Николай Бойков

литературна критика

Литературен клуб | Рубрика „Присъствия“ | страницата на автора

Рубриката се поддържа с конкурс на        Национален фонд „Култура“

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Победилият комунизъм   Николай Бойков              Аз съм едновременно паяк и муха, пленник на своята собствена мрежа, който понякога нощем мечтае да намотае в общо кълбо всички тия безкрайни и лепкави нишки на свойта душа и да ги хвърли в синия огън, дето избухва от време на време в глъбините на паметта между съня и пробуждането. (Яан Каплински, Между сън и пробуждане, Авангард принт, 2006, пунктуация моя)*            Преди време седяхме с един млад приятел в Кривото и му разказвах за филма „Приключено по давност” за подпалването на Партийния дом. Наложи се да обяснявам коя сграда е партийния дом, кой е бил Петър Младенов и какви танкове да идват, какъв град на истината, кой и защо палили прочее. Впоследствие, когато пък разказвах, че чета Горещо червено и разказвах за какво разказва книгата: разказвачката под формата на дневник от 2 до 14 юни 1994 разказва за среща си с Весела Алексиева в немския й дом, тя е била съпруга на Райчо Алексиев, убит около Деветосептемврийската победа: официалното честване на завземането на властта от комунистическата партия, ВА разказва за живота си, а разказвачката впоследствие като бележки по белите полета (под линия) разказва за работата си в архивите, за срещите си с деца, приятели и съвременници на споменатите в спомените лица и за техните свидетелства за времето и неговите деятели. И тогава той ме попита: и какъв е смисълът?            След като прочетох за втори път книгата и преди да седна да пиша се опитах да се запозная с писаното досега за книгата, тя събира похвалите на разнокалибрени автори от Стоян Вълев - който и в тази си рецензия громи новата псевдолитература и днешните литературни цензори, сатрапи, плутове и кокошки - („Горещо червено” е книга, която задължително трябва да познава всеки млад човек в България. Нека литературните полицаи гузно мълчат. Тази книга ще намери своите читатели и ще остане като един връх в пустинята или концлагера (както ви се харесва) на съвременната ни литература.” http://knigi-news.com/?in=pod&stat=3691§ion=9&cur=365) през Ангел Игов („постмодерен роман, изграден на принципа на градината с разклоняващи се пътеки”; „Вероятно от казаното дотук стана ясно, че книгата изобщо не предполага ключ към някакво окончателно знание, към абсолютна и неопровержима истина. Тъкмо напротив, Ивайла Александрова се опитва да проиграе различни гледни точки, търси различни мотивации и като разказва за случилото се след 9.ІХ., не забравя и какво се е случвало преди тази дата. Не монолитна сигурност преследва тази книга, а съхраняването на историите и неспирното им проследяване в техните разклонения и мутации, процеса, който снабдява едно общество с памет.” Вестник „Култура“, брой 23 (2506), 18 юни 2008 г.) и Младен Влашки („една успешна книга”; „Тя съумява да обедини езика на документите с език на преживелите и с езика на наследниците. Този сложен многоглас придава човешки образ на епохата.” Сп. „Страница“, 2/2008) до cveta в обсъждането на книгата в дискусионния форум „Де е зората” http://www.de-zorata.de/forum/index.php?topic=518.0 (цяла рецензия) („Какъв мощен дебют, Господи! Безапелационен. Тържество на зрелостта, на духа, на труда и таланта на известната радиожурналистка. Образно казано „грозното патенце” се оказа красив лебед, който направи нещо изключително важно за страната си.”)          Питах се: кое е онова, което е важно за мен, но липсващо или загатвано, саморазбиращо се в текстовете, разискващи Горещо червено. Органичността й. Навременността й. Неинсценираността й. [„не исках да се разделя с историята й, тя беше като ембрион, един плод, който се развива.” („Горещо червено“, 372 стр.)] [Книгата е такава, каквато е, и не се питам защо почва тук и защо свършва там, защо това е разказано, а онова не. Както едно дърво е такова, каквото е. (Задачата на пишещия е да остави книгата и историите й да се развиват, да пуснат филизи, да разцъфтят, да дадат плод и семе. Смирено и търпеливо да й/им съдейства да порасте/порастат?)] Положеността й в Срещата, в Срещите. В междуличностните отношения. В ситуацията на назования свидетел. В свободата да говориш, да говориш личната истина и да свидетелствуваш. Поименно и поадресно. „За честното казване на истината.” За смиреността в нелъжата. И Омиротворението.          Мислех си какво дърво би била книгата на Ивайла Александрова ашладисвано: на единия клон биха зрели ябълки петровки, на другия, джанки, на третия вишни, на четвъртия дюли, на четвъртия круши и разни други непознати ми, а ашладисаното дърво би било мушмула, сладко-тръпчива като презрее – тогава е вкусна – с яки, неядливи семки.          Миналата година, края на май бях за десетина дена в родния си град Видин, отбих се в Математическата гимназия, която бях завършил в далечната 86 година, беше обновявана – на входа с чешмички и лавки, по коридорите с табла от историята на града и националистичен кът, долу, точно където свършва предверието с лавката и чешмичките с бетоненото коритце, над вътрешната врата се е пръкнал стъклопис, онази известна фигура на голия разкрачен мъж на Леонардо да Винчи, както си се помотвах, един мъж с побеляла коса, впоследствие го идентифицираха като майстора Емо, огняра, ме попита какво символизирала картина, казах: не знам; попитах според него какво значи, той отговори: комунизмът ще победи.           ---     * дълго време търсих епиграфа на този текст, случайно го намерих в книгата на естонския поет, дадена ми от приятел да я чета, разказваше как на премиерата в компанията на членове на СБП, членовете се оплаквали от новите времена и усърдно избягвали да споменават думата комунизъм, знаело се ЯК е върл антикомунист, а пък да се говори на руски било абсолютно немислимо. Отхвърлих епиграфи, отнасящи се до цвета горещо червено и до горещото червено вино, действащо терапевтично, из Шарени истории на Елиан, друг един, завършващ с риторичния въпрос „коя врата не смееш да отвориш”, намерен на случаен лист, но накрая ми се иска да спомена един собственоръчен епиграф на Миклош Радноти върху екземпляр от книгата му „Стръмен път”: „Онзи, който знае, снегът е бял,/ червена кръвта и червен макът/ и стъбълцето на мака зелено.// Онзи, когото накрая убиват,/ защото той самият никога не убива.” (превод от унгарски).       Ивайла Александрова. Горещо червено. Изд. „Жанет 45“. Пловдив, 2008