10. ДЕЛЕГИТИМАЦИЯТА

 
 

          В съвременното общество и култура - постиндустриално общество и постмодерна култура - въпросът за легитимацията на знанието се поставя по друг начин. Големият разказ вече не вдъхва доверие независимо от това, какъв начин на уеднаквяване не му се приписва: спекулативен разказ или разказ за еманципацията.
          Този залез на разказите може да се приеме като следствие от развитието на техниката и технологиите след Втората световна война, когато започна да се набляга по-скоро на средствата за действие, отколкото на неговите цели; или дори като следствие от развитието на напредналия либерален капитализъм, който след отстъплението си под покровителството на кейнсианството през 1930-1960 г. преживя подем, като премахна комунистическата алтернатива и остойности индивидуалното потребление на благата и услугите.
          Подобни изследвания на причинността винаги предизвикват разочарования. Дори и да приемем едната или другата хипотеза, остава да се обясни съотношението между споменатите тенденции и залеза на силата, която уеднаквява и легитимира големите разкази за легитимацията и еманципацията.
          Евентуалните последици от капиталистическото развитие и просперитет, от една страна, и от смайващото развитие на техниките, от друга страна, върху статута на знанието са напълно разбираеми. Ще е необходимо най-напред да посочим зародишите на "делегитимация" и нихилизъм, присъщи на големите разкази от XIX в., за да разберем защо съвременната наука се оказа така чувствителна към тези последици много преди те да се проявят.
          Спекулативният механизъм съдържа някаква двойственост по отношение на знанието. Той показва, че то заслужава името си само доколкото се удвоява (и "издига", hebt sich auf) при позоваването си върху своите собствени изказвания в рамките на един легитимаращ ги дискурс, насочен към някакъв референт (жив организъм, химично свойство, физически феномен и т.н.), всъщност не знае това, което счита, че знае. Позитивната наука не е знание. А спекулацията се подхранва от нейното отменяне. По този начин според признанието на самия Хегел спекулативният хегелиански разказ съдържа в себе си скептицизъм по отношение на позитивното познание.
          Наука, която не е открила своята легитимност, не е истинска наука и изпада до най-ниското ниво, това на идеологията или на инструмент на властта, ако се окаже, че дискурсът, който трябва да я легитимира, произтича от донаучното знание, което не се различава съществено от "простонародния" разказ. Това става неминуемо, ако срещу него се обърнат правилата на научната игра, която той е обявил за емпирична.
          Нека вземем за пример спекулативното изказване: едно научно изказване е знание само ако то ситуира самото себе си във всеобщия процес на пораждане. Въпросът, който се задава по този повод, е следният: дали самото това изказване е знание в смисъла, определен от него? То е такова само ако може да се ситуира във всеобщия процес на пораждане. А то може. Достатъчно е да предположим, че този процес съществува (животът на Духа) и че самото то е негов израз. Това предположение е абсолютно необходимо за спекулативната езикова игра. Ако то не се направи, самият език на легитимацията няма да бъде легитимиран и заедно с науката той ще трябва да потъне в безсмислието. Или поне така смята идеализмът.
          Но това предположение може да се разбере и в съвсем друг смисъл, който ни приближава до постмодерната култура: някои твърдят, че то определя в приетата преди това перспектива групата правила, без приемането на които не бихме могли да участваме в спекулативната игра. Една подобна преценка на първо място предполага приемането на езика на "позитивните" науки като общ модус за езика на знанието; и, второ, че този език съдържа предпоставки (формални и аксиоматични), които винаги трябва да бъдат изяснявани. Ницше не прави нищо по-различно, когато с помощта на други термини показва, че "европейският нихилизъм" е резултат от самоприлагането на научното изискване за истина към самото изискване.
          Така възниква идеята за перспектива, която поне в този случай е близка до перспективата на езиковите игри. Тук ние се сблъскваме с процеса на делегитимация, породен от изискването за легитимация. "Кризата" в научното знание, за която се появяват толкова много сигнали от края на XIX в. не е резултат от случай пролиферация на науките, а вероятно е следствие от прогреса на техниката и експанзията на капитализма. Тя се дължи на вътрешната ерозия на принципа за легитимност на знанието. Тази ерозия се проявява в спекулативната игра и тъкмо тя разхлабва енциклопедичната завръзка, в която всяка наука трябва да открие своето място, като остави другите да се еманципират.
          Класическото разграничение на различните научни полета същевременно се превръща в обект на преосмисляне: изчезват дисциплини, извършват се набези в досегашните граници на науките, където се очертават нови територии. Спекулативната йерархия на познанията отстъпва пред иманентната и, така да се каже, "плоскостна" мрежа от изследвания, чиито съответни граници непрестанно се местят. Старите "факултети" се разпръсват в най-различни институти и фондации, а университетите изгубват функцията си на спекулативна легитимация. Университетите, освободени от отговорността по изследванията, които спекулативният разказ задушава, се ограничават само с предаването на приети за сигурни знания, като чрез дидактиката си осигуряват по-скоро възпроизводството на преподаватели, отколкото на учени. Тъкмо в това състояние Ницше намира университетите и ги осъжда.
