The world is changed. I feel it in the water.
I feel it in the earth. I smell it in the air.
Much that once was is lost, for none now live
who remember it.

         Galadriel, LORD OF THE RINGS:
         THE FELLOWSHIP OF THE RINGS

         Не знам дали си спомняте, но по време на предизборната кампания за президент в Съединените щати през 2000 година, кандидатът на демократите Алберт Гор, в опита си да преодолее изоставането от републиканеца Джордж Уокър Буш, публично заяви, че идеята за Интернет е негова. По-добре да си беше мълчал!
         Думите на Ал Гор дълго време даваха храна за размисъл не само на избирателите, но и бяха повод на всякакви зевзеци да упражняват своето остроумие. Разбира се, не беше пожален и другия кандидат. И понеже както навсякъде, така и в Америка, най-големите шегобийци са политолозите, те полу-нашега, полу-насериозно обявиха, че след като преди време Джордж Буш-Баща е бил президент, а сега за Белия дом се готви Джордж Буш-Син, няма да е далеч времето, когато ще управлява Джордж Буш-Дух. Това обаче, което никой не каза беше, че човекът, който наистина стои зад идеята за Интернет е … Буш. Само че не Джордж, а Ванивър Буш. Затова май е време за малко история.
         Трябва да се върнем в далечната 1945 година. Втората световна война току-що е свършила, светът е уморен от кръв и насилие, а американските учени са на особена почит. Поне в Белия дом! Точно там Ванивър Буш в качеството си на съветник на президента Хари Труман по въпросите на науката предлага една колкото красива, толкова и абстрактна идея – “мемекс” (memex). Става дума за автоматизирана информационна система, която включва средства за свързване и обмен на информация между изследователи. От теоретична гледна точка идеята е свързана с асоциативния модел на мозъка, а от практическа – използва микрофилми.¹ Големите американски комуникационни компании започват да слухтят, а военните с интерес следят развитието на проекта…
         В случая по-важното е, че “мемекс” очертава ясно контурите и на това, което по-късно ще бъде наречено “хипертекст”. Кръстникът на този термин е Теодор Холм Нелсън, който го въвежда през 1965 година.² Теоретичните спорове започват веднага и продължават до ден днешен с нестихваща интензивност, но като правило под термина “хипертекст” се разбира съвкупност от текстове, свързани по електронен начин в един отворен текстов масив.
         Несъмнено един от най-важните термини в хипертекстовата теория е понятието “връзка” (link). Затова много се спори за естеството и ползата от “връзките“, както и способността им за “свободен и сръчен достъп.”³ В същото време присъствието им в сложните мрежи водят до изискване за разбираемост.⁴ Така се оформят два коренно различни подхода. От една страна се настоява за наличие на “връзка” всеки път, когато е възможно,⁵ от друга – се демонстрира желанието броят на “връзките” да бъде ограничен до минимум.⁶ Значението на “връзката” в хипертекста е толкова голямо, че Джей Дейвид Болтър и Ричард Грушин твърдят, че нейното “изместване” (replacement) е есенцията на хипетекста”,⁷ а Жил Дельоз и Феликс Гатари я наричат “принцип на значещо разкъсване.”⁸
         За разлика от своите преки конкуренти, които твърдят, че новите технологии ще променят към добро човешкото мислене и комуникация, Тед Нелсън съвсем прагматично обяснява, че хипертекстът е “непоследователно писмо” и се опитва да свърже в едно всички текстове, които са писани някога или току що са били започнати. Заедно с колегата си Андрю ван Дам създават първата напълно изпълнена хипертекстова система “NLS/AUGMENT”, която реализира някои от идеите на съветника Ванивър Буш. И така се започва, въпреки че трябва да мине известно време, за да се почуства обществения характер на новата идея, защото статистиката недвусмислено показва, че първите общодостъпни компютри са създадени в периода 1975 – 1980 година.
