Илвие А. Конедарева

литературна критика

Литературен клуб - 20 години! | съвременна българска литература | страницата на авторката

 

Перспективите на мига ...или да нарисуваш картина с погледи

 

(наблюдения върху „мигове” от романа на Вирджиния Улф „Към фара”)

 

Илвие А. Конедарева

 

 

         Потапянето в текста е потапяне в едно съзнание. Потапяне в мрежа от перспективи. Мрежата е изплетена от погледи, от мигове. Всяко поглеждане е нова перспектива, всеки свален поглед е нова перспектива. Всяко виждане (в себе си и извън себе си) носи значения.
         Гледането след мистър Рамзи е равно на ненавист към неговата ограниченост и слепота. Гледането на идващия към мен мистър Рамзи дава друга перспектива: „Нещо като лицемер ли?...О, не – най-искреният човек, най-истинският (ето го, самият той), най-добрият...”. Свалянето на погледа е сваляне на мистър Рамзи от пиедестала на най-искрения, най-истинския, най-добрия. Сведените очи, упорито невдигнатият поглед изграждат нова гледна точка за Рамзи – сега той е егоист, тиранин и деспот.
         Ето как Лили Брискоу от романа на Вирджиния Улф „Към фара” полага света в себе си. Тя гледа света, улавя погледи, улавя мигове и значения, за да рисува една картина, която „никой никога няма да види”. Тя иска да сграбчи видяното и да залепи неговите смисли върху платното. Да улови чуждия поглед и да го разчете. Прави го. Улавя мистър Банкс да зяпа мисис Рамзи с благоговение и чете този акт като „любов”. Благоговението, идващо от зяпането, е равно на любовта на „цяла дузина млади мъже”. Този прехвърлил шейсетте мистър Банкс с „вечната му чистота, спретнатост, безличие” и с „бялото му стерилно сако” е способен да изпитва любов, голяма колкото за дузина млади мъже?
         Чистотата, безличието и бялото стерилно сако са противопоставени на благоговението. Ето поредното виждане на Лили. Мистър Банкс е един стерилен обект, способен да изпитва голяма любов (но към мисис Рамзи). И тази любов е с едно-единствено предназначение – „да се разпростре над света и да стане част от човешките завоевания”. Тя е нещо полезно, благотворно и вълнуващо. Това виждане, този поглед ще бъде пренесен заедно със своите смисли върху недовършената картина. Но тя е „лоша, лоша, безкрайно лоша!”
         Картината е светът на Лили, светът, преминал през очите й и вкопан в нейното съзнание. В такъв случай картината е лошият свят или лошият поглед към света? Тя е мисленето за себе си. Тя е разголването на мен самата и на моето отношение към външния свят. Ето защо не бива да бъде видяна от друг. Другият не бива да хвърля погледи върху моята същност. Картината е изразяване на интимност, това е светът чрез мен, светът в мен и светът, който се отдалечава от мен.
         Мислейки за моята картина, не спирам да мисля за другите, които ме заобикалят, които ме градят и които рисувам.
         Мисис Рамзи – това „пурпурно триъгълно петно”- не може да избяга от картината. Този образ е израз на неизразимото у мисис Рамзи. Тя е жест („усуканият пръст на ръкавицата”), тя е неразкрито съкровище („скрижали със свещени надписи”), тя е изкуство („катедрален купол”, „форма с царствена осанка”). Лили жадува не за познание, а за единение с нея. Да се разтвори в нея, както боята в платното, само тогава светът ще е цял (картината – също).
         Мисис Рамзи въпреки своята тайнственост и неразгаданост е завършеният елемент от незавършената картина. Незавършена е само Лили, а оттам и творбата й. Тя отключва друг проблем и други смисли (освен тези за света в мен и чрез мен). Доколко една недовършена и невидяна от никого картина изобщо може да се нарече картина? Този въпрос поставя мистър Тансли, който нашепва: „Жените не умеят да рисуват, жените не умеят да пишат”. Значи ли това, че жените на са част от света, че нямат собствен свят, а са проекция на чужди същности? Ето как Лили решава този въпрос. От позицията „никой никога нямаше да я види” тя извървява за един миг пътя до „някой трябва да го стори. И щом някой трябва да я види мистър Банкс е за предпочитане пред всеки друг”. Така съществуването на женския свят е заявено категорично, и то е признато именно от мъж – мистър Банкс. Женскостта на този свят (който вече не може да бъде оспорен, той е наличен и значим) е изразена чрез интимността на акта на виждането. Виждането на картината е заявяване, показване на вътрешния свят. Но то е и разбулване, разсъбличане, проникване в интимното женско.
