След оглушителния успех на романа и филма „Вчера“ (1988) Владо Даверов бързо се утвърди като един от първомайсторите на българския романов бестселър.
Така се случи, че през годините следях развитието на още двама негови колеги – Христо Калчев и Александър Томов.
Мислех си един ден да напиша студия за „тримата мускетари на българския бестселър”.
Видя ми се помпозно и безсмислено начинание.
За какъв пазар говорим тук и за какви бестселъри?
Сега си давам сметка, че независимо от предразсъдъците и тримата успешно се вписаха в пазарната система и в годините на прехода, когато повечето от събратята им пищяха от липса на читатели и медийно внимание, всеки от тях активно пишеше и издаваше, а книгите им се купуваха и четяха.
Та си мисля, че вероятно българският модел на роден бестселър е именно този: книгата ти да се изкупи, да имаш верни фенове и те да те следват по стръмния творчески път, оценявайки твоите креативни усилия.
Владо Даверов е от щастливите мускетари.
Чел съм всичките му романи.
В тях няма скука, липсват самоцелни напъни да се хареса на всяка цена, но той уважава аудиторията си и внимателно премисля всеки свой нов проект.
За разлика от Томов, който издава и по три книги на година, Даверов дълго износва всеки свой замисъл и само когато прецени, че е готов и има какво да каже на читателите, предлага поредната си книга.
Затова и всеки негов роман е събитие, чете се с интерес, вълнува, тъй като винаги засяга важни и животрептящи въпроси, конфликтите и героите му са значими, а освен това и не дотяга с обема си, тъй като възпитаникът на немската гимназия в Ловеч е привърженик на кондензираното повествование и на лапидарния роман, който в рамките на 150 страници може да усвои и интрига, и образна система, и проблематика, без да доскучае или да изглежда тенденциозно – предпоставен като текст.
„Primetime” (2009) не прави изключение.
Книгата разкрива битието на главния герой от „Вчера” Иван Иванов в годините на демокрацията.
Преходът ни през 90-те години на миналия век е представен през погледа на телевизионера Иванов, наблюдаващ човешката комедия у нас от прозореца на директорския кабинет на „Сан Стефано” № 29.
„Primetime” e смущаващо искрен в посланието си и вероятно най-съкровеният и автобиографичен роман в творчеството на Даверов.
Писателят рискува да продължи с откровения тон на повествованието си, с който ни спечели във „Вчера” и задълбава в същата насока, въпреки ясното съзнание, че навлиза във взривоопасна територия, каквато е всъщност сградата на БНТ.
Ние не сме забравили, че Даверов е работил в Националната телевизия, че е сменял генерални директори и е отговарял за тв филмопроизводство.
Аз самият се сетих, че лично той благослови рестарта на телевизионно кино с премиерата на „Двама мъже извън града” на Людмил Тодоров през 1998 г. по негов сценарий.
„Primetime” е болезнена дисекция не само на атмосферата и интригите в Националната ни телевизия.
Книгата е и проникновен, но болезнен разрез на същността на явлението български интелектуалец.
В този аспект обобщенията на Владо Даверов са най-убедителни, а знаковите образи, натоварени с необходимото сугестивно въздействие си остават безпорно Хари Братинов, Даниел Минев, Мими Панова, Меци Дългия и самият Иван Иванов.
Зад всеки от тях проницателният читател безпогрешно ще открие съответния прототип.
Иванов е самият Даверов. Меци Дългия е Слави Трифонов, Хари Братинов е Хачо Бояджиев, а Мими Панова е Лили Попова.
Даверов творчески използва натрупания опит от контактите и тв си преживявания и създава гротесков, но въздействен паноптикум на човешката комедия, чиято емблема е безспорно колоритния и ефектно пресъздаден персонаж на Хари Братинов – Хачо Бояджиев.
Прозаикът не задълбава самоцелно в личните и пикантни проблеми.
За него телевизията е метафора на болното ни и комплексирано общество през безкрайния ни преход.
Телевизията е и лакмусът, който следи обществения пулс, чиято еманация се явяват януарските бунтове през 1997 г.
Тази неповторима атмосфера на страдание, възторг и погребани надежди е безупречно пресъздадена в „Primetime”.
И друго впечатлява и подтиска едновременно при четенето на романа.
Даверов не забравя, че пише продължение на суперуспешен свой хит.
Но неговото допълнение е своеобразно, всеки от романите му е самостоятелно художествено произведение, отразяващо най-важните катаклизми на епохата и органически вписващо се в нея.
В „Primetime” се мярват само няколко от героите на „Вчера”, до един със смачкани съдби и нещастни биографии, проектирани на фона на нашенската демокрация – независимо дали става дума за емигрантката н скандинавските страни Вера Тодорова, за гръмналия се полковник Германов или за жалкия провинциален журналист ученикът Костов.
Сравнен с тях Иванов е не само тв звезда и сив медиен кардинал.
Той е и щастливо оженен за Ана, има две обичащи го деца, работа, цел и перспектива.
Да бъде хроникьор на нашето смешно-тъжно, жестоко и незабравимо време и да го отразява по неповторими начин в своите книги.
Така както постъпва през посредния четвърт век и алтер егото му Владо Даверов.
След „Вчера” (1988), „Кенеди” (1992), „Възторжен и див” (1996), „Ангели небесни” (1998), „Животът на другите” (2003), „Господин директорът на пристанишето” (2006) и „Чудовището ДС” (2008), „Primetime” е неговият пореден значим творчески успех, с който авторът му доказва категорично, че е сред най–талантливите ни съвременни прозаици, чието значение за националната ни литература все повече нараства.
---
Владо Даверов. Primetime. Редактор: Наталия Петрова, Изд. Сиела, София, 2009
|