Денис Коробко

литературна критика

Литературен клуб - 20 години! | съдържание на книгата | страницата на автора

 

 

Глава 3. Формиране на нова публичност и преодоляване на медийния диспозитив

 

        Благодарение на интерактивния си характер, новите медии формират нова литературна публичност, която излиза извън рамките на вече съществуващата такава. За да изясним тезата си, трябва по-подробно да се спрем на понятието публичност и да изясним някои структурни особености на явлението в съвременния етап от развитието му.
        „Публичността се обособява като някаква сфера, която противостои на областта на частното, понякога тя изглежда само като сфера на общественото мнение, което директно се противопоставя на публичната власт, която от своя страна е само носител на атрибута „публичност”(Habermas 1962). През ХVІІІ в. понятието публичност може да бъде сведено до идеята за обществено мнение, като двете до голяма степен се припокриват. Общественото мнение се формира като сбор от мненията в салоните, кафенетата и други институции, т. е като публично изказани мнения на журналисти, автори, политици и т.н. По подобен начин се формира и публичността – като сума от отделни феномени, които постоянно си взаимодействат.
        „Публичността се явява като нематериално мислена институция, която в съвременността се материализира в медиите (но не се идентифицира с тях), и съответно се формира чрез тях.”(Hickethier 2003) Историята на понятието показва, че от гледна точка на обществото съществува определено пространство, в което, или посредством което, обществото регулира всички явления, които пряко или косвено го засягат – това е пространството, в което се говори за тези явления и се взимат съответните решения, свързани с тях.
        Публичността е пространството на обществения конфликт, общественото противостоене, имащо за задача да уравновесява напрежението между обществените и частните интереси. Действащите в публичното пространство лица представят интересите на различни обществени прослойки и са носители на противостоящи си мнения, които би трябвало да бъдат уравновесени. Основна роля за това уравновесяване играят обществените ценности и норми, които от своя страна също се формират от публичността.
        С появата на медиите се променят всички форми на публичност и публично пространство. Всички институции на ранната литературна публичност стават проблематични. „Всеобщото, с което публиката се занимава критически, остава запазен периметър за монопола на интерпретацията в лицето на църковните и държавните авторитети (и то не само като проповед от амвона, а като активна намеса във философията, литературата и изкуството) (Habermas 1962). Към институциите на литературната публичност – Форума, площада, кафетерията, салона, улицата медиите добавят нови форми на зрелищната, забавната публичност – Театъра, Цирка, Вариетето и Киното. Тези нови публични пространства са вече силно зависими от предлаганата продукция, т.е представления, които предполагат по-скоро гледане, а не говорене за тях. В един по-късен стадий медиите се откъсват от тези нови конструкти и създават пространства (радио и телевизия), които могат едновременно да се възприемат от всички потребители. Така се появява комплексният контекст на медийната публичност.
        През 70-те години на ХХ в. критиката на традиционното понятие за публичност в лицето на социолога Оскар Негт и филмовия режисьр Александър Клюге формира понятието за алтернативна публичност, опирайки се на тезата, че структурирането на публичността е въпрос на организация на властта и допустимото натрупване на колективен интелектуален опит. Авторите се опитват да докажат паралелното съществуване на най-малко два феномена: Публичност и алтернативна публичност, като едната служи за формиране на другата и обратно. (Negt/Kluge 1972). По същия начин функционира и културата – в опозицията „традиционна–алтернативна” култура, като едната е движещ механизъм за развитието на другата, а първата е основание за съществуването на втората.
        В съвременната ситуация разпадането, за което говори Хабермас, предполага съществуването на някаква универсална публичност и частични, диференциращи се нови публичности. Новите медийни форми (Интернет, интерактивна телевизия) разчупват рамките на локализираната в един културен ареал публичност и оформят своеобразни виртуални общества, мини модели на публично общуване.
        Нарастващата комерсиализация и специализация на медийната система (това в голяма степен важи и за новите медии) води до структурни промени в публичността. От една страна се получава отваряне в интимната сфера, а от друга - сферата на публичността приема форми на интимност. Сферата на личното се движи в посока към публичното и обратното – публичното придобива черти на личното. Структурирането на обществото, т.е. формирането на професионално обвързани кръгове, създава фетиша да принадлежиш към определена гилдия и илюзията на псевдо-публичното консумиране на културни продукти. Появяват се форми на комуникация, които репрезентират дискурса на п(р)осветените (такава форма е форума в Интернет или съвсем не случайно пренеслият се в руския спектър на мрежата вариант на форума „курилка” – мястото за пушене в библиотеката, единственната разлика е, че почти всеки може да вземе участие в обсъждането на определена тема). Според Хабермас силно диференцираната съвременна масова публика притежава критично-резистентна способност да реагира на медиите като на (дез)информационен консуматив, благодарение на което остава продуктивна. За разлика от Хабермас, в книгата си „Реалността на масмедиите” Никлъс Луман не вижда в системата на масмедиите функция на продуктивност, а функция на репрезентация на Публичността. Всички нива на едно структурирано общество генерират публичности, които служат за наблюдение и самонаблюдение. Масмедиите създават фикция на реалността, като следствие на обмена на информация между елементите на системата, т.е. хората. Комуникацията е едно от най-важните условия за функционерането на всяко комплексно общество. Масмедиите са тези, които създават конструкти на реалността, към които могат да се напасват всички елементи на системата (Luhmann 1996).