         Така или иначе основната идея и патоса на новото технологично чудо е, че благодарение на хипертекста “обичайният”, линеен наратив се трансформира в “нелинеен” и “многопосочен”. Читателят може да отиде където пожелае не само в рамките на конкретния текст, но лесно и удобно да достигне до други текстове. На практика се размиват границите на текста. Край на строгата йерархия. Индивидуалният текст се разтваря в “потенциалната необозримост на мрежата и в нейната множественост.”⁹
         Забравете старите определения за текста, не обръщайте внимание на изящната езикова еквилибристика: “Текстът е пространствен […] и пространството е текст”,¹⁰ не вярвайте на изтърканото от употреба: “Няма нищо извън текста”.¹¹ Добре дошли във виртуалната реалност! Там, където текстът е “навсякъде и никъде”.¹²
         И наистина хипертекстът няма начало, среда и край. Само от читателя зависи откъде ще влезе, накъде ще поеме и откъде ще излезе. Единственото сигурно нещо е, че един текст води към друг, той до нов и така до безкрайност…
         В една съвсем условна типология различаваме три вида хипертекста според тяхната организация: “осов”, “дървовиден” и “мрежов”. Типичен пример за осов хипертекст, е текстът, който четете в момента. Имаме една ос – “основният” текст и няколко разклонения, към които препраща той. Това са различните бележки под линия, които цитират други текстове, които не може да видите в момента. Дотук има само дванайсет “препратки”, но тенденцията е към увеличаване. Но ако бяхге в истинска “информационна” среда, където има множество хипертекстове, щяхте да стигнете до друг такъв текст и да видите, че и той има множество препратки към други… И така докато съвсем забравите откъде сте тръгнали, къде всъщност сте започнали и какво точно сте търсели.
         При “дървовидния” хипертекст във всяко разклонение читателят има най-малко две възможности. Специалистите твърдят, че точно тази разновидност е най-близко до традиционния текст с неговата индексна йерархизация и “праволинейност”, затова той има множество противници, които не го считат за класически хипертекст.
         Такива притеснения не съществуват при третия тип – “мрежовият”. При него няма и помен от каквато и да е йерархия, а “връзките” могат да ви отведат там където и не сте предполагали. Пред нас е една “мрежа”, при която няма начало, среда или край и сякаш съществува само и само, за да отлага до безкрай края на четенето. Затова не е чудно, че това е любимият формат на литературните експерименти в Интернет.
         За да завършим с техническите подробности нека обърнем внимание върху “браузъра”. Това е основният хипертекстов интерфейс за читателя, или казано на по-нормален език, чрез “браузъра” се преобразуват двоичните кодове в текста върху екрана. От тази компютърна програма зависи дали ще бъдат активирани всички “връзки” и “възелчета”, които на свой ред ще направят нелинейното и многопосочно четене възможно. Ако съществува несъвместимост между “отварящата” програма, т.е. “браузъра” и хипертекста, той автоматически се превръща в съвсем обикновен текст. На това неудобство, известно под името “навигационен проблем” е съдено да превърне кратката история на браузерите в истинска епопея.
         Много грешки стават, докато през пролетта на 1987 година “Apple Computer” решават да заложат на браузера “Hyper Card”, създаден от “Claris Corporation”. Така цяло едно поколение компютърни потребители се запознава с възможностите на хипермедиата и светът вече не е същият. Появяват се: “Guide” на “Owl International Inc”, “Story Space” на “Eastgate Systems”… И докато повечето от ранните “браузъри” не поддържат Интернет, през 90-те години “навигацията” вече не е проблем. Така се стандартизират “връзките” между отделните документи, а хипертекстът от затворена система се превръща в това, което Тед Нелсън нарича “dоcuvers”, т.е. вселена от документи. Затова няма как да не спомена Тим Бърнърс-Лий, който в края на 80-те години създава хипертекстовия браузър “World Wide Web”.
         И ако дотогава нещата като по правило са започвали през дъждовните есенни следобеди в университетите и са продължавали в секретни военни лаборатории, вече е дошло времето светът да разбере, че е настъпила нова ера. През 1987 година се провежда първата конференция, посветена на хипертекста. Нейното заглавие, “Hypertext”, може и да е лишено от въображение, но много ясно, точно и категорично задава темата за години напред. И понеже в областта на високите технологии промените се извършват с шеметна скорост, съвсем скоро идва време за първите преоценки.
         В едно от най-съдържателните изследвания, посветено на новите реалности, Еспен Аарсет се опитва да предефинира основните положения, свързани със създаването на електронни текстове и изработва таксономия на компютърната литература, в която включва текстове, генерирани от компютър, игри и виртуални пространства. Като се позовава на книгата на Норберт Винер “Кибернетика” (1948), Аарсет изковава терминът “кибертекст” и настоява вместо за “интерактивни” да се говори за “ергодични” текстове.¹³ “Ергодичен” е термин от физиката^*, който идва от старогръцките думи “ергон” – “работа” и “ходос” – “път”, и показва каква работа “вършиш” докато “ходиш” напред-назад из виртуалната реалност. Терминът “ергодичен” набляга на факта, че читателят винаги е пред множество възможности, които му позволяват да прекроява текста…
         Като капак на всичко през 1999 година легендата Тед Нелсън обявява, че възможностите на Интернет, вече му изглеждат ограничени, затова се налага да се търсят “нови хоризонти”. Какво означава изразът “нови хоризонти” в света на безграничната виртуалност не е много ясно, но ако е вярно, че революциите изяждат своите деца, ние присъстваме на наистина рядък случай. Къде другаде ще видите как бащата се отказва с лека ръка от най-прочутото си дете – хипертекста?