         „Ала мисълта, че чужд чифт очи ще се спре върху наноса на 33-годишния й живот... я измъчваше до смърт. Ала заедно с това и силно я възбуждаше.”
         Оказва се, че видяната картина вече не е само моя. Тя е споделена. Светът ми, същността ми стават споделени. Женската картина „се отваря” за мъжкия поглед и тогава мистър Банкс, който „погледна на картината някак научно, но съвсем добронамерено”, също трябва да сподели себе си. Неговото платно „Цъфнали череши на река Кенед” завлачва значения, които Лили „трябва да види”. Река Кенед понася върху себе си смисъла на брака. Тя извиква у Банкс представата за меден месец и брак, които Лили трябва да сподели.
         Мистър Банкс връща жеста на Лили, разкривайки нещо интимно. Така самотната картина вече не е самотна, тя е споделена. Освен това в този момент само с един жест Лили решава, че тя ще бъде завършена (и то точно тук). Тя „се завъртя, сякаш описа вечен кръг около кутията с бои, около ливадата, около мистър Банкс и онази вироглава палавница Кам, която профуча край тях”. Вечният кръг заключва нови смисли, които ще бъдат издълбани върху платното, но за сега остават затворени.
         Така Лили, рисуващата света с погледи, успява да бъде нарисувана като перспектива в една чужда картина. Актът на виждането, който тя използва като механизъм за градене на себе си и на света, се връща обратно към нея, само че през чуждите очи.
         Обективът изведнъж измества гледната точка от мрежата от перспективи на Лили към палавницата Кам. Оттам през погледа на мисис Рамзи текстът ни потапя в нейното съзнание. Мисис Рамзи - онази, която винаги се опитва да проникне в мислите на другите, сега се пита за какво ли мечтае Кам, така погълната от някаква си нейна мисъл. Тук се включва друг механизъм за градене на свят – разказването. Това отново е реплика към мистър Тансли („Жените не умеят да рисуват, жените не умеят да пишат”). Мисис Рамзи разказва и по този начин пише съдбите на другите. Ето още един свят, който обаче не бива „показан” на другите, а остава затворен в себе си (но поне е завършен).
         В съзнанието на мисис Рамзи се отприщват два потока, чрез които тя изразява себе си. Четенето на приказка за рибаря и неговата жена е накъсано или по-скоро преплетено от разказа за Минта Дойл и Пол Рейли. Актът на четенето на приказката се свързва с непрестанния опит на мисис Рамзи да разкаже живота на хората около нея. Отново има изграждане на перспективи, но този път чрез разказа на мисис Рамзи:
         „Значи Минта Дойл и Пол Рейли още не се бяха върнали. Това, разсъждаваше си мисис Рамзи, можеше да означава само едно: тя или е приела, или му е отказала.”
         Оттук насетне започва разказа за Минта и нейните родители, за групичката, излязла на разходка. Той по никакъв начин не пречи на историята за рибаря и неговата жена. Разказването протича на две нива, като едното видимо не влияе на другото и обратното. Общото между тях обаче е тъкмо идеята за свързаността на мъжа и жената – рибаря и неговата жена, Пол и Минта. Рибарят, който се опитва да удовлетвори желанията на жена си, и Пол, който се опитва да се домогне до желанията на Минта. Междувременно се прокрадват и децата и мислите за тях: „О, как й се искаше Джеймс никога да не порасне, нито Кам. Да можеше да запази тези двамата така, както са си сега...”
