мердевенджиева и с честите посещения на Кандова, към когото тя съмнително се колебае и след етическата и женитба с Огнянова. От една страна тя люби Огнянова, и се жертвува за него, от друга неспособна да отблъсне Кандова, любовта на когото към нея й е известна. Очевидно е, че не е държано сметка за натурата на тези чувства: защото истинската любов не търпи двусмислености, толкоз повече, че това се касае за една героиня, която трябва да представя идеала на самоотвержена и чиста любов.
         Друго едно унижение на нейната личност ние виждаме в грубата сцена между нея и калугерицата Ровоама, която я изгонва из вратата. (Стр. 131 к. I СБМ) Може г. Вазов да мисли: Ровоама да представлява Г-жа Тенардие, а Рада - Козета (Les miserables), но тук работата е съвсем друга: В. Хюго има за цел милосърдието към нещастните, Вазов има за цел въздигането на патриотическите чувства, геройството, любовта към отечеството, самоотвержението.
         След поменатите перипетии и след като Рада става магнетичен полюс на много сърдца, тя изведнаж зима образа на Иманюса и подноси свещта до барута. Тази сцена просто е взета от романа на В. Хюго „деветдесет и третя година“. Разликата е само, че Иманюс е мъж, а Рада жена, че Иманюс подпалва пожара, а Рада - не: свещта й угасва; освен това у Хюго всичко е естествено, а тука - не, там има raison d`etre, а тук не - Ние не знаем как на Радината маса дохажда торбата с барута, когато нейното скромно жилище не е било сборно място на въстанници, нито магазинаж на муниций; а място на любовни срещи; ние не знаем още как Рада изведнъж се решава на такъв ужасен начин, нито пък виждаме, защо тя чака да й духнат свещта, когато вратата се трошат. Сцена необмислена в основата си и съвсем излишна.
         Ето как е в оригинала: Лантнак заедно с няколко души храбреци се затваря в кулата Тург. Те представят царската партия във Вандея. Републиканските войски ги преследват и са обсадили кулата. Защитниците храбро се борят, но пред многочислените неприятели те отстъпват, ала етаж по етаж, стая по стая, стъпка по стъпка.
         Обсадените са решени да умрат всички за водителя си и в краен случай като не останат муниций да запалят кулата. За тази цел има приготвен катран и други горящи вещества, които се подпалят чрез един фитил, намазан със сяра. Когато вече обсадените изчерпват мунициите си и се оттеглят в най-връхната и последна стая, дето скоро ще влязат неприятелите. Иманюс, един от обсадените, подноси машалата да запали фитила. В момента, когато вратата се строшават и пръв влиза Радуб, Иманюс запалва и раздухва фитиля, който се распалва и пожара пламва.
         В Вазовия роман: Боримечката строшава вратата, като Радуб и влиза, но свещта на Рада угасва и нищо не остава. Боримечката иде да спаси, а не да убива Рада. Никой няма да повярва, че той е намерил за по къса процедура да строши по напред вратата, а после да обажда намерението си. Това е неестествено: защото Боримечката можеше да се обади и Рада щеше да отвори.
         След чудесното спасение на Рада, съдбата я относи пак в Бяла Черкова, дето испълнява една твърде въсхитителна рол: тя се решава про опасност за живот и чест да помогне на любовника си. Този акт е наистина достоен за похвала, макар и да е безцелен и макар да има малко сходство с ролята на Михалка Флешар (Ром. деветдесет и третя година, Хюго). На такъв подвиг приличаше, според нас, и геройска смърт, ала, види се, автора е бил доста скруполозен към женските сърдца и е предпочел припадъкът.
         С това се свършва ролята на Рада. Пита се: необходима ли е била тя за завязката и развязката на романа и имали някакво значение за общата идеа? Според нас, тя служи за разнообразие, ако не смятаме ушиванието от нея на едно въстаническо знаме, за което се поменува, а не излиза на яве, и аке не смятаме любовните й срещи с Огнянова и Кандова. Тя като че ли е поставена да произвежда ефекти: Нарочно се праща в Клисура, колко да уплаши Боримечката с барута, и нарочно пак се връща, колко да умре при куршумите..... И без двете тези неща, като безцелни, можеше да се мине.
