Борислав Гърдев

рецензии на филми

Литературен клуб | кино | страницата на автора

 

„Ловецът на елени“. 30 години по-късно

 

Борислав Гърдев

 

 

       „Ловецът на елени“ е създаден по блестящия сценарий на Дерек Уошбърн, един от първите, усетил в края на 70-те години на миналия век новата ситуация в мисленето и психологията на американското общество, непосредствено след Виетнам и Уотъргейт, който подготви и трасира пътя за осигуряване на виталната и градивна естетика на неоконсерватизма (любов към семейството и родината, уважение към компетентните институции и традиционните ценности, заличаване на болката от „виетнамския синдром“), дошла на смяна на изконсумираната и безжизнена вече идеология на левите радикали и хипи-комуните, която разцепи и разедини американския обществено-културен живот, но заедно с това стимулира реформите и мирния еволюционен преход към по-прогресивното, по-приемливо и по-адекватно на новите изисквания постиндустриалното общество. Някога, „в годините на застоя“, идеолозите на неоконсерватизма се ругаеха с много злъч и ирония, а днес към тях и техните постулати се изпитва вече таен респект и надежда. Диалектика от най-чиста проба...
      Дори при най-бегъл и пристрастен критичен анализ на филма с премиера в Лос Анджелис на 8 декември 1978 г., не може да не се отбележи, че той е направен майсторски, че е безупречен в професионално отношение, че е касов и открояващо се произведение на изкуството. Днес от дистанцията на изминалите години, с увереност може да се твърди, че това е най-амбициозния и най-добрия американски филм, създаден през 1978 година. (Следователно, академиците са постъпили правилно, когато са му присъдили пет Оскара, включително за филм, режисура и поддържаща мъжка роля на Кристофър Уолкън!)
      Веднага бие на очи плавния монтажен ритъм на повествованието (с едно мотивирано изключение – резкия преход от мирния живот в Пенсилвания към Виетнам), деликатната и ненатрапчива, елегична музикална тема (композитор Станли Майърс), осмисляща драматична съдба на главните герои, безупречната операторска работа на Вилмош Жигмонд, която, подчинявайки се на обстоятелствения ход на сюжета, успява да извае ярки портретни характеристики, да разкрие поезията на работническото всекидневие в Америка, истерията на човешкото безумие в сайгонската болница и казино и дори да „възпее“ страданията на Майкъл и Стив на фона на мътната река и доста внушително присъствуващата (като фактура и пластична инвенция) виетнамска джунгла. Специално трябва да се посочи заслугата му (а тя е и на режисьора) при пресъздаването на изключително напрегнатата, нагнетяваща, апокалиптично-клаустрофобична атмосфера в епизода „Руската рулетка“. Личи, че „Ловецът на елени“ е най-представителния филм на Майкъл Чимино, творба, с която иска да спечели позиции и да остави следа в американското и световно кино.
      Многократно е отбелязано, че този скапо струващ (четиридесет милиона долара) и завладяващ 3-часов спектакъл е направен с необходимата вещина, със стриктно спазване на недвусмислена и точно определена авторска концепция, която може и да ни подразни, но и да ни спечели за своята кауза. Никой отрича способността на режисьора да създаде адекватна обстановка, в която да разкрие сложното и неповторимо битие на своите герои, неговото умение да изгражда внушителни и силно въздействащи масовки (сватбата, сайгонската болница, казиното), да работи с големи професионалисти, успявайки да изтъкне нови и неподозирани страни от творческото им амплоа. Това се вижда най-вече при ярката изява на Робърт де Ниро (Майкъл), еманация на смелия, твърд и непокорен американец, оцеляващ във всякакви ситуации и превръщащ се в самия съжет в структурно-определящ и смислов център, в обединяващо звено, което разплита необикновените перипетии на неговите приятели.
