Борислав Гърдев

рецензии

Литературен клуб | кино | страницата на автора

 

Творческите пристрастия на Пол Джонсън

 

Борислав Гърдев

 

 

      Повече от десетилетие следя излизащите на български език книги на прочутия английски изследовател, критик, журналист и изкуствовед Пол Джонсън.
      Признавам си, че веднага станах негов почитател след прочитането на "Съвременността", която ме впечатли и като обем, и като ниво на концептуално и проникновено философско-историческо мислене, и като обхват на изследваните събития, при това поднесени по един удивително пластичен и приятен начин.
      Веднага си пролича класата на мисленето, широтата на погледа, аналитичната страст и безкомпромисното болавене с фактите, характерни за възпитаника на Кеймбридж и за работилия за такива авторитетни издания като "Спектейтър", "Ню Йорк таймс" и "Уолтсрийт джърнъл".
      След "Съвременността" той ме изненада с изключително ценното си и фундаментално изследване "История на американския народ", с нетрадиционния си поглед към Възраждането и по точно към неговото изуство в "Ренесанса", както и с блестящите си иконоборчески есета, публикувани в "Интелектуалците".
      Тяхно естествено продължение се явяват очерците му в "Творците", която книга бе преведена у нас веднага след излизането и в Англия.
      Навлизайки в света на Пол Джонсън установявам, че той навсякъде е последователен и непоколебим защитник на своите тези, които отстоява с рядка доблест и постоянство.
      Изследователските му усилия са съсредоточени към панорамно-обхватното проследяване и осмисляне на възлови събития от националната и човешка история, а увлечението му по живописта ражда не само поредица от авторски картини, но и такива ценни книги като "Ренесансът", в която като истински ерудит нонконформист предлага своя гледна точка за един от най-важните за изкуството периоди в човешката история, продължавайки достойно делото на именития Кенет Кларк.
      Отделно той обръща подобаващо внимание на портретните есета, в които разкрива и сенчестата страна на своите герои, подлагайки ги на градивна критика, мотивирано изобличаване и ефикасно развенчаване, носещо неочакван скандален ефект.
      В този аспект той е ненадминат в "Интелектуалците", където аргументирано и безкомпромисно разобличава отвартителната природа на плеяда титани на мисълта като Русо, Маркс и Брехт, оказали се в личния си живот жалки егоисти, използвачи и меркантилни нищожества.
      В "Творците" Джонсън следва същия модел на писане, съчетаващ изследователската прецизност, познаването в дълбочина на творческия път на всеки от описваните от него герои, експониране на пикантни и малко познати факти от техния живот, както и смекчаването на изобличителния патос за сметка на възвеличаване градивните усилия на човешкия дух.
      Той не изменя на критико-изобличителната си порода, органически неприемаща левичарските обществено-икономически експерименти и не пропуска да постави на позорния стълб идола Пабло Пикасо, който му е противен не толкова със своята комерческа пресметливост, колкото с отвратителната диктаторска същност на характера си.
      По същия начин ненавижда хамелеонството на Юго, който подобно на нашия Вазов се мъчи да е добре с всяка власт и винаги да е класик - и за крале, и за императори, и за президенти, и за комунари...
      Пред творческия гений и силата на инвенциите на повечето от своите персонажи обаче Джонсън благоговее - независимо дали става дума за бащата на съвременния английски език и велик ренесансов автор Джефри Чосър, или за създателя на могъщите театрални конфликти и образи Уйлям Шекспир.
      Дали обект на преклонение е композиторът Бах или художникът Дюрер, поетът Елиът, дизайнерът Баленсиага или класикът на анимацията Уолт Дисни...
      Пол Джонсън се възхищава именно на тези творци, съчетаващи интелект, трудолюбие, връзка с природата и не робуващи на класови клишета.
      За него те са героите на нашето време, те до голяма степен определят хода на значимите събития през 20 век, с които и авторът е органически свързан.
      По тази причина той си позволява за пръв път открити мемоарни вметки - в есетата за Елиът и Баленсиага - и стига до педантични подробности, когато трябва да разкрие светогледа и творческия натюрел на Джейн Остин.
      И още нещо - искрено се тюхка, че не може да вкара към творците и откривателите, и хората на науката.
      Като компенсация той завършва книгата си с прекрасния текст "Лаборатория за метафори", отдавайки дължимото на Алберт Айнщайн и Уйлям Джеймс, доказвайки патетично, че "да си творец от голяма величина не е лека задача", тъй като "преживяването на подобно битие е по-скоро болезнено и ужасяващо, а не приятно-състояние, по-близко до неизбежното страдание, отколкото до възторгващата наслада".
      В заключение посочвам, че четенето на "Творците", както и на всяка друга книга от Пол Джонсън е истинско духовно пиршество и аристократично-аксеологическа школа за начетения и уважаващ себе си български читател.
      За него името на Джонсън е нещо повече от качествен щемпъл - то е реноме и постоянна стойностна величина и затова без шумна реклама се насочва към "Творците", за да съпреживее очакващата го творческа наслада.

 

 

 

---

 

Пол Джонсън, "Творците", ИК „НСМ-МЕДИА“, С., 2007.

 

Прочетете откъс от книгата, предоставен от "НСМ-МЕДИА"

 

 

Електронна публикация на 24. април 2007 г.
г1998-2014 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]