        И така, Интернет ни предлага трансформиран модел на публичността. Благодарение на интерактивността си мрежата от една страна реконструира модела на публичност, съществувал преди появата на медиите, а от друга, благодарение на всеобщодостъпността си, формира нова публичност. Доколко мрежата е всеобщодостъпна е въпрос, зависещ от склонноста на индивидите да се научат да преодоляват традиционния медиен диспозитив и по този начин да се превърнат в пълноценни потребители. Пълноценните потребители не само осъзнават интерактивния характер на мрежата, а го възприемат като даденост, като част от друг различен диспозитив и постоянно внасят в нея нови елементи. Благодарение на тях системата става максимално динамична, нещо повече, именно в резултат на подвижността и пределната си, поне на даден етап, ненормираност, те позволяват, макар и временното преодоляване на медийния диспозитив. Такова преодоляване се случва при всяко влизане в Интернет, но само тогава, когато потребителят осъзнава различността, динамичността и демократичността на средата в която попада. В този случай се променя културният код, който потребителят прилага за възприемане на мрежата. При всяко излизане от мрежата медийният диспозитив започва да действа отново, но със съответните трансформации, настъпили в съзнанието на потребителя в резултат на интернет-сесията, при която се използва друг диспозитив. Осъществява се промяна на гледните точки и преформулиране в сферата на естетическия опит. За диспозитивите Ж. Дельоз пише: „Диспозитивите са машини, които те карат да виждаш и да говориш (...) Видимостта създава светлинни ивици, които оформят променливи фигури, неотделими от един или друг диспозитив. Всеки диспозитив има свой режим на светлина – начин, по който тя пада, замъглява се и се разпространява, разпределяйки видимото и невидимото, пораждайки или заставяйки да изчезне обектът, който не съществува без нея. (...) Диспозитивите имат за съставни някакви линии на видимост, на изказване, линии на сили, линии на субективация, линии на разцепване, пропукване (фрактали). Всички те се кръстосват и заплитат, едни от тях продължават другите или пораждат от тях други чрез вариации или дори чрез видоизменения в подреждането.” (Дельоз 1997) По този начин Дельоз отрича съществуването на универсалиите, защото универсалиите не обясняват нищо, тъкмо обратното – те трябва да бъдат обяснявани. Всеки диспозитив е съвкупност от процеси, различни от процесите действащи в друг диспозитив. На входа и на изхода от мрежата всеки потребител съответно би трябвало да смени диспозитива, т.е. да заеме друга позиция, да смени ролята. В статията на Ал. Кьосев „Виртуални общности срещу въображаеми общности” пише: „всеки медиум предполага определен тип комуникативни общности: не само защото поради самия си хорактер на медиум свързва хората, а защото създава на своя вход и на своя изход конвенционални роли, типични позиции, които участниците в определен тип комуникация трябва да заемат. (...) Виртуалните мрежи не би трябвало да се наричат медиуми. Причината е, че тези нови медии са престанали да бъдат медииращи – те вече не са екстензии за окото, ухото, ръката, както ги виждаше класическата теория на комуникацията. Те не са помежду – между отправителя и получателя на съобщението.(...) Структурата на виртуалната среда не може да бъде мислена чрез метафорите на универсалната хомогенна теория (свят, планета, страна, родина). Тя е верижна, йерархична или дървообразна, хипертекстуана, тя навързва полета, преплита информационни и аудиовизуални региони (...) позволява внезапни хипер-линк прескоци. Тя кара сърфиращият (а не общуващият, не четящтият) да се движи според предпочитанията си по потенциално безкрайни съзвездия от различни виртуални форми на живот. За разлика от абстрактно-универсалните и хомогенни общности на книгата (които се мислят и локализират към подобни имагинерни топоси), виртуалните „светове” пазят своята индивидуализирана конкретност и хетерогенност на най-различни „места”, „страници”, „адреси”, „бази” – само че верижните им навързвания са потенциално безкрайни” (Кьосев 2000)