         Няма как да не отбележим, че новите технологии доведоха до нов тип грамотност, или ако предпочитете - до особен тип неграмитност. Успоредно с официалната граматика, която се изучава в училище, по чатовете и електронни пощи е налице писане, което милиони хора преоткриват всекидневно. Спорно е дали този нов “език”, пълен с усмихнати човечета, цифри вместо букви, а в нашия случай и с латинизиран български е най-представителната част от тази нова култура. Той обаче, несъмнено е нейната най-видима част и показва, че поне в момента електронните “почерци” са подвластни повече на чувствата и по-малко на здравия разум. Остава да се надяваме, че все някога ще дойде времето, когато добрата граматика отново ще е на мода.
         Забележителен е фактът, че електронната литература, въпреки своята кратка история, се радва на забележителна популярност. През есента на 1986 година се появява първото хипертекстово произведение – “Следобяд, една история”. Негов автор е Майкъл Джойс. През 1995 година поетът Робърт Кендъл започва първия “on-line” курс по хипертекстова литература, горе-долу по същото време е публикуван “Сократ в лабиринта” на Дейвид Колб – първият целенасочен опит да се прави философия във формата на хипертекст. Пак през есента, но на 1997 година братята Милър публикуват хипермедийното произведение “Разцепване”, което дори само със заглавието си показа какво смята да направи с пазара. Само за първите два дена са продадени 80 000 копия. Всички издатели, които са гледали с недоверие на електронната литература разбират, че нещата са се променили драстично и задълго. Появяват се новите пророци. Някои от тях отбелязват без много много сантименталности “краят на книгата”¹⁴, а други компромисно заявяват, че “бъдещето на литературата буквално е върху екраните и ако краят на книгата приближава, то краят на текста още не се вижда.”¹⁵
         В една своя статия, която излиза за пръв път през декември 1972 година, Рене Уелек обяснява по следния начин трите основни направления на “атаката срещу литературата”.¹⁶ Първият удар идва с идеята, че литературата е нещо, което крепи стария ред, мирише на мухъл или казано с езика на Ролан Барт е “поначало реакционна”. Второто направление носи дълбокото съмнение, че езикът, а следователно и литературата, е в дълбока криза. Липсва им връзката с реалността и ето защо познавателната им стойност е никаква. Или ако трябва да се обобщи теория на Фердинанд дьо Сосюр – думата никога няма да стане вещ, а ако на някой не му се вярва да чете по-внимателно Мишел Фуко и Джоузеф Хилис Милър. Френският антрополог е убеден, че благодарение на езика, човек е въвлечен в игра, над която няма никакъв контрол, а американският теоретик не спира да повтаря, че “цялата литература е неизбежно имитация”. Окончателният удар по всичко личи ще нанесе третата вълна. Това са хората, които са видели заместника на литературата – електронната медиа. За тази групичка, един е Интернет и негов пророк е Маршал Маклауън.
         С много плам и ентусиазъм Рене Уелек парира всяко едно от нападенията срещу литературата, но като цяло основната теза на статията подозрително прилича на едно негово изказване от края на 50-те години на XX век: “В основата на литературата […] е хор от гласове, който отстоява човешката преходност във времето и съдбата, неговата победа над преходното, непостоянното и историята.”¹⁷ Десетилетия по-късно Умберто Еко с далеч по-спокоен, но също с доста носталгичен тон вдъхновено разказва за “вече създадените” разкази, които ни запознават със Съдбата и смъртта, а “това е една от основните функции на литературата”.¹⁸
         Казват, че преходът от текст към хипертекст може да промени човешкото съзнание до такава степен, до каквато го промени преминаването от устна към писмена култура. Стига се дори до твърдението, че “цялата практика на пределектронната грамотност “обслужва” интересите на индивидуалния авторитет, монологичния дискурс и праволинейната аргументация”.¹⁹ Нещо повече, хипертекстът вече се разглежда като начина, по който “словото си отмъщава на телевизията”.²⁰
         Само че, освен силата на субекта, хипертекстът показва и неговата слабост. Силата е във възможността да се преодоляват пространствени и времеви ограничения в търсене на необходимата информация, да се дописва, и пренаписват цели истории… Слабостта е в това, че автентичността се размива, границите изчезват и попадаш в плен на толкова много възможности, които не си дори пожелавал.
