Борислав Гърдев

литературна критика

Литературен клуб - 20 години! | кино | страницата на автора

 

Преследвачът и преследваните

 

Борислав Гърдев

 

 

      „Преследвачът на звуци” на Леа Коен е може би най-актуалният й и значим роман, ако и да връща действието 40 години назад.
      В него се чувства силна носталгична струя по отминалата младост, но той не звучи старомодно и ретро.
      „Преследвачът на звуци” е проникновена и обемна картина на едно отминало време – подло и коварно и на една професионална среда – на музикални изпълнители и диригенти, която поне на мен до скоро ми изглеждаше по-чистоплътна и по-изящна.
      Нищо подобно няма от тази илюзорно красива експозиция в творбата на Коен.
      В социалистическа България между 1968 и 1971 г. всеки за всичко е отговорен, но и всеки – в случая в музикалното съсловие - е следен, проверяван, вербуван и използван.
      Преследваните от преследвача си, а самият той – Сивият – иначе интелигентен и опитен агент и нереализирал се артист - е манипулиран от началниците си.
      Как да не си спомня епиграмата на Радой Ралин:

 

    „На всеки клон - микрофон,
    във всеки дом – микрофон,
    във всеки телефон – микрофон,
    във всеки биберон – микрофон.
    Осем милиона – микрофона...”

 

      И всичко това се случва в сферата на най-абстрактното, въздействено и толкова важно изкуство като музиката – при това във всичките й разновидности – от камерните квартети, до операта и естрадата.
      Лично аз възприемам романа като едно закъсняло покаяние на поколението, към което принадлежи Леа Коен.
      И тук, както и в „Германия – мръсна приказка”(1993) на Виктор Пасков, сме свидетели на прекършени и потъпкани младежки мечти, смазани от съветските и родни танкове на 21 август 1968 г., но в същото време се чувства авторовото недоволство от глухата и спотаена съпротива към режима на Живков у нас, която не ражда мъченици като Ян Палах, а самородни бунтари като Самуил – Санчо и ЧЕШКОТО му гадже Мирка, застреляни в тил при опита им да минат границата при река Резовска...
      Правейки дълбок и точен разрез на средата, която много добре познава, Леа Коен експонира два модела на творческо и гражданско поведение – на откровения яростен конформизъм, олицетворен от Зорница и на флагрантния или завоалиран сблъсък със системата в лицето на Санчо и Юлия, която избира пътя на емиграцията в Германия и Италия и на пълноценната си реализация там.
      Междинен вариант се явява гротесковия образ на диригента Шумов, едновременно палач и жертва на системата, който закономерно преживява тотален крах в личен и творчески план.
      Книгата е написана с уважение към историческите факти, интересно, увлекателно, в динамичен темпоритъм и с изящния финес на ерудит.
      Тя е и най-кинематографичната от поредицата романи на Коен, които съм чел и би ми било много интересно да видя нейна бъдеща екранизация.
      След като се филмира Виктор Пасков, защо да не го последва и Леа Коен?
      В романа са ценни както мемоарно – носталгичните страници от лятото и есента на 1968 г., включващи и легендарния Световен младежки фестивал, майсторски пласираните образи на младите и талантливи музиканти като Павлина, Юлия ( зад тях откривам силуета на самата авторка), Санчо, Влади, които биха били гордост за всяка уважаваща и ценяща таланта нация, но и безпощадното и катарзисно раздиране на прашасалата завеса, зад която изникват сенките на доносниците и изнудвачите върху нашата художествено – творческа интелигенция.
      В този аспект смятам усилието на Коен за принципно важно и приносно,особено с нестандартния образ на Сивия, тъй като най – сетне и чрез него, със средствата на художествената фикция и обобщение, се казва горчивата истина за отвратителната атмосфера, в която музикантите в Тодор - Живкова България са създавали своето изкуство.
      И ако към изпълнителите на класическа музика Леа Коен е по – снизходителна и милосърдна, то към естрадните ни звезди е направо саркастично – унищожителна, разкривайки тяхната изпълнителска несъстоятелност, творческа немощ, страховита меркантилност и кучешка преданост към органите на ДС.
      Много естрадни идоли от близкото минало ще си спомнят за интригите около прословутия фестивал „Златният Орфей”, но колко от тях ще си признаят съпричастността към службите или умишленото им лансиране с шлагери, неактуални извън Калотино?
      Та затова е закономерна кривата, която чертае интимната връзка между Санчо и Зорница – той е убит на границата през знаменателната 1968 г., тя става знаменитост, докато животът й в един важен миг, какъвто се оказва 21 декември 1971 г., става необходим на нейните господари, за да се роди от кратката им и невъзможна връзка рапърът Санчо, който неизбежно съчинява първия си изстрадан хит с абсолютно искрения и очакван текст:

 

    „Синче на майка кука
    и на баща беглец.
    А дядо ми напук
    активен бил борец.
    Баща ми се удавил,
    а мама изгоря.
    О, бях съвсем забравил
    какво ми се събра”.

 

      С този тъжен и съвсем неоптимистичен финал завършва романа на Леа Коен.
      Тя остава вярна на житейската правда, разкривайки истината за миналото, а и за настоящето, с което се борят днешните музиканти, отново жертви на статуквото като своите родители.
      Не случайно и те се задушават в родната интонационна среда с вулгарното господство на ниски вкусове, закономерно поемайки на Запад.
      Но сега не получават куршум в тила, а само злобни подмятания на местни комплексари, на които им е удобно в България.
      Проучила повече от 2000 страници неизвестни документи и сблъскала се със съдбата на 300 музиканти, малка част от 10500 български интелектуалци, избягали за първите 30 години от „социалистическото ни развитие”, Леа Коен създава четивен, ярък и ангажиран с критичния си патос роман, с който мислещата част от нейната генерация прави сериозен опит за разчистване сметките с грозното и отвратително минало, което и сега не малко българи продължават да реанимират и харесват, свързвайки го основно с личната си социална осигуреност...

 

 

 

 

 

 

---

 

   Леа Коен. Преследвачът на звуци. Изд. „Сиела”. София, 2008

 

 

 

 

Електронна публикация на 22. декември 2008 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]