Борислав Гърдев

рецензии на филми

Литературен клуб | кино | страницата на автора

 

За Боби Кенеди, безсмисленото насилие и дългата сянка на Никсън

 

Борислав Гърдев

 

 

      Гледах амбициозния и политически коректен филм на Емилио Естевес "Боби" със смесени и противоречиви чувства. Като цяло щатската критика се отнесе благосклонно към неговия опус под мотото "Забележителен кастинг, силен филм", но интересно - при цялата шумна рекламна кампания "Боби" инкасира ... малко над 11 милиона долара приход.
      Дали пък и в САЩ не е проработил известния синдром, който редови български зрител обобщи накратко така: "Велик актьорски състав, но вече ми се повдига от филми на тема "JFK"?
      Трудно ми е да гадая, но отбелязвам, че все пак това не е домашна творба, както високомерно-иронично посочи списание "Екран". А преди всичко силен, значим, обмислен филм.
      Емилио Естевес е просто син на баща си Мартин Шийн, мяркащ се в навалицата в ролята на Джак и би било наивно да смятаме, че освен като пълноценен автор - сценарист и режисьор, но и изпълнител на важната характерна роля на Тим, той няма да продължи традициите на знаменития си учител Оливър Стоун и да заснеме поредния панигерик за фамилията Кенеди - този път за брата Робърт Фостър Кенеди.
      Целта е прозрачно ясна - трябва индиректно да се критикува републиканското управление на Джордж Буш, но не със средствата на злонамерената политическа сатира, с която Майкъл Мур се провали в " 9/11 по Фаренхайт", а с филм-алюзия, предлагащ на днешния редови зрител пример за подражание, идеал за държавник, какъвто явно в САЩ според Естевес в момента липсва.
      Затова традицията повелява да се обърне поглед към края на 60-те години и да се изрови може би последната неопетнена икона на демократите Робърт Кенеди - вероятният, но неосъществил се президент, очакван като месия от една значителна част от американското общество тогава.
      Разбира се, това е манипулация, но осъществена фино и новаторски.
      Вместо стандартен и тъп праволинеен разказ - калейдоскопичен разрез на раздираното от противоречия американско общество чрез умело подбраните 22 персонажа, олицетворяващи, подобно на легендарния лосанджелиски хотел "Амбасадор" величието, комплексите и нищетата на Америка. Така е и по-ефективно, и по-модерно.
      Естевес следва модела на Иняриту - "Вавилон" и Пол Томас Андерсън - "Магнолия" и успява майсторски и ненатрапчиво да преплете отделните житейски съдби в общ пъзел, водещ директно към трагедията на 6 юни 1968 г., когато надеждата на прогресивна Америка е простреляна в кухнята на хотела от палестинския терорист Сирхан Сирхан.
      И ако през близо двата часа екранно време Емилио Естевес удържа напиращите в него емоции, водейки смислен, актуален и интересен дебат за бъдещето на своята родина, вкарвайки в сюжета дори журналистката Лена Яначек - Светлана Меткина като кореспондентка на "Руде право" и едва ли не емисарка на Дубчек, за да потърси проекциите на обаянието на Робърт Кенеди в процесите , наричани още тогава "Пражка пролет", то след атентата, изпуска контрола върху материала, разчитайки на документалните кадри и запазения глас на Робърт Кенеди, за да изведе плакатно и тезисно тези послания, които би трябвало органически да произтекат от гледането на самия филм - за разбирателството между различните етноси в САЩ, за безсмисленото насилие, за ненужната агресивна война във Виетнам и за перспективите, които Америка трябва по нов начин да преследва, за да бъде уважавана навсякъде по света.
      Уви, и този път финалът оплесква похвалните постановъчни усилия, а забежките и поплаците по загубената национална невинност наистина могат да отвратят всеки грамотен зрител.
      Защото за адекватното възприемане на "Боби" е необходима не само богата филмова култура, но и познания върху американската история.