         Несъмнен е фактът, че хипертекстът не само променя отношението ни към литературата, но оказва влияние и върху нас самите. Новите технологии поставят в друг контекст въпроса за субекта. Въпрос, който и без това е достатъчно проблематичен. Жак Дерида, Мишел Фуко, Жак Лакан и в по-малка степен Жан-Франсоа Лиотар виждат субекта като конструкция, която в своята същност е привнесена отвън, а не е онтологична. С други думи казано, начинът, по който гледаме и чувстваме самите себе си, е резултат от влиянието на дискурсите, които ни заобикалят, а не е формиран от някаква предшестваща цялост. Положението е такова, че куп теоретици предвождани от Жан Бодриар отбелязват, че виртуалните образи, стават все по-важни и придобиват все по-голямо влияние върху това как ние виждаме самите себе си и върху начина, по който въобще градим живота си.
         Какво става със субекта? Какъв е той – децентриран, изместен, фрагментарен? След като от край време всеки автор по неволя е и читател, а хипертекстът позволи на читателя да стане съавтор, какво още има да се случва? Интернет не обезличава ли субекта до степен на заличаване? Стюард Мултроп направо предупреждава, че новата култура, която води със себе си хипертекста, е свързана с “преформулирането на субекта, една напълно радикална ревизия на идентичността и социалните отношения.”²¹
         И за да бъде объркването съвсем пълно, от едната страна застават тези, които питат “кой идва след субекта?”,²² а от другата – онези, за които въпросът е какво има “преди субекта”²³ в новата реалност, пардон виртуалност. Какво да правят изследователите на място, където здравата почва бързо бяга под краката? Не им остава нищо друго освен да се вслушат в съвета, че ролята на критика е “да проучи как текстовете говорят на социалния субект, как те загатват или конструират субекта, на който говорят, или как те деконструират този вече изговорен субект.”²⁴
         Използването на компютрите превръща търсенето в Интернет например, в сложен процес на субектификация. Ако искаме да се доберем до информация трябва да извървим своя “път” под бдителния поглед на някаква компютърна програма, която ни определя какво точно трябва да направим. Ние можем да си получаваме колкото си искаме знаци за чуждо присъствие, можем да си поръчаме каквото си поискаме, можем дори и да го получим, но никога няма как да прикрием липсата на Другия. В едно своеобразно метафизично изследване на електронната среда няма как да не забележим, че тъкмо състоянието на липса, и то липса по условие, създава необходимостта от връзка. Именно този факт превръща нашата субективност в липса. Налице е нещо, което можем да наречем “етика на неудовлетворението”, на неустойчивото търсене като предварително условие за субекта. Само че и преди и след субекта има едно и също нещо – липсата, която отново и отново трябва да бъде преодолявана. И въпреки твърдението на Михаил Бахтин, че “съзнанието по начало е множествено” електронната среда непрекъснато ни напомня за необходимостта от Другия.
         Трябва да почакаме малко, за да преценим дали хипертекстът ще промени коренно отношението към литературата. Като начало няма как да не отбележим влиянието му върху литературознанието. Интересно е да видим какво се случва с една от неговите любими категории – “авторът”. Вече стана ясно, че в сравнение с ролята си в класическите произведения създателят на хипертекста има много по-големи възможности. “Авторът” обаче е в двойствено положение. От една страна, той е буквално във всяка “връзка” – създава хипертекста и “контролира степента на “свобода”, която читателят използва.”²⁵ Но от друга страна, “безграничността на новата текстуалност разприлява (desperses) автора.”²⁶ Но ако “авторът е мъртъв”, то поне в хипертекста влиянието му се чувства навсякъде.
         Много са допирните точки между електронния хипертекст и литературната теория. Много са, защото теоретиците на новите технологии използват всеки повод, за да подчертаят, че появата на хипертекста не само е била предвиждана от литературоведите, те е била жадувана! Затова се привеждат всякакви примери, но класиката обикновено е свързана с Ролан Барт и Жак Дерида. И двамата са пророци и в същото време гаранти на хипертекста. Ролан Барт например, нарича “lexia” независимите текстови фрагменти, които не подлежат на йерархизация и създават “галактика от означаващи”, в която може да се влезе от много входове. Освен това в разработките на френския теоретик става дума за “незавършеността” на текста, за непрекъснато убягващия смисъл и за “раждането на читателя”… На свой ред Жак Дерида показа начина, по който текстът се къса на дискретни части, за да ги освободи от своя контрол и така да бъдат привнесени в друг контекст. Междувременно всяко “парче” (morceau) може да смени своята първоначална обвързаност и така да създаде различни значения в новия контекст. Тук са и идеите, че “всичко е текст”, вярата на Жил Дельоз и Феликс Гатари, че “ризомата” като тип асоциативна верига – спомен за Винивър Буш, който е вярвал, че тези вериги ще бъдат в основата на бъдещите информационни системи – може по задоволителен начин да обхване информацията и да превърне четенето в “свободната игра” на означаващото…
         И ако в определен смисъл движението “от текст към хипертекст” е несъмнено успех от технологична гледна точка, спрямо литературната теория, то е спомен за най-революционния етап в литературознанието – края на 60-те и началото на 70-те години на XX век. Затова това движение напред-назад заслужава по-внимателно вглеждане.
