Александър Кьосев

литературна критика

Литературен клуб - 20 години! | Рубрика „Присъствия“ | страницата на автора

 

           Рубриката се поддържа с конкурс на
           Национален фонд „Култура“

    Национален Фонд ``Култура`` / National Culture Fund

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

    Как е възможно да бъде разказан социализмът?

     

    Александър Кьосев

     

     

             Появиха се много писания за социализма, някои от които са сериозни научни трудове - книгите „Културният фрoнт” на Иван Еленков, „Възродителният процес: Мюсюлманските общности и комунистическият режим” на Михаил Груев и Алексей Кальонски, „Maшинa зa легитимност: Рoлятa нa Държaвнa сигурнoст в кoмунистичeскaтa държaвa” на Moмчил Meтoдиeв, разбира се, „Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория“ на Ивайло Знеполски. Паралелно с тях в художествената сфера се появиха разни съчинения и произведения, посветени на социализма. Като започнем от романи като „Партиен дом” на Георги Тенев, „Дзифт” на Владислав Тодоров или романа на Димитър Шумналиев „Соцроман” и стигнем до "Инвентарната книга на социализма", мемоари на страшно много хора или пък филми.
             Докато имаше един период на недостиг на теоретична и художествена рефлексия върху социализма, сега вече не можем да се оплакваме от това. Сега вече въпросът за тези произведения е дали те са добри и дали разкриват някакви съществени черти на тази епоха. Самият факт на множествеността, която е и жанрова множественост, говори за някаква подредба. Ще направя един паралел, който и друг път съм правил, между настоящото време и времето след Априлското въстание, 90-те години на 19 век. Тогава за това как да бъде осмислен фактът на Априлското въстание спорят мемоарът, романът и традиционната поетическа епопея. Всеки един от тези три жанра смята, че другият лъже, всеки един смята, че така се подменя истината – когато Захари Стоянов пише „Записките” той твърди, че книгата на Атанас Шопов “Десетдневно царуване. Из българското въстание в 1876 г. Дневници на един бунтовник” представлява някакви безсмислени диалози между влюбени скелети и той иронизира любовния сюжет, който е задължителен за всеки тогавашен роман. Когато Вазов пише „Под игото” той очевидно смята, че философията на въстанието не може да бъде изразена чрез мемоар. Накрая се появява Пенчо Славейков, който пише „Кървава песен” и който смята, че нито Вазов, нито Захари Стоянов, да не говорим за безбройните епигони мемоаристи и т.н., са свършили наистина работа и осмислянето на събитието, неговата дълбинна и художествена интелектуална философия трябва да бъде дадена чрез друг жанр, който е традиционният класически жанр, в който пишат гениите, и това е епопеята. Само давам този пример, за да опиша как спорът за същината на една проблематична епоха, в случая социализма, тече не само през избора на сюжети, конфликти, герои и т.н., а тече и през избора на жанр. Жанрът е картина на света и заедно с това инструмент за анализ на този свят. Когато избереш един инструмент за анализ – отказваш се от други, т.е. твърдиш, че за социализма може да се говори най-адекватно по този точно начин. В този случай жанрът е вид описание – той описва за какво става дума, но езикът на описание и художественият език на анализ в днешната епоха имат още едно качество – всеки език е и стока. Той е нещо, което се продава, атрактивно, съблазнително и стои на пазара сам за себе си, и е важно дали той се продава или не. Жанровите функции са раздвоени между това да кажат нещо изключително съществено и специфично за социализма, нещо, което друг жанров език не може да каже, и заедно с това са нещо, което трябва да се продаде. Само ще обърна внимание на любопитния факт, че в три от романите, посветени на тази епоха - „Дзифт” на Владислав Тодоров, романът на Димитър Шумналиев и романът „Разруха” на Владимир Зарев, който не е за социализма, а за периода след това, става дума за криминален сюжет, който се върти около диамант. Това е много странно. Диамантът и преследването на този, който го е откраднал, скрил, прикрил и пр., са прастар жанров формален език, който в историята на жанровете не води до нищо друго освен до самия себе си. Той трябва да бъде интересен сам по себе си и то интересен по един инфантилен начин. В случая обаче романите за социализма по някаква причина избират този формален жанров трик и искат да говорят за социализма през този сюжет около търсенето на диамант. Защо се случва това? В това има някаква симптоматика. Ние още не знаем и не можем добре да отговорим точно, но аз ще кажа някои предварителни съждения за тази симптоматика. Според мен, подобни формално-авантюрни патерици са нужни, защото никой не смее да говори директно за социализма. Не защото го е страх в буквален смисъл, а защото го е страх в наративен смисъл: че неговият разказ няма да каже същественото. Романи като „Партиен дом” на Георги Тенев, който лично аз харесах, но те не се харесват на много хора, вероятно отблъскват значителен брой литератори именно защото атакуват проблема фронтално. Те искат да кажат нещо за социализма в самата му сърцевина и избират най-съществените теми и символи: Чернобил, партийния дом, даването на пари, скритите мрежи на властта и т.