      Тогава става ясно защо Естевес, операторът Майкъл Барет, художникът Пати Подета и композиторът Марк Ишъм така настойчиво търсят стилистиката и неповторимата автентичност на 1968 -а, защо се коментират хитови заглавия като "Бони и Клайд", "Абсолвентът" и "Планетата на маймуните", защо е поканен за участие с малка роля -на Нелсън - легендарният Хари Белафонте - един от активистите за граждански права на негрите, защо Лорънс Фишбърн като майстор - готвача Едуард говори с такова преклонение за д-р Мартин Лутър Кинг, защо Робърт Кенеди присъства на екрана само като силует и в гръб - така пресъздаде Христос в своя знаменит "Бен Хур" (1959) класикът Уйлям Уайлър(!) и по каква причина към края на филма звучи популярния легендарен хит на Саймън и Гарфънкъл от хита "Абсолвентът" на Майк Никълс.
      А що се отнася до познаването на съвременната американска история е хубаво да се знае, че на 6 юни 1968 г. Робърт Кенеди е трябвало да спечели предварителните избори в Калифорния.
      След неговата смърт обаче и отказът на действащия президент Линдън Джонсън да се кандидатира демократите залагат на вицепрезидента Хюбърт Хъмфри, като в южните щати е издигната и кандидатурата на сенатора от Алабама Джордж Уолас, който също разцепва част от техните гласове.
      От ситуацията великолепно се възползва републиканският кандидат Ричард Никсън, победен в най - оспорваните президентски избори през 1960 г. от брата на Робърт - Джон Фостър Кенеди с изключително съмнително минимално мнозинство и с купени от просъюзите и мафията гласове.
      Никсън продължава войната във Виетнам, но намалява американското военно присъствмие там.
      Освен това той използва без излишни скрупули социалните програми на демократите и не само ги подкрепя, но и ги финансира допълнително.
      Това се отнася особено за виетнамските ветерани.
      На същия този ден 6 юни 1968 г., научавайки за смъртта на Робърт Кенеди, той вече знае, че ще се върне в надпреварата за президентския пост и ще я спечели.
      Освен коректност подходът на Естевес е изисквал и прецизно съобразяване с историческата истина, така, както достойно постъпва Оливър Стоун в своя шедьовър "Никсън"(1995), в който ролята на президента с шекспирова сила претвори сър Антъни Хопкинс, привлечен в "Боби" не само като изпълнителен продуцент, но и за възловия персонаж на Джон Кейси, старият шеф на хотела, живата му памет и нещо като съвестта на онова разломно време.
      Що се отнася до кастинга - той наистина е впечатляващ. Може би от времето на "Ад под небето"(1974) и "Един мост повече"(1977) не съм гледал друг филм, натъпкан с толкова много звезди.
      Това съвсем не означава, че всички са на ниво. Мартин Шийн - Джак и Хелън Хънт - Саманта например се опитват да бъдат традиционно средноамериканско семейство, но играта им е обикновено клише.
      Старият Хари Белафонте буквално се измъчва с измисления си персонаж
      Илайджа Ууд като Уйлям и Хедър Греъм като Анджела са вкарани само за свежа багра, докато Аштън Кътчър, маскиран като наркотърговеца Фишер явно върви в комлект с гаджето си Деми Мур.
      Любопитното е, че в този филм добрите актьорски постижения идват от една страна от младата латиноамериканска надежда Фреди Родригес, създал много убедителния образ на подтиснатия мексикански сервитьор Хосе, от опитната чернокожа кримка Лорънс Фишбърн и от двете поувехнали вече холивудски диви Шарън Стоун и Деми Мур, претворили темпераментно и правдиво своите героини - фризьорката Мериъм и залязващата естрадна звезда Вирджиния Фелън.
      "Боби" е добър и професионално стабилно направен филм.
      Следването на установените стереотипи на политически коректното либерално - демократично кино на Америка обаче му изиграва лоша шега.
      Така творбата не става касов хит, не допада на интелигентния зрител и не е забелязана от холивудската академия, която пренебрегна дори шедьовъра на Иняриту "Вавилон", пък какво остава за "Боби".
      Може би повторната му среща с публиката след излизането му на DVD ще компенсира отчасти пропиляната енергия от големия екран.

 

 

 

Електронна публикация на 20. април 2007 г.
г1998-2014 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]