         Самият термин “hypertext” (супертекст; текст, отвъд текста) дори чисто етимологически е свързан със свръхочаквания. От него се очаква да направи това, което никой досега не е правил и да стигне дотам, докъдето никой не е бил. Засега нека отбележа, че в света на високите технологии имената не винаги разкриват същността на нещата и крилатата фраза на стоиците “nomen est omen” (името е съдба) е истински анахронизъм. Подсещането за това идва от една иначе културологична книга. Неин автор е Цветан Тодоров, затова и ударът е малко неочакван, но си заслужава да бъде цитиран – “има нещо твърде нелепо в това да се говори за “памет” на компютрите, съхраняващи информация: тук липсва една основополагаща черта на паметта – забравата.”²⁷ Затова нека видим какво повече предлага хипертекста.
         И понеже започнахме с Цветан Тодоров нека продължим с него. В едно изящо обяснение на интертекстуалната практика той пише: “Литературният текст “не е представителен” за нищо друго освен за самия себе си … Литературата се създава от литература, а не от реалността.”²⁸ Тази постановка в света на хипертекстовата теория получава името “пространствено-динамична грешка” (spatiodyndmic fallacy).²⁹ Тя е представителна за определен тип мислене, според което наративът не представя света, а е самият свят. Така се създава метафизична структура, която генерира текста и вкарва нашето разбиране в определени граници. Хипертекстът обаче, по условие гарантира пълна свобода на читателя, който може да броди навсякъде и да прави каквото си иска. Свобода, за която даже не е мечтал.
         Няма как да избегнем сравнението между хипертекстуалността с нейната практически безкрайна информация и интертекстуалността, която – от литературоведска гледна точка – е много по-литературно конкретна. И за да не навлизам в излишни подробности ще си позволя да цитирам думите на Мишел Рифатер:
         “Първо, за разлика от хиперетекстуалността, която е свързана със социалния, културен и исторически фон, интеретекстуалността “е генерирана от текстуалността”.
         Второ, хиперетекстуалността “е металингвистично средство за анализ и интерпретация на съществуващия текст”, докато интертекстуалността е “лингвистична мрежа, която свързва съществуващия текст с други предишни или бъдещи, потенциални текстове.
         Трето, хипертекстуалността “контекстуализира текста, като анализира литературата спрямо това, което не е литература, а което може да доведе до създаването й. […]
         И четвърто, хипертекстуалността е “безкрайна и винаги развиваща се”, докато интертекстуалността е “затворена обмяна между текст и интертекст.”³⁰
         Всичко идва от факта, че “[К]омпютърната революция става символът на революцията в концепцията на самата литература като замества “реактивното” четене с интерактивно четене.”³¹ Какво е интерактивно четене Мишел Рифатер обяснява на друго място. В своята книга “Семиотика на поезията” той вижда съществуването на поетическия текст в полето на напрежение между два полюса – мимезис и семиозис. С други думи, стихотворението винаги казва едно, а се разбира друго. От гледна точка на възприемането, съществуват два слоя: отначало ние възприемаме “предметното значение” (френското “sens” или английското “meaning”) и едва при второто, “ретроактивното”, четене ние възприемаме неговия “актуален смисъл” (френското “signIfiance” или английското “significance”). За разлика от всичко това интерактивното четене ни натрапва “връзки”, които някой друг предварително е задал и е дяволски трудно да не поемем по този път.
         Един от най-устойчивите митове за Интернет като цяло и за хипертекста в частност гласи, че новите технологии дават най-малко две неща: истинско изобилие от информация и безкрайна свобода. И ако едни виждат в цялото това разнообразие края на четенето и на личността,³² то други подчертават непоследователността на аргументите за нелинейния характер на хипертекста³³ и твърдят, че всякакви надежди за свобода са пълна илюзия.³⁴
         Нито едно сравнение между текст и хипертекст не може да избяга от противопоставянето между “праволинейността” на класическия текст и многото възможности за движение между отделните си части, които предлага хипертекста, между физическата конкретност на книгата и виртуалната абстрактност на електронното произведение, между класическата “завършеност” на един роман и вечната “отвореност” на един хипертекстов разказ…
         Идеята, че една книга е йерархизирана само, защото е разделена на раздели, те пък се разпадат на части, които се разделят на глави и т.н., е много спорна теза. Защото, ако приемем, че съдържанието на книгата създава йерархия, значи ли това, че евентуалното въвеждане на индекси – тези “протохипертекстове” – подредени по азбучен ред ще превърнат този иначе класически текст в съвременет хипертекст? Разбира се, спор няма, че съвременното електронно “писане” е истинско тържество на “фрагментарното” писане, но това едва ли е добър аргумент в полза на “новаторството” на хипертекста.
