Борислав Гърдев

литературна и филмова критика

Литературен клуб | кино | страницата на автора

 

Слово за Константин Кисимов

 

Борислав Гърдев

 

 

      Забързани в динамичния си делник, пропуснахме да отбележим подобаващо сто и десет годишнината от раждането на големия български театрален и филмов актьор Константин Кисимов.
      А той заслужава - при това много повече от дузината бързо пръкнали се и разчитащи основно на медиен лукс родни звезди.
      Кисимов се ражда в старо патриотично търновско семейство на 16 април 1897 г.
      Прадядо му Георги Кисимов е участник в знаменитата Велчова завера през 1835 година, дядо му Пантелей е член на Букурещкия революционен комитет, а баба му Евгения Кисимова е сред най-изявените защитнички на девическото образование у нас.
      Бащата на Кисимов пък завършва международно право в Кеймбридж като възпитаник на известния Роберт колеж!
      Константин Кисимов тръгва по бащиния си път-дипломира се като юрист в София през 1922 г. и продължава обучението си в Сорбоната.
      Може би и от него би излязъл блестящ съдия или прокурор, ако в сърцето му не е кипяла любовта към Мелпомена, към литературата и артистичното лицедейство.
      Приятели придумват младия Кисимов да се яви на изпит в школата при Народния театър, в която е приет през 1923 г., а още на следващата година играе Труфалдино в „Турандот“, след което заминава на специализация в Париж.
      Истинската му сценична кариера започва през 1928 г., след срещата му с Петко Тодоровите „Зидари“.
      Оттогава до края няа живота си той е сред стълбовете на Народния театър и едно от най-ярките му дарования.
      С много топлота, патос и целеустременост, с филигранна и неповторима актьорска техника, наблягаща както на фразата, така и на експресивното лицеизражение, Кисимов изгражда запомнящи се образи в етапни постановки като „Големанов“, „Боан Магьосникът“, „Хамлет“, „Хъшове“, „Свекърва“, „Боряна“, „Тартюф“, „Опечалена фамилия“, „Когато вятърът си играе“...
      С обичта му към изтъкнатите творци на словото се обяснява пристрастието му към Алековия Бай Ганьо - един от златните радиозаписи от 1959 г., както и подборката на изключителни по художественото си въздействие текстове на Ботев, Вазов, Вапцаров, Есхил, Гьоте, Пушкин, Лермонтов и Байрон, с чиито рецитали обикаля страната, достига широка известност, оставайки в съзнанието на зрителите като първомайстор на моноспектаклите със силно емоционално звучене.
      Константин Кисимов е сред родоначалниците на българското кино и телевизионно изкуство.
      Още когато телевизионният ни театър е в пелени, той смело участва „на живо“ в три силни постановки - „Камък в блатото“ (1959), „Юнгфрау“ (1961) и „Българи от старо време“ (1963), опирайки се отново на солидната литературна първооснова на Георги Караславов, Богомил Райнов и Любен Каравелов.
      Успоредно със сериозните си ангажименти в Народния театър, Кисимов започва работа и в киното ни.
      Дебютът му е в един от най-представителните български неми филми „След пожара над Русия“ (1929), дело на големия Борис Грежов по повестта на Панчо Михайлов „Под земята“, в който корифеят изиграва неподражаемо ролята на злодея-надзирател Гърбицата, която и днес се възприема като въплъщение на абсолютното Зло.
      Трудна е съдбата на следващия му незапазен филм „Безкръстни гробове“, в който се изявява като Рангел.
      Реализиран отново от Борис Грежов по сценарий на Бончо Несторов, той се опитва да разрови за пръв път драмата на септемврийските пожари от 1923 г.
      Съкратен от цензурната комисия и след драматични перипетии филмът вижда екран в края на 1931 г. с помощта на председателя на 23 ОНС Александър Малинов, но не предизвиква очаквания обществен резонанс.
      Кисимов има щастието да се снима в третата родна звукова творба - „Грамада“ (1936), дело на Александър Вазов, по едноименната широко популярна поема на патриарха на българската литература.В нея К.Кисимов създава изключително драматичния и точен като внушение знаков образ на чорбаджи Цеко.
      Дори и в запазените 11 минути филмова лента личи, че актьорът се е справил блестящо, превръщайки чорбаджията в „олицетворение на всички тъмни стихии, таящи се в греховната, но неприкосновена човешка същност“. (Петър Кърджилов).
      За последен път двамата с Грежов се събират през 1947 г., за да заснемат амбициозната космополитна мелодрама "Изкупление", в която Кисимов изиграва възловата роля на скитника Стоян Хаджигладнев.
      След промените на 9 септември 1944 г. и национализацията на киното ни на 5 април 1948 г., Кисимов се снима в първия ни социалистически филм „Калин орелът“ (1950).
      Редом до Иван Димов като възрожденския интелигент Калин Виденов се изявява и той в образа на дядо Стоян, в чието лице журналистите веднага разпознават черти от образа на Димитър Благоев-Дядото.
      Успоредно с огромния зрителски успех филмът носи на Кисимов и така жадуваната тогава Димитровска награда за актьорското му майсторство.
      Изключителен успех Кисимов постига със следващата си легендарна изява като Колчо слепецът в епопеята на Дако Даковски по Вазов „Под игото“ (1952).
      В още няколко филма актьорът експлоатира постигнатото от него в „Грамада“ и „Под игото“ - отново претворява герои от предвечерието на Освобождението, като диапазонът му е респектиращо широк-скъперникът Хаджи Костаки в култовата комедия на Стефан Сърчаджиев „Хитър Петър“ (1960), продажният чорбаджия и противник на Страхил войвода Йорданчо Крастата в новаторския и хулен навремето „Страхил войвода“ (1958) на Петър Василев и майсторски изваяния портрет на Сюлейман паша в епопеята на Сергей Василиев „Героите на Шипка“ (1955).
      На интензивно променящото се съвремие творецът посвещава няколко от не най-представителните си превъплъщения като Бармалей в „Точка първа“(1956) на Боян Дановски и дядо Бальо във „Вятърната мелница“(1961) на Симеон Шивачев, без да забравяме за епизодичната му изява и във втория ни телевизионен филм „Грамофон и маслини за моите приятели“ на Неделчо Чернев от 1965 г.
      Ненавременната смърт на Константин Кисимов на 16 август 1965 г. при автомобилна катастрофа в Балчик след изнесен рецитал в тамошното военно поделение не му позволява да довърши последния си филмов образ на Слепия в „Привързаният балон“ на Бинка Желязкова, но пък му спестява притесненията и разочарованията, свързани с митарствата на тази авангардна и значима кинотворба, критикуваща извечните недъзи на националния ни характер и позната по-късно като Радичковата пиеса „Опит за летене“, до мимолетната й премиера на 1 декември 1967 г.
      Новината за трагичната кончина на Константин Кисимов се разпространява бързо из цялата страна.
      Хилядите му почитатели плачат с искрени сълзи за смъртта на този наистина народен артист.
      Остава създаденото от Кисимов на сцената на първия ни театър, лентите с филмовите му и телевизионни участия, записите в радиото, спомените от пламенните му рецитали, най-вече на „Опълченците на Шипка“ на Вазов, примерът на творческата му всеотдайност и актьорско горене.
      С тях Кисимов завинаги си запазва почетното място в пантеона на най-големите и стойностни български актьори.

 

 

 

Електронна публикация на 09. юни 2007 г.
г1998-2014 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]