Чавдар Мутафов

Литературна критика

Литературен клуб | страницата на автора | каталог

 

БАНАЛНО ИЗКУСТВО

 

Чавдар Мутафов

 

          Едва ли има друга страна като нашата, гдето изкуството и животът така ревностно отбягват онова, което става всеки ден. Този страх от обикновеното е сякаш обикновеният страх на парвенюто, който не иска да стане такъв, какъвто е - и нашата действителност отчаяно търси изключителното, ламентирайки до безконечност своя единствен упрек за мъртвилото в нашето изкуство. Има, наистина, някаква хумористична безизходност в тази жажда за значителност, за необикновеност, за търсене нови и непознати пътища, които по чудо се връщат в себе си - и тогава играта започва винаги отново: бедна игра на живот и изкуство, в която страхът от баналното става единствено банален.
          Може би животът ни още не е достатъчно пълен, за да бъде напълно банален; може би изкуството ни е още твърде недостатъчно, за да го попълни, осмисли, познае: то едва срича в ниго, забравящо винаги урока си - и преувеличената му важност изглежда накрая единственият израз на неговата слабост, - скръбен жребий за всяко наивно творчество. Уви! Нашето изкуство е наистина твърде изкуствено, за да не бъде още истинско - и може би едничкото му връщане в живота ще трябва да бъде през онова, което става всеки ден: през баналното.
          Банално изкуство! - нека тази дума не плаши никого, тъй като тя е многостранна, както и самият живот. Има неща, които са естествени само през своята баналност, които един вид се пречистят, опростяват, стават познати; други пък приемат очевидността на необходимото, освободени от излишната си прециозност, претенциозност, за да бъдат само прецизни; накрая самото изкуство става друго, минало през парадокса на собствената си ежедневност: то става изкуство на баналността:
          - На нещата, които се разбират сами по себе си, на обикновените разговори, на случките с всекиго, който може да бъде всеки други. Да долови присъщото: жеста на работника, който борави със сечивата както с ръцете си, опитния и безличен поглед на вехтошаря, който оценява автоматично; позата на гладния, който яде; бруталния израз на лицата на спящите. Има минути, когато животът сякаш се оголва, с т а в а й к и  безличен, безразличен, страшно празен - и все пак съвсем обикновен; като разговорите за времето, събиранията на тълпите, пътуванията в трена, оглежданията в огледалото. И тогава дохожда онова, което винаги знаем и което не знаем, че е винаги същото: самата баналност! - ала този път друга: защото е вече изкуство.
          Изкуството да не бъде никакво: да бъде само просто. - Но да бъде просто и едновременно мъдро, рафинирано, културно - една възможност, като всяка друга, ала една истинска възможност: да изравнява. Изкуството, което изравнява всички, за да ги направи само хора, развенчавайки всяка изключителност, както и своята собствена, - за да направи действителността само еднаква, ежедневна, нормална - нормално изкуство, защо не? - което всеки би намерил в себе си; изкуство, което би премахнало въображаемата граница между личността на художника и безличието на публиката; изкуство, което унифицира, което накрая само се превръща в живот; банално като него, безразлично като случая, неизбежно като съседа ни.
          Чак тогава би могла да бъда разбрана тайната на мнозина модерни художници, най-напред на Томас Теодор Хайне. На времето неговите карикатури в Симидицисимус дългу будеха недоумение с дървения си рисунък, с отегчителната си добросъвестност, с онази неподижна и тъпа духовитост, която ги правеше тъй еднакви с живота и тъй банални. И може би само тяхната брутална ядливост ги спаси от участта да бъдат отречени, ала художникът остана последователен: всяка година, в изложбата на Новия Сецесион, в Мюнхен, той редовно излага своите безсмислени пейзажи и мъртви природи - отчаяно несръчни, отегчително шаблонни, наподобяващи усърдната бездарност на старите моми - и страшно действителни като живота им.
         Ала Томас Теодор Хайне е все пак твърде голям естет, твърде перверсиран - духовен аристократ, който от скука си позволява жестоки шеги с публиката. В неговите рисунки наднича отвсякъде острото му око и отровният му ум: те са още много лични, за да не бъдат съвсем обикновени - и трябваше да мине цяло едно поколение, за да дойде най-сетне последната консеквенция: Георг Грос, майсторът на гениалната баналност.
         - Художникът на всекидневното в буквалния смисъл на думата - нито карикатурист, нито илюстратор - злобен като дете, наивен като мъдрец, ала жестоко безразличен; едновременно безцелен, безмилостен и случаен: като улицата, като трамвайната катастрофа, като паниката на тълпите. В неговите рисунки има тъкмо някаква неизбежна случайност, - един по-висш закон за обикновеното, което поразява тепърва със своята очевидност, което ни намира винаги неподготвени за нищожността му, което ни обезоръжава внезапно със скучния си ужас. Ала това обикновено говори всичките наречия на улицата, на кафето, на салоните, носи всичкия безпомощен цинизъм на човешката машина, оголена и повредена зад всеки череп: скотството на парвенюто, идиотската кротост на инвалида, безсрамната автоматичност на проститутката, - неща, за които дори не се мисли и които са всякога около нас, в нас, неизбежни и вечни като живота и еднакви с ужаса на неговата баналност.
          - И може би едва тъй става понятно изкуството на новото време - или, може би, самото ново време? -: една нова действителност, гдето нещата, оголени в тяхната очевидност, добиват жестоката необходимост да бъдат изкуство.

1927 г.

 

 

 

Електронна публикация на 06. януари 2002 г.

г1998-2002 г. Литературен клуб. Всички права запазени!