Д-р В. Балджиев

литературна критика

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | азбучен каталог

 

IX.

 

Който тръгва за дълбочините, има нужда от една лампа

 

         Външните проявления у човека се следствие от вътрешния му мир.
         Окото на поета се обръща към двата мира: външния и вътрешния, които са неразривно свързани. Тези връзки, които за обикновения наблюдател са дълбока тайна и загадочна мрежа, за поета трябва да бъдат очевидност. Въспевателя на природата, като пуща крилете на фантазията си в небесните висини, не трябва да се уподобява на птичето, което невинно кацва по клончетата, стрехите и прозорците, но трябва да вглъби погледа си в дъното на човешката душа и там да търси мотивите на човешките дела. Ако живописеца и скулптура съзерцават природата и ловят смисъл от проявленията й, поета върви по-дълбоко: той разкрива невидимото, разчленява го и го разяснява; след което се изкачва отгоре и гледа на действията, които са трептенията на душата.
         Ако можем да се изразим фигуративно, човешкото същество е една сложна машина с безчисленно число тайни винтове, които управляват движението й. Поетът е машинистерът, който познава всичките й тайни винтове. Стига той да завърти някой винт и машината ще произведе очакваното действие; ако тя измени работата си, ако замедли или ускори движенията си, машинистра знае тайната й. Той я съзерцава не като някой обикновен наблюдател, който се възхищава от необикновената й работа, но като човек, който знае да я разглобява на частички и познава цялата на всяка една.
         Поета, който познава винтовете на човешката натура, има за задача да разяснява отношенията между тях и действията, между вътрешния и външния мир; с други думи, трябва да анализира; да разкрива движенията на душата, вътрешните борби и вълнения, заплитанията и разплитванията, силата на чувствата, разума и съвестта.
         Без този анализ, поета с нищо не надминава обикновения наблюдател, който гледа само повърхността, а не вижда дълбочината. Анализа е лампата на човешката душа. Повествовател, който не знае да анализира, не познава душата, а като я не познава не може да създава и в такъв случай, каква полза, че замъглява и така тъмния душевен мир с черно мастило?
         В едно повествователно произведение, дето се представлява постепенното развитиена някоя страна от човешката душа, анализът е необходим за онези лица, съдбата на които е свързана с хода на романа. Той е, който разкрива преходът между душата и действието, - който улеснява, тъй да се каже, схващанието значението и мотивът на едно дело. Чрез него се обяснява нравствената сила или слабост на някой герой.
         Анализът е наложителен особено, когато предстоят съдбоносни деяния или верига от такива за испълнението на които в човека се развива борба между нравствения дълг и личната изгода, между съвестта и давленията на страстите.
         У Виктор Хюго нито едно важно лице не се заминава без анализ: Жан-Валжан, Мариус, Жавер, Квазимодо, Клод Фроло, Лантнак, Симурден, Говен и др. Ние преживяваме техните вълнения, чувства, умозаключения, техните победи и подения и те остават за винаги отпечатани в нашата памет. Жан-Валжан се предава на правосъдието и спасява Шанматио, Говен спасява Лантнака, Симурген гилотинира Говена, Жавер се удави, Клод-Фроло предава Есмералда; но колко душевни вълнения избликват пред нашите очи!
         У г. Вазова, който желае да подражава на Хюго, отсъствува всичко това.
         Даже при най-сериозните действия няма анализ.
         Огнянов убива човек за честта на едно момиче, распалва се от любов към Рада, и от това неговия идеал за освобождението ще се спъне и отслаби; наканва се да слезе в Б. Черкова да види либето си с риск за живота си, но нигде в тези съдбоносни моменти не виждаме анализът. При един най-драматически момент даже, дето Огнянов се поставя между нравствения дълг и чувственността (решението му да се предаде на властта за Соколова) г. Вазов не е помислил да ни запознае с вътрешната му борба. Ето как се описва този момент: Огнянов си „зима главата в двете ръце, щура се като луд из стаята и пъхти болезнено“, а Викентий му казва: „Какво правиш бе, джанъм! Няма нищо“. Кралича си удря челото и извиква: „Няма нищо!... Лесно се казва то! Не разбираш ли?... тоя човек става жертва за мен... нема аз ще остава такъв великодушен човек (касае се за подареното палто!) да пропадне за мене? Това е подлост! Не, аз ще го изтръгна от тая беда, макар че ще остава главата си!... Ще се предам. Аз съм честен човек и аз не искам да искупувам живота си с хорските страдания! (Стр. 52-53 Чипевъ).
         По същия начин се преминуват и преломите, в които попадат Кандов и други лица.
         Впрочем, за да бъдем справедливи ще споменем, че е направен анализ само върху Марко Иванов, от който няма нужда, защото „неговата окъснела молитва“ е без цел и значение.
         Резултата от това е, че читателя не може да влезе в положението на героите, не може да преживява вълненията, борбите, нещастията и щастията им и следователно героите не могат да трогват и оставят дълбоки впечатления.
         Този недостатък - анализът, както и онзи указан в предидущата глава - характеристиката, обладават изобщо всичките Вазови повествователни съчинения.
         Даже повече: те обладават цялата наша нова литература. Почти всичките наши аматьори писатели комбинират само действия и интриги, а не се грижат да анализират и създават човешки характери.
         Това обстоятелство доказва, че литературното ни поле още няма истински художници и че недостатъците на Вазовото творчество са образували цяла една школа, която и днес продължава да следва по същите стъпки.

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

 

Електронна публикация на 25. август 2018 г.
Публикация в кн. „Критика върху „Под игото“, Д-р Васил Балджиев, София, 1896 г.
©1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]