        И така, новите медии са престанали да бъдат медииращи, но само в начина, по който медиират. Вярно е, че Мрежата е модел на безкрайност, но същия този модел намираме и в гледането на телевизия – от момента, в който в ръката на зрителя се появява дистанционното управление, в произведения на „книжната” литература, в много от явленията на реалността. Безкрайността е единственото основание за съществуването на Мрежата. Възприемането на Интернет е въпрос на смяна на гледните точки, въпрос на смяна на ориентацията. Смяната на ориентацията се заключава в следното: потребителят не се опитва да обхване безкрайността, както се опитва да дочете книгата си, или да догледа филма, който и без това се раздробява от рекламните паузи, но опитва да преодолее медийния диспозитив, приспособявайки се по този начин към фрагментарната стратегия на „сърфиране”. „Смяната на ориентацията, - пише Дельоз, - която се отвръща от вечното, за да схваща новото. Новото, трябва да означава не модата, а креативността променяща се според диспозитивите, защото от значение е новостта на самия режим на изказване, в качеството му на способен да обхваща противоречащи си изкази. (...) От значение е тъкмо новостта на режима, а не оригиналността на изказа. Всеки диспозитив се определя по този начин, чрез степента на новост и креативност, която той съдържа и която същевременно бележи неговата способност да се преобразува или вече да се пропуква в полза на един идващ диспозитив, най-малкото в противовес на едно насилствено смачкване до своите най-твърди линии. Като изплъзващи се от измеренията на знание и власт, линиите на субективация изглеждат особено способни да прокарват някакви пътища на творчество, които непрестанно пропадат, но и също биват поемани отново, видоизменяни чак до скъсването със стария диспозитив” (Дельоз 1997) По същия начин, с всяко влизане и излизане от мрежата се преодолява медийния диспозитив и на негово място започва да доминира новият. Новостта на един диспозитив по отношение на предишните Дельоз нарича „актуалност” на диспозитива. Новото е актуалното. Актуалното е не това, което сме, а по-скоро това, което в момента ставаме. „Във всеки диспозитив трябва да разграничаваме онова, което сме (което вече не сме) и онова, което в момента ставаме, т.е. частта история и частта актуално.” (Дельоз 1997)
        В „Структурни промени на публичността” Ю. Хабермас описва четири критерия на масовата комуникация:
        1. В масата много по-малко хора изразяват мнение, отколкото възприемат. В случая общността на публиката се е превърнала в абстрактен сбор от индивиди, получаващи впечатления от масмедиите.
        2. Преобладаващите комуникации са организирани така, че за индивида е трудно или невъзможно да отговори по ефективен начин.
        3. Реализирането на мнението като действие се контролира от властите, които организират и контролират каналите за такова действие.
        4. Масата не е автономна спрямо институциите; напротив, агентите на оторизираните институции проникват в масите, редуцирайки по този начин всяка тяхна автономност, която биха имали при формирането на мнението.
        Според Хабермас, в степента, в която мненията остават привързани към комуникативните зависимости на една маса те загубват своята публичност. Тези определения на процеса на формирането на мнението, които се осъществяват в условията на разпад на публичността, не могат да се вместят в нашия модел на историческо развитие. „Четирите критерия на масова комуникация са изпълнени в степента, в която неформалните области на комуникация се свързват с формалните просто чрез каналите на манипулативната и разгърната публичност. Тогава, чрез саморазбираемостите на културната индустрия не-публичните мнения ще се интегрират с публично манифестираните до една налична система”. (Habermas 1962).
        На дадения етап, Интернет е тъкмо една такава налична система, в която публичните и не-публичните мнения съ-съществуват и благодарение на динамичността и ризоматичността на мрежата може да се говори за определена степен на интегриране на мненията едно в друго. Тази степен е за съжаление прекалено малка, поради факта, че в нашия културен ареал потребителите на мрежата par excellence са прекалено малко в сравнение с редовите потребители на електронната поща, а първите и вторите, взети заедно са чувствително по-малко от тези, които изобщо не ползват Интернет. Това ни дава основание да определим Интернет, поне за сега, като свободна зона, даваща възможност за преодоляване на медийния диспозитив и формиране на нов вид алтернативна публичност. С нарастването на броя на потребителите системата все повече ще се комерсиализира и в нея ще се усилят властовите механизми на контрол. Наченки на този процес вече се наблюдават.
        Нека проследим промените в четирите критерия на масовата комуникация, предложени от Хабермас при наличието на мрежата.
        1. В масата, ползваща Интернет, много по-малко хора изразяват мнение отколкото възприемат. Една част от изразяващите мнение в Мрежата, правят това и в масмедиите, но има и такива потребители, които изказват мнения само в мрежата, често поради възможността да запазят анонимност. На дадения етап може да се говори за зараждането на интернет-общество, което като всяко друго, което трансформира модели на разпадналата се литературна публичност от класически тип. Важно е да се подчертае, че мрежата е модел на безкрайност, в който контролът и трансформацията на други властови механизми не могат да функционират както досега. Този факт е едно от основанията да смятаме, че се формира публичност от нов тип.
        2. Почти всичко в Интернет е организирано така, че на индивида му е по-лесно ефективно да изрази мнението си.
        3. Реализирането на мнението не винаги се контролира от този, който поддържа съответния сайт. Съществува възможност всеки да си направи личен сайт, където свободно да се изказва.
        4. Масата не е автономна спрямо институциите, които я снабдяват с интернет връзка. На дадения етап тези институции са толкова много, че се сливат с масите и можем да твърдим, че не редуцират автономността при формиране на мнението.(вж т.1)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

предишна глава | следваща глава

 

 

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]