      Съвсем неочаквана е изявата на Джон Савидж (Стив) поне в сравнение с ролята му в „Коса“. Тук в непосредствената и убедителната му интерпретация Стив се превръща в един от символите на изгубените илюзии, на прекършените утопични надежди на либерална Америка (случаен ли е фактът, че във финала той остава инвалид?). А Кристофър Уолкън (Ник) е истинското откритие във филма. Неговата импулсивна, непринудена, стробоскопично изградена и увличаща игра олицетворява жертвите, необичайно скъпата цена, която Америка трябва да заплати, за да се прости завинаги с виетнамските травми и да се пречисти. (Логично погребението му събира всички герои, с които сме се запознали в дългото и обстоятелствено въведение, които след ритуала, на масата, запяват със сълзи на очи „Боже, благослови Америка“). Джон Казале като Стан се стреми да натовари с индивидуални черти „черния характер“ на своя образ и успява да остави следа в нашето съзнание – дори и само с ексцентричната си походка, презрителната си интонация и демоничния си поглед.
      Не по-малко изненадваща е срещата с Мерил Стрийп (Линда), която с присъщия й елегантен перфекционизъм изгражда одухотворения и запомнящ се образ на уязвима, деликатна и скромна жена, въплъщение на семейния уют, на непреходните човешки ценности.
      На високо ниво е режисьорско монтажно-пластично мислене. Натрапват се метафоричните образи на казиното и пленническия лагер (олицетворение на обществената клоака), на огнената стихия на войната (пластичен израз на озверелите човешки истинкти), на лова на елени (символ на хармонията в живота и единението с природата), на сватбената и погребална церемония (жизненият кръговрат), а също разлетите капки вино по бялата булчинска рокля („първата кръв“, подсказваща по-нататъшната драма на тримата приятели, поради което е съвсем естествена и срещата им с ветерана точно на сватбеното тържество), или изпетия химн на финала, своеобразна кинематографична „пиета“, чрез която се осмисля очищението и прераждането на персонажите.
      От казаното дотук следва, че „творбата на Чимино е с определени достойнства“* , които, за съжаление, бяха игнорирани и вместо това филмът бе приет със злостна „артилерийска“ канонада, със скандали, инсинуации, забрани и преследвания. Остава само да се отговори: защо?
      По никакви изисквания на човешката логика „Ловецът на елени“ не води към еднозначно отрицателно тълкуване на неговите достойнства. Независимо от протеста на Джули Кристи, на филмовите делегации от социалистическите страни в Западен Берлин-79, както и на виетнамките другари на ФЕСТ`79. Напротив-при едно обективно осмисляне посланието на филма, се стига до извода, че той е „кентавър“, с авбивалента идейно-философска концепция. Но за нейното разбиране се изисква смелост, честност и време (минимум десетилетие) - доказателство са точните и положителни оценки в “Советский экран” на Сергей Кудрявцев – бр.7/1988, стр.21 и бр.7/1989, стр.29.
      При нас преосмислянето му върви с ориенталски темпове. А неговият сюжет е „добросъвестно“ преразказан по възможно най-двусмислениян начин от Владимир Игнатовски в „Прозрачния екран“ (С.1985 г., стр.56-66).
      Трудно издържат проверката на времето някои негови сценки и постановки – еднозначното тълкуване на посланието, ненужния социологически подход, инсинуацията при дешифриране действията на виетнамските войници спрямо американските пленници (стр.60), както и твърдението му, че „Ловецът на елени“ се състои от три части. Който го е гледал, знае, че е изграден от пет дяла, пет „възела“ (Пенсилвания-Виетнам-завръщането-Виетнам-финално събиране след погребението на Ник), недвусмислен намек за филмов еквивалент на Петокнижието с яснота и универсалност на въздействието като библейско сказание и сериозна заявка за подчертано епичния замисъл и амбиция на Чимино, както и за приемствеността му спрямо националната романтично-хуманистична и екзотико-приключенска традиция, свързана преди всичко с името и романите (вкл. „Ловецът на елени“) на Джеймс Фенимър Купър.
