Д-р В. Балджиев

литературна критика

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | азбучен каталог

 

VIII.

 

Сенките не са хора

 

         Който е чел Вазовите повествователни произведения трябва да е забележил, че в кратко време всичко изветрява и не остава спомен от четивото. Не само че не се отпечатва в паметта един човешки тип, но и самата обстановка и развитие се испаряват в ефир. Това е обща характерна черта, с твърде малки исключения. Тази характерна черта, както исключенията, си имат причини, които лежат в поетическия талант на повествователя.
         Преди да ги обясним ще кажем предварително няколко думи, които ще ни служат за база:
         Има една разница между лирическия талант и повествователния талант. Първият представя субективните чувства и възгледи, които могат да бъдат общочовешки, вторият представя обективните, които са вън от поета, в вселената, но които се съзерцават и въодушевляват от духа на поета.
         В първия случай поета черпи от себе си без да има нужда от себе си, т. е. от своя животворен дух. Но когато той черпи от вън, от вселената, нему, като на поет, е забранено да копира: защото, както е недостойно да се плагира чуждо произведение, така е непристойно и да се фотографира природата от един поет. Назначението на поета не е фотографско; той трябва да изчерпи, да събере бездушната пръст от природата, да й даде форма и да й вдъхне душа. С други думи: създаденото трябва да бъде негово, а не на природата; но създаденото от поета да прилича на природата.
         Така щото мирът на поета да бъде един втори мир, съвършен и жизнен, както е Божия мир. Даже повече нещо: в поетическия мир ние трябва да съглеждаме ясно и целта му и идеала му, които в Божия мир нам са не ясни и тъмни.
         Сега да се върнем и потърсим причините: защо у Вазовите повествователни творения, както героите така и произшествията се разсяват из паметта ни в кратко време? Според нашето мнение: защото те не представят истински поетически мир. Героите не са създадени и въодушевени, а са само форменни. И ако се движат, те се движат механически, без душа и съзнание. Техния живот и дела са толкова малко съобразни с действителността, колкото представленията, които виждаме в съня.
         В противоположност на това по някога ние срещаме такива лица, които приличат да се взети от частния живот и хвърлени в някое повествователно произведение да играят роля.
         В първия случай, когато лицата приличат на съновидения, трябва да знаем, че автора е искал да създава, но не му се е удало; в втория случай, когато лицата приличат на живи, трябва да знаем, че поета е копирал някой познайник. Но понеже не всеки човек може сполучливо да играе роля в някой роман или драма, то те или бездействуват или пак така действуват, че тяхното присъствие остава безцелно.
         И в такъв случай, като се явяват излишни, те правят само претрупвание, като лица, които не интересуват нито него, нито ходът на произшедствията. Независимо от това такива лица обикновено се явяват на сцената само телом, а душата им не взема участие, тъй като те представляват само външно копие, т. е. различават се по външните си маниери само.
         За да напишем тия редове ние се основаваме на данни, които всеки може да провери:
         Сам г. Вазов в своите „Драски и Шарки“ част II откъслечето „За моята си черга“ признава, че е рисувал както Митрофана и Дормидолски така и куп други лица, които е срещал и които живеят. В романа „Под Игото“ по голямата част от лицата са също копирани. За да се убеди човек в това, нека вземе биографията на Васил Левски от г. Заимов. Там ще види кои лица са били членове на Сопотския революционен комитет в 1876 година. Между другите ще намери и даскал Фратьо; а г-н Фратьо фигурира както в „Чичовци“, така и в „Под Игото“. Освен него г-н Вазов е копирал всичките си „Чичовци“, които са и в романа му. Копирани са също: Хаджи Ровоама, Поп Ставри, Мичо Беизадето, Марко Иванов, Диамандиев, Как Гинка, Колче Слепеца и въобще всички лица в романа му, с твърде малки исключения. Измислени са: Бойчо Огнянов, Муратлийски, Мирчев, Кандов и няколко други още.
         Отличителните признаци на едните и другите са тези:
         a) Копираните лица се явяват с външни белези, маниери, привички, които автора с особено внимание описва, ако ги познава лично. Те се явяват на сцената и по някога извършват нещо, без да има тяхното дело нещо общо с идеата на романа. Те фигурират обикновено за калабалък. Напр. какво значение има за романа Хаджи Смион, който по привичка си гали чорапа на крака, или какво може да важи Иванчо Йотата с искриьения си язик или поп Ставри с многоглаголията си?
         По някога някое от копираните лица е предназначено за важна роля. Тогава, ако лицето в действителния си живот е извършило нещо, г. Вазов копира делото му и го комбинира с общия вървеж, ако ли не е извършило нищо, тогава му се приписва.
         В първия случай обикновено копираното дело няма значение за общата идеа (Генко, Х. Ровоама, Лалка и пр.); ако ли пак има, то копираното лице си остава обикновено с копираното дело, без всякакъв анализ. Такова лице е напр. Тосун бей, когото виждаме само на чело на полчищата башибозуци, въседнал на кон. В втория случай, когато делото е измислено, изведнъж се забелязва, че комбинацията е неестествена сама по себе си, че делото не сходствува с характера на лицето.
         Така напр. случая с распечатванието на писмото от Марко Иванов; комбинация при която се обнаружва особена решителност, никак не сходна с Марковото благоразумие и пасивност.
         Също: Домогванието на Рада да подпали торбата с барута е неестественна комбинация; защото: от где такова присъствие на духа у Рада да запали вощеница пред Иконостаса, когато „луд страх и ужас я обладава“? - И др.?
         б) Измислените, т. е. създадените от автора лица се отличават или по отсъствие на естественност в действията им или по бездейност.
         В единия случай делата не са логическо следствие от вътрешния им мир, нито съставляват характерните им черти. Ние преследваме всимката им деятелност, но в нашата памет не се втълпява представление на действително човешко същество.
         Те действуват непоследователно и представят една среднина между живота и безжизнеността. Така: Огнянов е лице, което се движи, но не живее. Той представлява един ред подвизи, които не са естественната последователност. От една страна страхлив и потулен убиец, от друга представен за доблестен, от една страна апостол, от друга - увлечен в любови, от една страна герой, от друга - постоянно мекушав, страдающ и болен, от една страна се решава да се предаде на Соколова или да влезе в Б.-Черкова с риск за Радината любов, от друга - не му се иска да мре. Цяла компилация от противоположности!
         Кандов е необяснима личност по неверните си скокове. Распалеността му за съзаклятието, неговата разсеяност от една страна и неговото хладнокръвно и хитро обяснение с Лалкиния медик от друга страна, са две несъвместими противоположности.
         Кандов, роден и въспитан в майка България, е чул или видял поне през пръсти управията на турците и невъзмжно е да незнае „положението на Българията под произволите на административните власти“, но нещеш ли като станал студент и се върнал от Московията, явява се като от небето паднал, без абсолютно никакви понятия за турците: арестуван той подига такива протести за отнетата му свобода и за произволите на полицията, като че ли се е случило нещо нечувано и невидено в турската държава.
         От несходството между делата и приписваните от автора морални качества на подобни измислени герои, в въображението на читателя не остават никакви отпечатъци от човешки характери. Те се испаряват в магляви абстракций и изчезват като движущи се автомати. Не искаме да говорим за онези измислени лица, които имат само имена и дрехи, а не вършат нищо, като Мурталийски; защото те не само не дават никаква идеа за съществувание, но не правят впечатление и колко една сянка.
         От гореказаното следва, че г. Вазова не може да създава характери в собствената си фантазия и с собствения си дух, (в това отношение Л. Каравелов надминава Вазова), нито може да въвежда копираните си познайници, като действующи лица, в една комбинирана обстановка. В първия случай героите са автомати и сенки, в втория случай липсва логизмът между човека и делата.

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

 

Електронна публикация на 25. август 2018 г.
Публикация в кн. „Критика върху „Под игото“, Д-р Васил Балджиев, София, 1896 г.
©1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]