         Кандов. Какъв е този тип? Да ли не е искал автора да въплоти едно социалистическо течение в онази епоха? Не ни се вярва, защото би било историческа невярност. Това е един изолиран тип, който няма нищо общо с тогавашното българско общество. Според нас г. автора е искал да присади у нас един тип от Тургеневия роман „Нов“.
         Нежданов е „нихилист“ убеден в правотата на принципите си. Той напъва всичките си сили за постиганието на целите си и когато се убедява, че почвата не поима нищо и надеждите му са убити, отчайва се и се самоубива. - Кандов е също увлечен в социалистическите утопии, но нищо не извършва за тях, нито пък има опасност за него лично, ако ги пропагандира. Но изведнъж прави един обрат: напуща утопиите и става ревностен съзаклятник; след това напуща съзаклятничеството и става безумен любовник, а след това, като се подхлъзва от любовта, хвърля се във въстаниците отчаян и намира смъртта си. Наистина неговата смърт е геройска, но тя няма мотив: той не умира от любов към България, нито поради някакви разбити надежди, той умира като безразсъдно дете, което не знае какво иска и за какво съществува. Ето защо типът Кандов няма никакъв raison d`etre в романа „под игото“.
         Доктор Соколов с Клеопатра и Лалка, Марко Иванов и Поп Ставри, Мичо Бейзадето и Ярослав Бързобегунек, Колчо Слепеца и Юрдановия бивол, Мунчо идиотина и Иван Боримечката, са една група, която се движи в Бяла Черкова. Соколов с мечката на наумява Пиер-Гренгоар с козата Джали в романа на В. Хюго Notre Dame de Paris. Разницата се състои в това, че в онзи роман козата е свързана със съдбата на Есмералда, а в нашия роман Клеопатра служи само да уплаши Мердевенджиева, агата и съзаклятниците.
         Ето защо ние считаме излишни страниците, които са попълнени с Клеопатра. Освен това не сме наклонни да ублажаваме плодовитостта на автора и към създаванието на многобройните същества от зоологическото царство, каквито са: хрътката, осемте вълци, Юрдановия бивол, потераджийското куче, които играят важни роли, като същи герои!
         Наистина няма какво да се каже: всичката балканска фауна е употребена на полезна работа.
         И тази система се е показала доста износна, та заради това виждаме, че домашните хвъркати в Веригово са употребени за патриотическа храна на Огнянова, кучетата са употребени за главни негови неприятели, гладните вълци са употребени за доказателство за геройството му, бивола е употребен за незаменим съзаклятник и помагач, а рунтавата мечка е употребена да плаши агите и героите.
         Но освен от фауната г. Вазов, по подражание на В. Хюго, се е възползувал в изобилие и от разнообразните човешки недъзи и природни монструозности. Имаме: един слепец Колчо, един умоповреден Мунчо и един гигант Боримечката, който с големите си уста лапва цял заек!
         Колчо ще представлява щастливата случайност и ще се явява, щом ни трябва.
         Мунчо ще си коли гърлото и ще казва „руссиян“ през цялото течение на романа и напоследък ще се възмути и плювне една храчка; т.е. ще служи за барометър на патриотеческия курж на Белочерковчане; Боримечката със страшната си сила ще представлява нещо като Квазимодо, в образец на борец с мечки и вълци, без да знаем какво става с него най после. За останалите лица малко остава да се каже. На пръв поглед изглежда, че те са важни персонажи в романът и без тях нищо не може се завърза, нито развърза; но напоследък се уверяваме, че изходът е могъл да мине и без тях.
         Така например: Соколов разиграва постоянно мечката си: вместо друго отмъщение за любовта към Рада, той уплашва Мердевенджиева с мечката си и го окъпва в реката; явява се в началото на романа само за доказателство на Огняновата доблест (въпроса по подаренето палто), разхожда се негоре-надолу с него, възхищава се от бездарни бунтовнически песни, ходи по теферичи на развлечение, либи кадъната на Хюсни Бей, либи и Лалка Диямандиева уж сърдечно, а не се оженва за нея; заканва се на мъжа й Стефчова, прави атентат върху му, но когато дохожда работата до въстание, нищо не излиза от него, както и от другите, и погинва в само защита, обсаден във воденицата, с Огнянова.