         Нещо повече, връзките, които са налице в хипертекста са програмирани по условие – някой предварително е решил къде да бъде “възелчето”, какви възможности да има в него, а когато избереш една от тях докъде точно да стигнеш преди да получиш следваща възможност за избор. Движението е от един текстови фрагмент към друг и оттам към трети, който ще води до четвърти, пети… Хипертекстът “замъглява границите на индивидуалните текстове”³⁵ и въпреки техните отличителни характеристики, те стават потенциално равностойни и могат да участват във всякакви замествания и размествания в общото поле, любезно предоставено от новите технологии. И всичко това се случва в рамките на практически невидимия хипертекст. Каква е крайната точка на това движение? Хиперреалността! Сблъскваме се с т.нар. симулакър от трети вид, за които говори Жан Бодрияр: “симулакър на симулация, създаден на базата на информацията, модела, кибернетичната игра – напълно операционен, хиперреален, цел на пълния контрол”.³⁶ Е разбира се, на другия полюс е мнението, че френският теоретик на новите технологии се “изсили с твърдението, че постиндустриалният човек няма реално битие сред реални вещи, а живее сред техните образни “симулакри”. Де да беше така.³⁷
         Това, което в случая е по-важно, е, че след като изборът е между определени възможности, които са предварително зададени, значи и свободата е в определени рамки. Нещо повече, така се създава “илюзия за свобода, напълно еквивалентна с лавиците на бакалия, пълни с различни видове перилни препарати”,³⁸ а лесният достъп до всякаква информация “снижава нейната стойност”.³⁹ Може би един от най-жестоките уроци на Интернет е, че да разполагаш с информация, това все още не означава, че си стигнал до познанието.
         От гледна точка на литературознанието хипертекстовете ще улеснят много изучаването на литературата, но с цялото ми уважение към рицарите на новите технологии няма как да не отбележа, че в общуването между текстовете водещото е това тънко чувство на анализатора, което може и да се шлифова от дългите години практика, но като по правило си е божа дарба. Хипертекстовите връзки, които се правят за широката публика трудно ще се справят с тънкостите на този странен занаят – литературознанието.
         При изучаването на романа на Владимир Набоков “Защитата Лужин” например, “връзките” могат да ни покажат мястото на това произведение сред останалите творби с шахматни тематика в световната литература и между другите творби на автора, да направят справка за семиотиката на цвета на шахматните фигури, да ни запознаят с “теорията на игрите”, да разкрият кой е прототипът на Лужин – Александър Алехин, Рихард Рети или някой друг, да ни покажат какъв вариант избира Турати в решителната партия... Хипертекстът може дори да ни осведоми какво мисли Гари Каспаров за този роман. Всички тези отпратки няма как да не тежат на интерпретацията. Затова големият въпрос е не как да ги пренебрегнем, а как да намерим брод през тях. И ако анализиращият е студент или още ученик, тук е мястото на добрия учител, който трябва да е достатъчно добре подготвен за изпитанията на хипертекста, за да преведе своите възпитаници през кибернетичната джунгла. Залогът е собствено мнение за едни от най-своеобразните произведения на човечеството – литературните. Но ако анализиращият е професионален литературовед, то Бог да му е на помощ. Не само, защото трябва да мине без посредник, а защото обществото очаква от него “нови прочити”.
         А “нов прочит” си е точно толкова клише колкото и “високи технологии”. Че кой прочит не е нов? А да сте чували някога за “ниски технологии”? Не съм сигурен, че “високите технологии” направиха живота по-лесен. Даже напротив! И ако някога лирическият герой на Никола Вапцаров е бил заливан с “град от словесна атака”, то днес сме под истински водопад от думи, образи, звуци, в който не само, че трудно различаваме отделните гласове, но ни се струва, че е на път да отмие здравия смисъл. Или ако трябва да цитирам едно от новите евангелия: “Всеки ден ние се събуждаме в свят, който е по-сложен и объркан, отколкото го оставихме предишната вечер.”⁴⁰
         Хипертекстът може и да е объркал сметките на много книгоиздатели и да е нарушил “творческите планове” на цял куп писачи и драскачи, но в същото време той разкрива достатъчно добри перспективи пред литературата. Ето само няколко примера, които май казват всичко – от 1987 година Джордж Дъглас и Нанси Каплан започват да използват хипертекстове проза в своите часове по творческо писане в университетите на Ню Йорк и Корнуел; малко след това благодарение усилията на няколко випуска студенти, които работят под ръководството на професор Джордж Ландау, е създаден “Dickens Web” – хипертекст, който включва всичко, ама наистина всичко, което е излязло изпод ръката на Чарлз Дикенс; за да стигнем до зимата на 1996 година, когато награда “Дъглас Енгелбарт” е присъдена на група студенти от Техническия университет на Джорджия за тяхна разработка в областта на хипертекстуалното кино (каквото и да значи това!).