н., тоест онези неща, през които тоталитарната система бива описвана в политически, социологически и антропологически анализи. Романът просто се опитва да ги преведе на своя си език – и така не казва нищо ново и уникално, което да е недостъпно за другите езици, например на науката. Затова проблемът за избора на жанров език и стилистичен ключ е възлов. Съществува някакво интуитивно убеждение, че „фронталното писане” за социализма не е възможно. Социализмът е такъв тип време, такъв тип странна и зловеща структура на обществото, че да се говори за него пряко е трудно – ще кажеш известните на всички публицистични или социологически клишета. Прякото говорене за него изкривява същността му. Затова и талантливите произведенията започват да бягат в една друга посока, която не е фронтална. Те се опитват да атакуват това време и да говорят за него отстрани, в маргиналиите, през някак си особени неща и всъщност избират абсурдни продаваеми жанрови схеми като търсенето на диаманта. Дали това е успешно или не – ще видим. Но аз смятам, че е дошъл моментът, когато в България трябва да протече дебат за същността на онова време въз основа на наличните вече теоретични, културологични, политически и художествени рефлексии върху него. Те дават такъв материал, те дават материал и да се спори за социализма.
             Паралелно с всички тези неща тече и нещо, което аз бих нарекъл нормализация на социализма – описването му в категориите на всекидневието и на антропологията на живота, които представят българския социализъм като нищо особено. Случило се е нещо, преживени са някакви тежки десетилетия, но в последна сметка случилото се подрежда между много други епохи: социализмът е бил лъжлив, но и те са били лъжливи, той е бил зловещ, но и те са били зловещи, в него е имало ужаси, но и в тях не е било по-леко. В последна сметка – нищо изключително, нищо особено. Това е стратегия за омаловажаване и лишаване на социализма от уникалност. А той е уникален, защото е кризата но Просвещенския проект, вътрешен ужас на този проект – но това е друга и дълга тема, която тук няма да засягам. Ще кажа само, че има много примери за нормализиране. Взимам първия, за който се сещам – проектът „Remembering communism“, който се ръководи от проф. Мария Тодорова. Той иска да противопостави на официалната антикомунистическа история устните разкази за онова време, от близка, всекидневна и човешка перспектива. Събират се устни свидетелства на хора, живели в тази епоха, които в последна сметка показват, че „не е било чак толкова лошо”, че предишното публицистично демонизиране на социализма което СДС-пресата наивно произведе в началото на Прехода, е било плоско и наивно. Последното, разбира се, е тъкмо така. От което, за съжаление, не следва, че устните истории могат да ни кажат много, разгледани в своите директни, приватни и често носталгични или авто-апологетични перспективи. Проблемът на устните разкази, тяхното събиране и изследване е това, че тези хора не могат всъщност да разкажат живота си истински – защото имат проблем с него, възпроизвеждат собствените автоматизми и всекидневни идеологии на този живот, без да могат да си дадат сметка за истината и за моралните микропрестъпления, които са пронизвали неговите всекидневни минути: те са живели привичен и автоматичен, ежедневен живот в лъжата, но не знаят как да си дадат сметка за това, не са с подобни на морални равносметки – и защитават-нормализират собствената лъжа на този живот.
             Разбира се, важно е да се направи подобен тип и архивна, и антропологическа, и изследователска работа, устните разкази трябва да се събират и изследват. Въпреки това обаче устните свидетелства говорят главно за това, че за социализма се разказва трудно. По някакъв начин той съвпада с областта на изтласканото в психоаналитичния смисъл на думата – той е политически изтласканото, той е изтласканото за ужасния фалш на онзи живот, в който бяха въвлечени всички – и който резултира днес в един мутирал преход.
             Устната памет за него казва разни работи, но заедно с това конкретният човек, който разказва, филтрира, интерпретира от днешна гледна точка, нормализира собствения си живот и изхвърля от него много неща, за които не знае какво да каже: много неща той вече не може да си спомни, няма език, и най-вече крие от самия себе си. Той не може да се справи със собственото си минало и затова го разказва по един нормализиращо-клиширан начин. В този смисъл е важно да съществува социална и публична конфронтация, за да се говори за това време по нов начин. Материалът за това говорене вече е събран.
             Така ние стоим между публицистичната плоска демонизация, от една страна, и всекидневната, антропологическа нормализация, от друга. Трябва да се намери някакъв изход – и може би един от изходите е да се пише косо – т.е. с привидно несъществени сюжети, с разни диаманти, престъпници и жанрови хватки /както прави „Дзифт”/ - въпросът е да се спечели перспектива на писане извън опозицията „демонизация – нормализация”. За съжаление още по-сложно става от факта, че това, което е спечелване на перспектива и избор на кос жанр, от една страна – от друга, може да се окаже избор на комерсиален жанр и желание за успех…. В този смисъл художествената борба за избор на перспектива, жанров и стилов ключ продължава: за мен досега тя е спечелена все пак от мемоарния жанр с един единствен представител – и това е „Следеният човек” на Веселин Бранев.

     

     

     

     

     

Електронна публикация на 27. февруари 2009 г.
г1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]