Борислав Гърдев

рецензии на филми

Литературен клуб | кино | страницата на автора

 

Да си спомним за Мерилин Монро

 

Борислав Гърдев

 

 

      Да си спомним за Мерилин Монро.
      На 1 юни тя щеше да навърши 80 години.
      Тъжното е, че само българските киномани ще си спомнят за божествената Мерилин Монро, носеща истинското име Норма Джейн Бейкър.
      Днес младежите въздишат по Аджелина Джоли и Кира Найтли, но колко от тях са чували за Монро?
      Може би следящите жълтата преса и таблоидите са срещали спорадично името й като първата разсъблечена знаменитост, украсила декемврийска корица на "Плейбой" през 1953 г., снимана от Тед Кели, или са чели нещо за любовните й авантюри с Джо Ди Маджо, Артър Милър (нейни съпрузи), Марлон Брандо, Ив Монтан и Джон Кенеди.
      Увличащите се по проблемите на актьорската професия сигурно са чували, че е посещавала прочутото Актърс студио на Елия Казан и Лий Страсбърг.
      А аз съм благодарен на съдбата, че във филмотечното кино "Одеон" успях да видя най-представителните й филми, а пропуските запълних със записи на DVD и CD, като успях да попълня колекцията си с мечтаните заглавия.
      В България, както и в родината й, нейното творчество се възприемаше с пренебрежение, родните критически корифеи я квалифицираха прибързано и небрежно като лъскава красавица със скромна дарба, продукт на натрапчивата и безмилостна реклама.
      Сериозните изследвачи не можеха да я подминат, но споменаваха мимоходом, че е "много красива актриса за търговски филми", играеща героини, "чието единствено качество е женската привлекателност."
      Те и досега са контрапункт на нейните прозрения: "Не се смятам за стока, въпреки че мнозина мислят така.
      Никога не ми е било ясно какво значи секс-символ. Бедата е, че символът става вещ. Аз не искам да бъда вещ."
      Вероятно и затова пишеха и пишат до сега за неуспешните й бракове и за фаталната й връзка с президента Кенеди (според признанието й "той не е задоволен, докато не обладае една жена по три различни начина"), вероятно довела до инспирираната й от ЦРУ смърт на 5 август 1962 г.
      Почти никой не се страеше да изтъкне тъжното й детство, работата й като манекен и фотомодел от 1943 г. и първите й стъпки на големия екран през 1948 г. като млада надежда на "Туенти Сенчъри Фокс" в "Опасни години" на Артър Пиърсън, както и стремежа й към самоусъвършенстване, към пълноценна професионална реализация, към претворяването на правдиви и надарени със специфична индивидуалност образи в сериозни и не толкова амбициозни продукции.
      А това всъщност е свързано с упорит и изнорителен труд, с усвояване уроците на големи майстори като Джон Хюстън, Джоузеф Манкевич, Хауърд Хокс, Ото Преминджър, Били Уайлдър,Джшуа Лоугън, Лорънс Оливие, Джордж Кюкър, с плавен преход от добре изваяни епизоди в "Асфалтовата джунгла"(1950 ),"Всичко за Ева"(1950) , "Огненото кълбо"(1950 ) и "От новия ден"(1952 ), към запомнящите се характерни зарисовки в "Маймунски бизнес"(1952) и "Как да се оженим за милионер?"(1953), за да се стигне до приличните и убедително защитени интерпретации в помнещите се и до днес мелодрами "Ниагара"(1953) и "Автобусна спирка"(1956 ).
      Монро демонстрира безспорен универсален талант в музикалните комедии "Джентълмените предпочитат блондинки"(1953) и "Нека да правим любов"(1960), в стилната костюмна екранизация "Принцът и балерината"(1957), в уестърна "Река без връщане"(1954), а нестандартният й комичен чар е представен най-цялостно и пълно в комедиите на Били Уайлдър "Седемгодишна страст" (1955) и "Някои го предпочитат горещо"(1959), в които тя създава най-хубавите си роли в киното.
      Благодарение на Джон Хюстън Мерилин Монро изгражда първата си запомняща се изява в "Асфалтовата джунгла", пак той успява да разкрие разтърсващата й драматична дарба в "Непригодните"(1961), бележещ по всеобщото мнение на публика и специалисти поврат в нейното развитие.
      И когато Мерилин вече се е освободила от щампата на красивата русокоса хлапачка, доказвайки, че не иска да бъде само секс-символ, когато под благотворното влияние на Артър Милър, един от най-изтъкнатите интелектуалци на Америка, попълва празнините в духовния си кръгозор и приема следващото предизвикателство в кариерата си - "Нещо трябва да се даде"(1962) на Джордж Кюкър, идва сензационното съобщение за нелепата й смърт на 5 август 1962 г., а снимката с леглото и постелята, на които е открито безжизненото й тяло в нейния дом на улица "Хелена Драйв" №5 в Лос Анджелис, обикаля всички сензационни издания по света...
      Следва закономерният етап в усвояването на мита "Монро", нейното посмъртно битие, когато започва да се оценява по достойнство, в нейна чест е направен антологичният филм "Мерилин"(1963), на живота и творчеството й посвещават книги Норман Мейлър - "Мерилин"(1973) и Дж.Кобъл - "Мерилин Монро"(1974), Анди Уорхол я обезсмъртява в прочутата си колажна серия, а филмите й продължават да се въртят по каналите на водещите телевизионни компании-по-често или по-рядко, но постоянно...

Електронна публикация на 26. май 2006 г.
г1998-2014 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]