         В “Истина и метод” Ханс-Георг Гадамер пише: “Научното търсене винаги съдържа нещо картезианско в себе си. То е резултат от критически метод, който признава нещо, което не може да бъде поставено под съмнение”. Толкова много спорове за “автора” – има ли го, няма ли го; такива разправии около “текста” – цяла грамада от определения, хиляда и една приказки за спецификата на “литературата”… И накрая има ли яснота по въпросите “що е автор?”, “какво е текст?” някой може ли убедително да отговори на простичкия до наивност въпрос “що е литература?”. Да сте чували нещо за “закона на Якобсон”? За “постулата на Барт” или за “константата на Дерида”? Няма. За толкова години – нито една неоспорима истина. Нищичко! Оглеждаме се и виждаме само грешки…
         Добре де, нека допуснем за миг, че това, което знаем за литературата – а то не е малко – не е точно така? Защото в живота общо взето всеки проблем си има решение. Това, което няма решение е факт, а не проблем. Защо да не приемем, че неустойчивата позиция на автора, нестабилността на текста, смътните граници на литературата не са проблеми, а факти. Литературоведски факти!
         Вече стана дума за статията на Рене Уелек “Атаката срещу литературата”. Днес, тредесет години по-късно, е интересно да се отбележи, че литературоведите май са се опасявали от всевъзможни теории за “края на литературата”, но са нехаели за края на литературознанието.
         Една от основните поуки на деконструктивизма и на постструктурализма е, че всеки текст води към друг, той на свой ред към трети, оттам към четвърти, а нататък веригата теоретично може да е безкрайна. Така смисълът непрекъснато се отлага и един живот може и да не стигне, за да се проследят всички потенциални връзки между произведенията. И ето че хипертекстът ни предлага най-малкото да спестим време. След като литературоведите през 60-те години на XX век общо взето са пропуснали първо възникването на хипертекста, а след това с недоверие са проследили възхода му, днешните теоретици май нямат друга възможност освен да използват – и то наготово – всичките му ресурси. Крайно време е теоретиците да станат практици! Вече наистина трябва да се бърза. Защото май няма много вре…

---

Бележки:

¹ Bush, Vannevar. "As We May Think" // Atlantic Montley, 176:1 (July 1945), 101-108 или https://www2.theAtlantic.com/atlantic/atlweb/flashbks/computer/bushf.htm). [горе]
² Nelson, Theodor Holm. "The File Structure for Complex, the Changing, and the Indeterminate" // Proceeding of the 20th National Conference, 1965, New York: Association for Computing Machinery, 84-100. [горе]
³ Nelson, Theodor Holm. Literary Machines. Mindscape Press, 1987. [горе]
⁴ Conklin, Jeff. "Hypertext: An Introduction and Survey" in IEEE Computer, 20(9), September 1987, 17-41; Utting, K. and Nicole Yankelovich. "Context and Orientation in Hypermedia Net-works" // ACM Transactions on Office Information Systems (TOIS), 7(1), 1989, 58-84. [горе]
⁵ Landow, George P. "Relationally Encoded Links and the Rhetoric of Hypertext" // Proceedings of ACM Hypertext '87, Chapel Hill, NC, 1987, 331-344. [горе]
⁶ Glushko, Robert J. "Design Issues for Multi-Document Hypertexts" // Proceedings of ACM Hypertext '89, Pittsburgh, PA, November 1989, 51-60. [горе]
⁷ Bolter, Jay David and Richard Grushin. "Remediation", Configurations 4.3 (1996), p. 335. [горе]
⁸ Deleuze, Gilles and Felix Guattari. A thousand Plateaus: Capitalism and Schizophrenia, University of Minnesota Press, 1987, p. 304. [горе]
⁹ Moultrop, Stuart. Traveling in the Breakdown Lane: A Principle of Resistance for Hypertext" // Mosaic 28 (December 1995), p. 59. [горе]
¹⁰ Топоров, В.Н. Пространство и текст // Текст: семантика и структура, ред. Т.В.Цивьян, Наука, Москва, 1983, с.227. [горе]
¹¹ Derrida, Jacques. Of Grammatology, John Hopkins University Press, 1976, p.158. [горе]