         От всичко това следва, че Соколов не съставлява градиво за главната идея. Впрочем, от последното бягание и крепение Соколова из Б.-Черкова, може да се заключи едно само важно нещо; именно, че Бяло-Черковчени са били quazi-патриоти и quazi-съзаклятници. От друга страна Соколов, като характер и личност, съвсем не представлява това, за каквото е представен. Искрен любовник не е той, а плитко сърдечен човек: нарича Стефчова убийца на Лалка, но всъщност е сам убийцата: защото не идеала за въстанието го спира да се ожени за нея, а нерешителността му, происходящ от неискренното му сърдце, което тупа за кадъната и за Лалка - Един разеян екзепляр без нравственна основа и без характер. По хубаво щеше да бъде да не ни препоръчваше автора такива искривени понятия за нравственността (автора му симпатизира).
         Покрай него ние виждаме също и Лалка, паднала в съпружеска измена, без никакъв по-висок мотив. Тя не по-малко е за съжаление, като се е оженила за един омразен ней човек, на когото е готова всеки момент да измени. И, наместо да беше испъкнат на яве порокът, ние виждаме върху тях изсипани всичките симпатии, като дъхът на росни рози. Походите на Соколова, заканванието му, отмъщението му и походите на „срамежливата Лалка“, която върви из дъжд и кал за Соколова, колко да настине и умре, са една мелодрама, добра за една отделна „шарка или драска“, но не и запример за нравствени подвизи.
         Относително личностите: Марко Иванов, поп Ставри, Мичо Бейзадето и Ярослав Бързобегунек (Муратлийски) нищо особено не може се каже по тяхното значение в романа: защото нямат такова. Марко Иванов служи само за изкованата комбинация за разпечатванието на писмото; а г. автора е обърнал толкова сериозно внимание на него и на „молитвата му“, като че ли личността му е толкова интересна за общото течение. Този човек, който за една череша и за една молитва отива на заточение, едва ни трогва. Поп Ставри и Мичо Байзадето даже и не заслужават нашето внимание: единия знае да философствува и да пие, а другия служи за ирония на самата идея. Колкото за Ярослав Бързобегунек, ако може само с думи да се въздига и хвали за юнак, то и ние ще го считаме за такъв; но работата излиза, че той само шапка сваля на бея и фотографира, вечно се преструва и преправя без никакво участие в делото.
         Тусун Бей, Кириак Стефчов и Заманов.
         Единствените важни личности (след героя Огнянова), които имат свързка с идеята на романа, и които са добре поставени на местата си, са тези три лица. Но добре обрисувани и схванати са само Кир. Стефчов и Заманов. Тосун бей, който е най-крупната личност в развязката на романа, остава в сянка и автора съвсем малко говори за него; което значи, че той не е оценявал елементите си предварително; нито пък е съзнавал, че разрушителя на идеалите и надеждите, представителя на фанатизма и зверщината е Тосун бей. Той въплощава мрачния елемент, фаталната необходимост на разрушението, въплощава контраста на светлата борба и контра-удара върху силата на българските стремления. Ето защо щом е повикан на сцената, трябваше да бъде и добре разгледан. За Рачка Пръдлето, за Калча Букчето, за даскала Фратьо, за Поп Димчо, за бае Цанко, за дядо Марин, за Генко Гинкин и Гинка Генкова, за Иванчо Йотата, за Стоян Воденичаря и Хаджи Ровоама, които нямат абсолютно никакво значение и никаква цел за романа, г. Вазов на дълго и нашироко се е пустнал, а за тогова, който се испречва като една демонска сянка в катастрофата - няколко реда само! Равновесието е изгубено още при самото съчетание на елементите.
         За сега толкова относително характеристиката и значението на личностите.

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

 

Електронна публикация на 25. август 2018 г.
Публикация в кн. „Критика върху „Под игото“, Д-р Васил Балджиев, София, 1896 г.
©1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]