Божана Филипова

рецензии

Литературен клуб - 20 години! | Рубрика „Присъствия“ | страницата на автора

 

           Рубриката се поддържа с конкурс на
           Национален фонд „Култура“

    Национален Фонд ``Култура`` / National Culture Fund

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

    Религия. Разказ. Синтез

     

    Божана Филипова

     

     

             Сакралното и съкровеното са два пласта на вътрешния живот, които продължават 2000 години след Рождество да тревожат и да разбунват дълбините на човешкото. „Марма, Мариам” на Теодора Димова е едно литературно усилие по преоткриването на вярата като личен избор и преживяване. Сюжетът е пределно близък до познатия библейски разказ, който започва от Благовещението и завършва с процеса срещу Иисус. Авторката се спира върху някои основни моменти, като ги придърпва към едно съвременно тълкуване. Кръщението, чудесата, свързани с изцеляването на болните, слепите и сакатите и възкресяването от мъртвите имат са основни, дори канонични опорни точки на разказа още в старобългарската агиография, но тук те са подчинени не на възхвалата на Иисус, а на срещата на съвременния човек с него в отношенията с близките, с другите и изобщо със света и неговите ценности. Отказът от религиозната реторика е в полза на една остра полемика, водена от гласа на разказвачката срещу гротескната деформация на вярата в материалността на религиозните празници и срещу отчуждението от духовното възвисяване днес. Необходимостта, позсказана от библейската сюжетна линия в текста, е за тотално отдаване и съпричастие с философията на Божието послание.
             Библейският разказ е рамкиран от историята на Мариам – жена, която, измамена от дъщеря си и нейния съпруг, намира спасението и срещата с християнството на стълбите една църква. Тя продължава живота си в храма, а разказът й е обръщение към дъщерята Константина. Въпреки болката, че е наранена от най-близкото същество, майката й пожелава среща с Бога, от когото единствено тя следва да иска прошка.
             Библейският разказ е структуриран в отделни части, които започват с цитати, а текстът е пропъстрен и от есеистични ескизи, които създават един своеобразен пред-разказ, дават ключ за разгръщащото се по-нататък сюжетно действие. Близостта и познатостта на традиционната фабула изгражда своеобразен диалог с тези въведения-есета и едновременно с това изповеди на Мариам и не позволява те да се превърнат в идеологизираща призма, която да контролира прочита. Именно това се местата, където синтезът на съвременния разказ и религията се превръща в отправна точка за личното духовно пътуване, независимо дали става дума за отворените въпроси: „Как познаваме, че е Иисус?” или въобрязявания на света на Назарет: „Представях си Назарет, галилейската земя, Тивериатското езеро (...) Бях там, разтварях се в светлината им...”.
             Бързото разгръщане на събитията не отнема от атмосферата и дълбочината на разказването, а напротив – осигурява лекотата на прочита. Въпреки наслагването на времеви измерения, тяхната игра остава ясно проследима в приближаванията, сливанията и оттласкванията им. Линейното време на живота (на Мириам и Иисус и на Мариам и Константина) е удвоено и усложнено чрез разпластяване на констуираните смисли и личните възприятия на персонажите. Същевременно то е циклизирано в идеята за вечността на вярата и личната среща на субекта с Бога. „Времето ще се усуква около това неописуемо шествие, то ще върви през вековете и няма да спира...” (Димова 2010:118). Метафората на усукването изразява здравата връзка, която времето едновременно e и създава за поколенията. Неописуемото шествие имплицитно преминава от своята конкретност в библейския разказ към обобщеността на децата и внуците от съвременността.
             В романа присъстват основно два пространствени модела: идиличният – на града, и аскетичният – на пустинята. Това не е смяна на декор, а динамика на сетивния свят, чрез която авторката търси едно дълбинно измерение на персонажите. Притегателността на пространствата са и общи места, чрез които Т. Димова изгражда една допълнителна степен на отношенията в структурата на романа. Модерниското усилие на писателката е да търси парчетата от идентичността на Иисус сред останалите персонажи, местата и – добавя тя – поколенията.
             Изкушава тезата, че „Марма, Мариам” осъществява едновременно библейския разказ и неговото преобръщане. Неравностойният брак на Мириам и Йосиф, разочарованието на влъхвите, конфликтът на Иисус с Йосиф, недоверието към божествеността на Сина и натурализма на на процеса са няколко детайла, които насочват именно към такава интерпретация. Всъщност те са не недоверие в авторитета на религията като институция, колкото реторичен въпрос за способността на съвременния човек да вярва и да се отдава на религиозното чувство без пред-разсъдъчност. От: „...нямало реални доказателнства за неговото съществуване! Като че ли ме улучеха с куршум.” (Димова 2010: 97) до: „Те знаеха. (...) Ето с това знание не можем да се справим вече две хилядолетия” (Димова 2010:212) – се долавя все по-силното съмнение в искреността на субекта пред самата негова същност.
             Сюжетът на „Мармa, Мариам” е лишен от назидателността на морала, без естетическия заряд на книгата да се отказва именно от едно морално обръщане към читателите. Етикическото съдържание присъства все по-силно с разгръщането текста, но не е дадено още от началото, а напротив – постепенно прониква в прочита. Такава стратегия вероятно е съобразена с едно ширещо се мнение, че българското съзнание е не толкова отворено за религията, а и темата не е обикната в традицията на българската литература. „Марма, Мариам” поставя въпроса дали наистина толкова подобно обобщение е толкова дълбокоосновано или е продукт на идеология, когато вярата не само днес е знак за едно духовноаристократично присъствие и светоотношение.

     

     

     

     

    ---

     

     

     

    Теодора Димова. Марма, Мариам. Изд. „Ciela“. София, 2010*

     

     

     

    *Романът на Теодора Димова „Марма, Мариам“ получи наградата „Христо Г. Данов“ в категорията „Българска художествена литература“. Честито!

     

Електронна публикация на 08. май 2010 г.
г1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]