         Сякаш своя собствен свят – със съпруг и деца, с тъгата и страха от живота, мисис Рамзи се опитва да проектира върху младите, които трябва да се оженят. Онази, която гарантира сигурност за всички, онази, която вдъхва смелост и спокойствие, която се опитва да предпази всички от живота, съзнателно или несъзнателно налага собствения си свят върху останалите. Битката й с живота е вечна и неразрешима, но подсъзнателно тя търси решение, търси надмощие над живота чрез решаването на световете на другите.
         Но мислейки за тях, мисис Рамзи не престава да живее в собственото си усамотение. Когато децата си легнат, човек остава сам със своето усамотение, без да мисли, само да мълчи. Ето тук изплува истинската битка с живота. Така се разгадава животът: „Не като себе си човек успява да намери покой тук на земята..., а като парче клиновиден мрак.” В мрака има свобода, има покой, отдих и вечност. И изведнъж този мрак е разцепен от лъча на фара, от третия лъч – най-дълъг и най-спокоен. Мисис Рамзи се идентифицира с този лъч. И ако в мрака има свобода, покой и вечност, лъчът светлина е заключен в собствения си кръг, той е безпокоен и мигновен. Това ли е тайната на тъгата, това ли е загадката на строгата красота и сериозност в усамотението? Затова ли, когато срещне собствените си очи, тя търси „която и да е лъжа” в сърцето и ума си, за да намери покой и свобода?
         Мисис Рамзи търси себе си в светлината, така както я вижда и Лили Брискоу (защото нейната картина се гради върху светлината и светлосенките). Тя е като третия лъч от фара – строга, търсеща и красива – „усети нерационална нежност (и тя погледна към дългия спокоен лъч) като към самата себе си.”
         Усамотението е ключът към себе си. То сваля маската на лицемерието. В него става ясно, че „в света няма разум, нито порядък, нито справедливост, а само страдание, смърт и сиромашия.” Когато усамотението се наруши, светът става друг. Но издебната в своето усамотение, мисис Рамзи е разкрита в категоричната си строгост, в своята вглъбеност, носеща тъга, в невъзможността да бъде закриляна, в своята далечност.
         Текстът продължава да нищи съзнанието на мисис Рамзи през отношенията със съпруга й. Един само поглед я изкарва от „плетката” на собствената й същност. Допреди малко наблюдавана от мистър Рамзи, вглъбена в неизказаната си битка с живота, сега мисис Рамзи се връща отново към съществуването си като жена, която трябва да бъде закриляна. Така тя реализира неговата необходимост да я закриля, а сама за себе си знае истината за света. Двойката, в която се превръщат двамата, тръгнали на разходка, е някакъв проект за цялостност на субективния свят. Но в самата си същност този проект е разколебан. Непрекъснатият опит да се предпазят един друг, непрекъснатият опит да проникнат в мислите на другия, без да искат да споделят собствените, прави двойката две различни индивидуалности – с два свята, дълбоко заровени навътре, вглбени в себе си, уединени, откъснати. („Искаше му се отново да се потопи в собствените си мисли, да си доразкаже историята със затъналия в тресавището Хюм, искаше му се да се разсмее.”) Тези уединени светове трябва сами да стигнат до същината си. Загледани в играещата си с топката Пру, двамата са уловени от погледа на Лили Брискоу:
         „Значи това е бракът, помисли си Лили: мъж и жена, загледани в едно момиче, което хвърля топка...”
         И тогава идва мигът, връхлитащият миг, който се стоварва изведнъж (като топката на Пру) и казва много неща. Тук Лили успява да приеме посланието на мисис Рамзи. Може би Лили стига до някакъв смисъл точно в този момент. Един момент, в който всички изглеждат безплътни, в който някаква магия витае във въздуха, а нещата съществуват извън собствените им пропорции. Този миг прилича на картината на Лили, в която няма фигури, а само цветове или по-скоро светлина, лъчи, преминаващи сякаш през крилото на пеперуда. Може би в този миг без познание, без усилие се постига онази близост, онова единение с мисис Рамзи, за което Лили мечтае...