      Все пак истина е, че в този филм няма нищо случайно, че отделните сцени и епизоди са здраво и обусловено логически свързани, а монтажно-пластичните обертонове се повтарят и римуват като ехо, като далечен тътен (сватбата, ловът, задружният живот на тримата приятели, рулетката).
      Освен това „Ловецът на елени“ не е филм за Виетнам в истинския смисъл на думата. Виетнам е по-скоро лакмус, претекст, материализацията на съзнанието, през което трябва да преминат героите, за да спасят на финала своите души. Мирните сцени в Пенсилвания са пресъздадени с любов, скрупульозен замах и нескривана обич към основните действащи лица. Нещо повече, след гледането на сто седемдесет и две минутния спектакъл,осъзнаваме, че първата му част („Такива, каквито бяхме“) е преди всичко обяснение в любов към една чиста и непокварена Америка, към нейните традиции и ценности (кулминацията – апотеоз е сватбата в църквата и експресивния танц под звуците на „Катюша“), към мечтания земен рай, който ще бъде загубен във Виетнам и открит отново на финала. Прави впечатление прекалената обстоятелственост на действието, дългата експозиция и завръзка, в които с ритуална тържественост и патетичност изпъкват сватбата и лова. Тонът, с който завършва въведението е впечетляващ, празнично-тържествен. В третата част („Завръщане у дома“) преобладава минорното чувство. Като че ли целият този дял е изграден на принципа на минимализма и недоисказването. Никой не пита Вронски какво става във Виетнам, но и никой не смее да наруши неговото привидно вътрешно равновесие. И въпреки това душата му е наранена, а и той започва да изпитва угризения от връзката си с комплексираната Линда – все пак тя е годеница на Ник!
      Затова и решението му да се върне във Виетнам идва колкото неочаквано, толкова и мотивирано – след като е спасил Стивън, той, лидерът, за да преосмисли живота си, трябва да открие и Ник. Не е неочаквано, че точно в този „възел“ Майкъл отказва да убие елена по време на лова – нещо в него се е пречупило и той е загубил „първородната си невинност“. Разбира се, той открива Ник (четвърти дял „В търсене на Ник“) в един бардак – казино, но точно когато се опитва да го убеди да престане да играе на рулетка, пристрастеният вече негов приятел се застрелва пред ужасения му поглед. Това е кулминацията на филма – тя идва без умишлено насилване и непосредствено в една ситуация, която е достатъчно разтърсваща и убедително пресъздадена, за да говорим за евтин мелодраматизъм. В петата част („Среща след години“) се чувства мъдрата печал от преживените драматични катаклизми и сдържания оптимизъм на участниците в тази завладяваща човешка сага.
      Съзнателно оставям за най-накрая анализа на втория дял („Виетнам, Виетнам“) с неговия гнетящ, влудяващо-емоционален потрес. Доста усилия и смелост са необходими за преоценка на всички негативни писания за сцената с „руска рулетка“ в бамбуковия пленнически лагер (от Владимир Игнатовски до Ростислав Юренев). Преди това ще припомня, че героите са от руски произход, че са работници, които вместо да си хвърлят повиквателните заповеди, заминават доброволно (!) за Виетнам, а завръщайки се у дома, се мъчат с всички сили да забравят преживяванията си там. В случая не трябва да се обвинява режисьорът в подигравка спрямо работническата класа и „руските национални светини“, тъй като той е израсъл в рускоезична колония и чрез филма пресъздава среда, бит и психология, които най-добре познава. На обвинението, че войниците са от работнически произход, ще противопоставя факта, че тогава, в края на 60-те години, за Виетнам потеглят предимно представители на малоимотните американски слоеве. А колкото до лекуването на „виетнамския синдром“, за тези усилия на Чимино могат да съдят зрители, минали през баретното обучение и афганистанската преизподня.