          Що се отнася до другата процедура за легитимация, произтичаща от Dufklarung - механизма за еманципация, нейната ерозивна способност не е по-малка от онази, която действа в спекулативния дискурс. Но тя засяга друг аспект и се характеризира с това, че служи за основа на легитимността на науката и истината посредством автономията на събеседниците, ангажирани в етическата, социалната и политическата практика. Обаче, както видяхме, тази легитимация като цяло е проблематична: разликата между едно денотативно изказване с когнитивна стойност и едно предписателно изказване с практическа стойност е въпрос на устойчивост, е не на компетенция. Нищо не доказва, че ако едно изказване, описващо някаква реалност, е истинно, то и предписателното изказване, което неминуемо ще я промени, ще бъде справедливо.
          Нека вземем за пример една затворена врата. Изказването "Отворете вратата" не е следствие от изказването "Вратата е затворена" в смисъла на пропозиционалната логика. И двете изказвания произтичат от две съвкупности от автономни правила, които определят различни целесъобразности и следователно различни компетенции. Тук резултатът от това разделение на разума, от една страна, на когнитивен или теоретически, а, от друга - на практически, води до пряко, а не косвено атакуване на легитимността на дискурса на науката, показвайки ни, че той е езикова игра със свои правила (чиито априорни условия за познанието Кант разглежда за първи път), без да е предназначен да регламентира практическата игра (нито пък естетическата). Така този дискурс е приравнен с останалите дискурси.
           Ако тази "делегитимация" бъде малко продължена и ако се разшири обсегът й, както прави това по свой начин Витгенщайн и от своя страна мислители като Мартин Бубер и Еманюел Левинас, то тогава тя ще ни открие пътя към една важна за постмодерността насока: науката играе своя собствена игра и тя не е в състояние да легитимира другите езикови игри. Така например й се изплъзва играта на предписанието. Но преди всичко тя повече не е в състояние да легитимира самата себе си, както предполагаше спекулацията.
          При това разпространение на езиковите игри изглежда, че се разпада самият социален субект. Социалната връзка е езикова, но тя не се състои от една-единствена нишка. Тя е тъкан, в която се кръстосват най-малкото два, а всъщност неопределен брой езикови игри, следващи различни правила. Витгенщайн пише: "Нашият език може да се разглежда като един стар град, с плетеница от улички и площадчета, от стари и нови къщи, от къщи с пристройки от различни епохи; и всичко това е заобиколено от много предградия, с прави и урегулирани улици и еднообразни къщи". А за да покажем ясно, че този принцип за единствената тоналност и синтез, който се осъществява чрез авторитета на дискурса за знанието, е всъщност неприложим, ще трябва да подчиним "града" на езика на стария парадокс "Сорит", питайки: "А с колко улици или къщи един град вече е град?"
          Нови езици се прибавят към старите, създавайки предградията на стария град, "символизмът на химията и означението на безкрайно-малките". След тредесет и пет години ние можем да добавим и машинните езици, матриците на теорията за игрите, новите музикални означения, неденотативните логически означения (логиките на времето, деонтичните и модалните логики), езика на генетичния код, графите на фонологичните структури и т.н.
          Това разпръсване може да породи песимистични впечатления: никой не говори всички тези езици, те нямат универсален език; проектът за системата-субект се провали, а този за еманципацията няма нищо общо с науката; затънали сме в позитивизма на едно или друго частно познание, учените се превърнаха в научни работници, изследователските задачи намаляха и се сведоха до задачи на парче, които никой не овладява цялостно; от своя страна на спекулативната или хуманитарна философия не й остава нищо друго, освен да отмени своите легитимационни функции. Това обяснява обзелата я криза там, където тя все още претендира, че може да ги изпълнява, или пък нейното свеждане до изучаването на логиката или историята на идеите там, където тя реалистично се е отказала от тези функции.
          В началото на века този песимизъм се споделя от цяло едно поколение във Виена: творци като Музил, Краус, Хофманстал, Лоос, Шьонберг и Брох, философи като Мах и Витгенщайн. Те несъмнено са отишли много далеч в осъзнаването на теоретическата и творческата отговорност на делегитимацията. Днес може да се каже, че вече е отминало времето на траура. И той няма за какво да бъде подновяван. Силата на Витгенщайн е в това, че той не се отказва от него, за да застане редом до позитивизма, развиван от Виенския кръжок, успява в своето изследване на езиковите игри да очертае перспективата на вид легитимация, различен от перформативността. Тъкмо с нея ще се сблъска постмодерният свят. Оказа се, че носталгията по изгубения разказ е изчезнала при много хора. Без това да означава, че са обречени на варварство. С това ги предпазва фактът, че те знаят, че легитимацията не може да дойде от другаде освен от тяхната езикова практика и комуникативно взаимодействие. "Усмихвващата се под мустак" наука ги е научила най-вече да вярват в строгата сдържаност на реализма.
 
 

Бележките ще бъдат публикувани накрая.

продължение