 

         * * *

 

         Мигове като погледи (или погледи-мигове) – така се връща отново светът на Лили, изминал пътя от 33 до 44. Тук, в къщата сякаш „връзката, която обикновено свързва нещата, е била прекъсната и сега те се носят свободно нагоре-надолу.” На същата тази ливада, заключена в кръг от Лили, светът отново ще се върне при нея. Онази незавършена картина, онзи незавършен свят, заспал 11-годишен сън, ще поиска цялост, ще изпречи взор пред Лили, ще я погледне категорично и с укор, за да потърси сметка, защото Лили „мразеше това, дето се правеше на художничка.”
         Безплодните погледи на 33-годишната Лили, недовършената картина, нерешените отношения с хората „остават там някъде в едно минало, което не спира да напомня за себе си. Хаосът на настоящето изявява претенции да стопи времето, за да може да бъде постигната близостта с „нещата отпреди”, с „хората отпреди”. Платното вече не е плод на погледите на Лили, а то е изправило поглед към нея. Неговата категорична белота предизвиква сегашната Лили да реши „света-отпреди”, за да успее да реши „света-сега”.
         „Платното мержелееше пред очите й, и изведнъж се изпречи право пред нея – бяло и неотстъпчиво. Нима я укоряваше със студения си взор за цялото това бързане и суматоха, за това безразсъдство и прахосване на чувства, напомни й за себе си, призова я обратно, разстла в ума й първо покой, а после обърканите й чувства...”
         Като истински Творец, тя трябва да извика при себе си Хаоса и да го назове „Свят”. Дали ще го подреди, не се знае, но и няма значение. Важното е да го събере върху четката си, „която за миг отново да трепти във въздуха – в болезнено възбуден екстаз”, и да го запечата върху платното. От взирането с празен поглед Лили трябва да стигне до състоянието „Ето, тя пак е тук, мислеше си Лили, като отстъпи назад, за да погледне платното.” Постепенно Лили си възвръща зрението, насилва се да си спомни, че „тя е тази и тази и има такива и такива отношения с хората.”
         При нея се връща собствената й същност, нeйната собствена идентичност – много неясна и размиваща се, се приближава до очите й, до ръката й, до платното й.
         Чертаеща зрителни вектори към мистър Рамзи, към морето (където отново търси него), към видението (мисис Рамзи), тя успява да призове света си. Този свят тя е въобразявала, крачейки по Брамптън Роуд. „Ала има огромна разлика между онова въображаемо рисуване, далеч от платното, и това да вземеш четката в ръка и да положиш първия щрих.”
         Сега е тук. Сега е тя. Сега гледа и отново вижда мистър Рамзи с гръб към нея, който й пречи на гледката (както преди). Затова изправя бялото платно между себе си и него като бариера. Сега отново се връща и любовта (но не като благоговение, а като съчувствие). Изведнъж платното спира да бъде бариера между тях и те „и двамата се загледаха към морето”. Лили и мистър Рамзи се оказват така свързани с тази ливада и с тази гледка, както не са предполагали. И ако преди нейният поглед е улавял двама души, загледани в една и съща посока, сега тя е част от тази двойка.
         Тук отново се връщат и Кам (с усукана от пръста й носна кърпа), и сърдитият Джеймс, и Пру, и Андрю, връща се и разказа за Пол и Минта (но доразказан от Лили), връща се (а може би тя никога не си е тръгвала)... и мисис Рамзи. Неслучайно мисис Рамзи се връща при Лили като вид-ение, за да й причини такава болка, като я накара да усети, че е тук.
         Мисис Рамзи ще се върне пак със своето усамотение, притихнала, радваща се на покоя и тишината. Мисис Рамзи се завръща истинска, по-изразителна в безмълвието си. Вече няма кой да я изтръгне от усамотението й, затова е себе си. Тя не е част от двойката. Сега е индивдуалност, едно индивидуално видение, което Лили вика, за да може отново да свърже нещата. Мисис Рамзи е тази, която ще даде на Лили онова откровение, което да й позволи да стигне до същността на света.
         Местейки поглед разсеяно от едно място на друго, Лили започва да гради онази разрушена връзка между всичко „тук”. Погледът й улавя пространството в мрежа, изградена от връзките между нещата. А в центъра на мрежата, на тази свързаност (изградена от погледа) ще стои образът на мисис Рамзи. Така, както в мрака се появява третият лъч на фара, за да опише един безкраен кръг около света, така се появява и мисис Рамзи, която да свърже недосвързания свят.
         „Тук животът стои на едно място” – Лили идва на ливадата и вкопава платното си в земята, за да покаже верността на това твърдение на мисис Рамзи. Мигът (роден от погледа) може да се превъне в нещо дълготрайно. Лили наистина дължи това откровение на нея. Моментът е безкрайност.
         Но ето, че Лили притежава този миг. Пред нейния поглед е същата непроменила се гледка, същият жив плет, ето го морето, ето ги Кам и Джеймс – същите, такива, каквито мисис Рамзи искаше да ги запази. Ето го мистър Рамзи, все търсещ, все искащ нещо от другия до него.
         В своята същност светът е все същият миг, мигът на откровение.
         Ето какво търси толкова време Лили – един миг, който да сграбчи с погледа си и да го завърши върху платното. И какво значение има, че картината ще бъде навита на руло и сложена в стаята на прислугата или ще бъде окачена на тавана, щом Лили е успяла да улови в мрежата от погледи Мига.
         „С внезапна енергичност, сякаш за миг го зърна съвсем ясно, прокара линия точно там, в средата. Готово, свърши го. „Да... постигнах своя блян.”
         Дали разказвайки приказка (или съдбите на душите), дали рисувайки картина (или света), човек стига все до същността, все до пълноценния миг на все същия живот.
         Потапянето в текста, потапянето в думата е опит да се потопиш в едно далечно съзнание, опит да го приближиш до своето. И чрез него да достигнеш до своя пълнокръвен, жизнен миг на истината. Колкото и да свързваш нещата с различни връзки, колкото и да плетеш своята мрежа от смисли около нещата, ти търсиш само това – Мига.

 

 

 

 

 

---

 

   Вирджиния Улф. Към фара. Изд. „Колибри”. София, 2008

 

Електронна публикация на 12. октомври 2010 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]