Борислав Гърдев

рецензии на филми

Литературен клуб | кино | страницата на автора

 

Дългият път към истината за войната

 

Борислав Гърдев

 

 

      Именно с разкриване истината за проявения героизъм при превземането на остров Ива Джима в края на Втората световна война се занимава последният филм на легендата Клинт Истууд "Флаговете на бащите ни" (2006).
      Така се случи, че напоследък гледам златната жътва на американското кино от 2006 г. и смело мога да заявя, че творбата на Истууд е сред първите пет най-добри за отминалата година.
      С времето ветеранът става все по-добър като постановчик, спечели два "Оскара" за "Непростимо" и "Момиче за милиони", но като че ли с "Флаговете на бащите ни" достига своята творческа пълнота и най-голяма зрелост.
      Той отдавна се е сбогувал с илюзиите на младостта си, не разчита на ефекти и евтини обрати в сюжета.
      Напротив - държи на сдържано, мъдро - елегично, привидно суховато, но иначе силно въздействено повествование, което обстоятелствено - непринудено преследва поставената от него цел като режисьор, продуцент със Спилбърг и композитор.
      Горчивата, пълната истина за героите от Ива Джима.
      Опрян на документалната книга на Джеймс Брадли и Рон Пауърс и разчитащ на прекрасния сценарии на асовете Уйлям Бройлс младши и Пол Хагис, той създава поредния си шедьовър, който спокойно би могъл да носи подзаглавието "В търсенето на погребаната истина".
      Защото "Флаговете на бащите ни" е само привидно военен филм.
      Баталните сцени присъстват в сюжета, те са поставени и заснети от оператора Том Стърн безупречно, с много суров реализъм и пищна пиротехника, но са необходими за режисьора като ретроспективни фрагменти, накъсващи повествованието и използавни като нравствен метроном за съвестта на всеки от тримата набедени герои - Джон Брадли, Рени Гагнон и Айра Хейс, в една история много напомняща мистерията със снимката и съответно "документалните" кадри с Егоров и Кантария, забиващи победоносното съветско знаме на покрива на потъналия в руини германски Райхстаг...
      Цялата интрига се върти около разследването на сина на санитаря Джон Брадли - Джеймс, желаещ да разбере до каква степен снимката, публикувана в "Ню Йорк таймс" и превърнала се мигнавено в хитова класика , отговаря на истината и как точно са се развили събитията на смрадливия в буквалния смисъл на думата японски остров.
      Оттук сюжетът поема елегантно в друга посока, където основното е да се демитологизира героичната случка и да се представи като типичен медиен продукт, необходим на демократите на Труман за събирането от населението под формата на бонове на 14 млрд.долара, без които войната не може да завърши.
      Тъкмо по тази причина се появава и снимката, а случайно попадналите на нея войници, издигнали за втори път американския флаг след истинските герои, които впоследствие загиват и 35 дни преди приключването на настъпателната операция, се превръщат в медийни звезди и рекламни лица на нечистоплътната правителствена кампания за събиране на пари, необходими за крайната победа.
      В тази изобличителна втора част, където нещата си идват на мястото и става ясно кой какви заслуги има, Истууд е подобаващо осторожен.
      Той пипа внимателно, обмислено, мотивирано и безкомпромисно.
      Казва горчивата истина, но така, че да бъде поета като необходимо за болния хапче, възвеличавайки действията на американските войници и демистифицирайки наслоените около тях легенди.
      За него не съществува познатия ни от съветските военни ленти конфликт между щабната и окопната правда.
      Войната е експонирана от гледната точка на редовия войник и офицер от предната бойна линия и във военните сцени той ни атакува с такива натуралистични сцени, пред които и видяното в Спилбълговия "Спасяването на редник Райън" бледнее.
      Кринт Истууд като мъдър и прозорлив творец знае, че всяко знаменателно историческо събитие може да се пресъздаде обективно .
      Но затова е необходима не само дързост, но и почтеност.
      За да се види героизма на своите, но и на японците, както и да не се затварят очите пред гафовете, допускани от висшето командване - атаката на острова да стане за 6 дни! И да се прозре грубия меркантилизъм, с който управляващите безочливо използват народния възторг за своите користни цели.
      Както и да се проследи съдбата на тримата герои напред във времето, за да се разбере, че никой от тях няма щастлива съдба в мирния живот.
      Рени Гагнон цял живот си остава чистач, Джон Брадли до последния си дъх работи в погребалното бюро, а индианецът Айра Хейс умира като последен несретник от слънчев удар...
      Така с "Флаговете на бащите ни" Истууд, заедно с фалангата талантливи млади актьори, които по традиция правят коронни изяви при него - Райън Филип - Джон Брадли, Джеси Брадфорд - Рени Гагнон, Адам Бийч - Айра Хейс, Пол Уолкър - Ханк Хансен и Бари Пепър - Мики Странк, вдига още по - високо летвата за реалистичното, достоверно, но и разтърсващо пресъздаване на сенчестите места и старателно критите тайни от последната световна война.
      Той поема риска, защото знае, че може да разчита на реномето на Стивън Спилбърг и че с утъпканата партина ще даде възможност и на други творци да защитят премерено, непредубедено и убедително своята визия за Втората световна война, за която като че ли едва в новото хилядоалетие настъпват условия за нейното цялостно и критико -реалистично пресъздаване.
      След Клинт Истууд ще бъде по-лесно.
      И затова той заслужава не фалшив и помпозен паметник, като показания във "Флаговете на бащите ни", а най-малкото "Оскарова" номинация за филм и режисура.
      Така ще бъде съвсем справедливо и навременно.

 

 

 

Електронна публикация на 16. януари 2007 г.
г1998-2014 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]