¹² Heim, Michael. Electric Language. A Philosophhical Study of Word Processing. Yale University Press, 1987, p.22. [горе]
¹³ Aarseth, Espen. Cybertext. John Hopkins University, 1997, р.1 [горе]
^* В електротехниката (системата СГС) "ерг" (erg) е единица за енергия, равна на работата извършена от сила 1 дина на разстояние 1 сантиметър. Един ерг е еквиволентен на 0,1 µJ. [горе]
¹⁴ Coover, Robert. "The End of Books" // New York Times Book Review, 1, June 21, 1992. [горе]
¹⁵ Bernstein, Mark. Structural Patterns and hypertext rhetotic. // ACM Computing Surveys 31(4), De-cember 1999, https://www.acm.org/surveys/Formatting.html. [горе]
¹⁶ Wellek, Rene. The Attack on Literature and Other Essays. The University of North Carolina Press, 1982, 3-18. [горе]
¹⁷ Wellek, Rene. Literary theory, criticism and history (1959) // 20th Century Literary Criticism. A Reader, ed. by David Lodge, Longman, 1972, p.562. [горе]
¹⁸ Еко, Умберто. За някои функции на литературата // Литературен вестник, 24-30.01.2001, с.15. [горе]
¹⁹ Moulthrop, Stuart and Nancy Kaplan. "They Became What They Beheld: The Futility of Resistance in the Space of Electronic Writing" // Literacy and Computers: the Complications of Teching and Learning with Technology, eds. Cynthia L. Selfe and Susan Hilligoss. New York Modern Language Association, 1994, p. 221. [горе]
²⁰ Joyce, Michael. "Siren Shapes: Exploratory and Constructive Hypertexts" // Academic Computing (November 1988), p.14. [горе]
²¹ Moulthrop, Stuart. "Rhizome and Resistance: Hypertext and the Dreams of a New Culture" // Hyper/Text/ Theory, ed. by George Landow, John Hopkins University Press, 1994, 299-300. [горе]
²² Who Comes After the Subject?, еds. Cadava, Eduardo, Peter Connor, and Jean-Luc Nancy, Routledge, 1991. [горе]
²³ Harpold, Terry. Before the Subject: Some Remarks on the Ethic of New Media, 1992. [горе]
²⁴ Gaggi, Silvio. Decentering the Subject in Fiction, Film, the Visual Arts and Electronic Media, University of Pensylvania Press, 1997, р. ХІ-ХІІ. [горе]
²⁵ Tuman, Myron C. Word Prefect: Literacy in the Computer Age. Pittsburgh, University of Pittsburgh Press, 1992, p.76. [горе]
²⁶ Heim, Michael. Op. cit, p.74. [горе]
²⁷ Тодоров, Цветан. Памет за злото, изкушение за доброто, София, 2002, с.157. [горе]
²⁸ Todorov, Tz. "The Fantastic in Fiction", p.10 // 20th Century Studies, 3 (May 1970). [горе]
²⁹ Aarseth, Espen. Cybertext. John Hopkins University, 1997, р.3 [горе]
³⁰ Riffaterre, Michael. "Intertextuality vs. Hypertextuality" // New Literary History, 1994, 25, р.786. [горе]
³¹ Riffaterre, Michael. Ibid, р.779. [горе]
³² Birkerts, Sven. The Gutenberg Elegies: The Fate of Reading in an Electronic Age. New York: Fawcett Columbine, 1994. [горе]
³³ Dillon, Andrew. "Myths, Misconception and an Alternative Respective on Information Usage and the Electronic Medium" // Hypertext and Cognition, eds. Jarmo J. Levonen, Andrew Dillon and Rand J. Spiro, Lawrence Erlbaum, 1996, pp. 25-42. [горе]
³⁴ Duguid, Paul "Material Matters: The Past and Futurology of the book"// The Future of the Book, ed. Geoffrey Nunberg, University of California Press, 1996, pp. 63-101. [горе]
³⁵ Landow, George P. Hypertext: The Convergence of Contemporary Critical Theory and Technology. John Hopkins University Press, 1992, p.23. [горе]
³⁶ Baudrillard, Jean. Simulacra and Simulation, University of Michigan Press, 1994, p. 121. [горе]
³⁷ Георгиев, Никола. Името на розата и на тютюна, Българската академия на науките, София, 1992, с.15. [горе]
³⁸ Gaggi, Silvio. Op. cit., p.120. [горе]
³⁹ Nunberg, Geoffrey. "Farewell to the Information Age" // The Future of the Book, ed. G.Nunberg, University of California Press, 1966, p.118. [горе]
⁴⁰ Rifkin, Jeremy and Ted Howard. Entropy. A New World View, Paladin Granada Publishing, 1985, p.13. [горе]