      Що се отнася до самите военни действия, те са само щрихирани в една великолепна, експресивна батална сцена, в която виждаме горяща от напалм джунгла, стрелба на Майк с огнепръскачка по невидимя враг и засадата, след която американската група попада в плен в бамбуковия лагер.
      Веднага трябва да последват хули срещу авторовото внушение, срещу подмяната на „житейската правда“, срещу умишлено търсения безчовечен образ на войниците от виетнамската Народоосвободителна армия (в. „Антени“, брой 12, 1979 г, стр.10, Татяна Димитрова – „Ловци на елени“? - „Ловци на хора!“).
      Моето мнение е друго: първо - на война, като на война – не може да се твърди, че след като агресорите упражняват насилие, жертвите ще действат само от позициите на „социалистическия хуманизъм“ (справка Гросман и Солженицин) и второ – кое дава основание на критиците и рецензентите да приемат, че тези бойци наистина са от ФНОЮВ? А ако това са най-обикновени лумпени? На екрана не се вижда нито щаб, нито военен лагер, нито комендант, нито комисар, нито дежурна телефонна връзка с центъра.
      Обратно – пред нас е една банда от мародери, унижаваща пленниците, малтретирайки ги с рулетката, която благодарение на смелостта, хладнокръвието, волята и упоритостта на Майкъл и по всички закони на класическия уестърн (сблъскваме се с една устойчива митологема – Вронски се адаптира и усвоява едно варварско и диво пространство, досущ като пионерите на Дивия запад и с абсолютно същите средства) е елиминирана и унищожена. Достатъчно е да си припомним квалификацията на Майкъл – „Не виждаш ли, че са дилетанти“. Дали такива думи един професионалист от армията на САЩ би отправил към достоен свой съперник от подразделеине на ФНОЮВ?
      И още нещо: Виетнам не е само пленническият лагер и бягството от него, неочакваната среща с хеликоптера, измъкването на Ник и борбата за спасяване живота на Стивън. Виетнам не е и нетолкова ужасът на войната (пресъздаден натуралистично и от гледна точка на обикновения войник – а това е линията, следвана по-късно от „Апокалипсис сега“ , „Взвод“, „Пълно бойно снаряжение” и „Роден на 4 юли”), чрез който се откроява героизмът на Вронски, за когото всичко това е нравствено задължение и тежък труд.
      Виетнам е чистилището, смислово различителния код, мястото за страдание и покаяние, през което трябва да преминат героите, за да започнат нов живот, но вече преродени и смятам, че това е още една съществена причина за злобата на официозните рецензенти през 1979 година, „в разцвета на застоя“, в годината на китайската инвазия. Тя е много важна, но поднесена имплицитно в тъканта на отзивите – как може агресорите не само да преодолеят „виетнамския синдром“, но и да намерят смисъл на съществуването си и опора в живота?
      Поради това „Ловецът на елени“ престоя във фризера 11 години, дочаквайки своята реабилитация у нас през юли 1990 година, когато дори официозът „Филмови новини“ му посвети неизбежната угодно-адмиративна статия на Петя Александрова „Ловецът на елени“ („ФН”, бр.7, юли 1990, стр.21).
      Ще минат години, творбата на Чимино ще се гледа до скъсване на пиратски и легални видеокасети, в DVD формат, ще се тегли от торент-тракерите. Феновете му ще го оценят като класика и като най-добрият филм за войната и последствията от нея.
      Но това е вече друга история...

 

1990-2008

 

 

Бележки под линия:

 

* Но в нея все пак има известна едностранчивост на авторската теза –“войната във Виетнам беше не само американска трагедия, както показва това Чимино, но преди всичко трагедията на виетнамците”,Ф.Ф.Копола, цит.по А.Караганов в “Кино, филми, проблеми,тенденции”, С.1982,стр.386. - бел. а.

 

---

 

„Ловецът на елени“, САЩ, 1978 г., 182 мин., реж. Майкъл Чимино, в ролите: Робърт де Ниро, Джон Казал, Джон Савидж, Мерил Стрийп и др.

Електронна публикация на 21. ноември 2008 г.
г1998-2014 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]