13. ПОСТМОДЕРНАТА НАУКА КАТО ИЗСЛЕДВАНЕ
НА НЕСТАБИЛНОСТИТЕ

 
 

          Вече отбелязахме, че прагматиката на нучното изследване, особено в аспекта си на изследване на новите аргументации, извежда на преден план създаването на нови "ходове" и дори на нови правила за езиковите игри. Сега обаче е важно да се наблугне тъкмо на този аспект, който се оказа решаващ за сегашното състояние на научното знание. За научното знание може да се каже, дори с известна доза пародия, че то търси "пътища за излизане от кризата", като се има предвид кризата на детерминизма. Детерминизмът е хипотезата, върху която се основава легитимацията чрез перформативност, тъй като тази легитимация се определя от отношението вход/изход, трябва да се предположи, че системата, през чийто вход трябва да проникнем, е в стабилно състояние; че тя се движи по една постоянна "траектория", чиято непрекъсната и диференцируема функция може да се определи, за да предвидим вярно нейния изход.
          Такава е позитивистката "философия" на ефикасността. Като й противопоставим тук няколко общоизвестни примера, ние разчитаме да улесним крайната дискусия за легитимацията. Всъщност сатава въпрос от няколко случая да се покаже, че сама по себе си прагматиката на постмодерното научно знание има малко общо със стремежа към перформативност.
          Експанзията на науката не става възможна благодарение на позитивизма на ефикасността. Точно обратното: да работиш върху доказателството означава да търсиш и "да измисляш" контрапримера, т.е. неразбираемото; да работиш върху аргументацията, значи да търсиш "парадокса" и неговото легитимиране с помощта на новите правила на играта на умозаключения. И в двата случая ефикасността не се търси заради самата нея, а тя идва допълнително, понякога дори със закъснение, когато хората, които ръководят фондовете, най-сетне се заинтересоват от случая. Но онова, което непрестанно възниква наново пир някоя нова теория, хипотеза, изказване или наблюдение, това е въпросът за легитимността. Тъй като самата наука си задава този въпрос, а не й го задава философията.
          Старомодно е не да се пита какво е истинно и какво справедливо, а да си въобразяваме, че науката е позитивистка и осъде на онова нелегитимно познание, на онова полузнание, каквото виждаха в нея немските идеалисти. Въпросът: каква е стойността на твоя аргумент? Каква е стойността на твоето доказателство? е до такава степен част от прагматиката на научното знание, че именно той осигурява преобразуването на получателя на аргумента и въпросното доказателство, а следователно и едновременното обновяване на дискурсите и научните поколения. Науката се развива и чрез развитието на този въпрос никой не оспорва нейното развитие. А развивайки се, този въпрос ни води до въпроса, т.е. до метавъпроса или въпроса за легитимността: Каква е стойността на твоето питане "каква е стойността"?
          Някои вече казаха, че най-ярката черта на постмодерното научно знание е явната иманентност на дискурса спрямо остойностяващите го правила. Това, което в края на XIX в. се е смятало за загуби на легитимността и изпадане във философски "прагматизъм" или логически позитивизъм, всъщност не е било нищо повече от епизод, чието знание се е откроявало чрез включването в научния дискурс на дискурса за валидността на изказванията, приети за закони. Както видяхме, такова включване не е никак проста операция, тъй като при него има както място за "парадокси", приети като нещо напълно сериозно, така и за "ограничения" в обсега на знанието, които всъщност са видоизменения на неговото естество.
          Математическото изследване, довело до теоремата на Гьодел, е истинска парадигма за промяната на това естество. Преобразяването на динамиката е не по-малко показателно за новия научен дух и то ни интересува тъкмо защото налага коригирането на едно понятие, което, както видяхме, вече масово е въведено в дискусията за перформацията и в частност в областта на социалната теория: понятието за система.
          Идеята за перформация предполага идеята за система със силна стабилност, защото се основава върху принципа за отношението - по принцип винаги определимо - между топлина и труд, студен и топъл източник, вход и изход. Тази идея идва от термодинамиката. Тя е свързана с изобразяването на предвидимата еволюция в перформациите на системата, при условие, че се познават всички нейни променливи. Това условие е ясно изразено като граница посредством фикцията на Лаплас за "демона": ако разполагаме с всички променливи, определящи състоянието на Вселената в даден момент t, можем да предвидим нейното състояние в момента t' > t. Тази представа се поддържа от принципа, че физичните системи, в това число и системата на системите, каквато е Вселената, се подчиняват на закономерности, така че тяхната еволюция очертава предвидима траектория и поражда "нормални" непрекъснати функции (както и футурологията...).
          С появата на квантовата механика и атомната физика разрастването на този принцип е трябвало да се ограничи. Това става по два начина, всеки от който води до различни последици. Най-напред, за да бъде ефективна дефиницията на началното състояние на някаква система, т.е. на всички независими променливи, ще се изисква поне такъв разход на енергия, колкото е необходим и за системата, която предстои да бъде определена. Достъпна версия на тази практическа невъзможност да се измери състоянието на една система откриваме в бележка на Борхес: един император искал да създаде съвършено точна карта на своята империя. Това довело цялата страна до разруха: понеже населението посветило цялата си енергия на картографията.
          Според аргумента на Брийуен, идеята (или идеологията) за съвършен контрол над някаква система, който да ни позволи да подобрим нейните перформации, се оказва напълно несъстоятелна поради своята противоречивост: тя намалява перформативността, като твърди, че я повишава. С тази несъстоятелност може да се обясни най-вече слабостта на държавните и социо-икономическите бюрокрации: тези бюрокрации задушават системите и подсистемите, намиращи се под техен контрол, като едновременно с това задушават и самите себе си (отрицателна feedback). Заслугата на подобно обяснение е, че то няма защо да прибягва до друга легитимация освен до тази на системата, например до легитимация на свободата на човешките фактори, която ги изправя срещу една прекомерна власт. Допускайки, че обществото е система, нейният контрол, предполагащ точно определение на началното състояние, не би могъл да бъде ефективен, тъй като такава дефиниция не може да бъде дадена.
          Пък и такова ограничение само поставя под въпрос ефективността на едно точно знание и властта, която се получава в резултат от него. По принцип тяхната възможност остава непроменена. Класическият детерминизъм продължава да определя прекалено скъпата, но обозрима граница на познанието на системата.
          Квантовата теория и микрофизиката ни задължават да преосмислим по много по-радикален начин идеята за непрекъснатата и предвидима траектория. Стремежът към прецизност не се натъква на ограничение, идещо от самия него, а от естеството на материята. Не е вярно, че неточността, т.е. отсъствието на контрол, намалява, когато точността се увеличава: неточността също се увеличава. Жан Перен предлага примера с мярата на истинската плътност (коефициента маса/обем) за съдаржанието на въздух в една сфера. Плътността варира значително, когато обемът на сферата е от 1000 куб. м. до 1 куб. см, и съвсем малко, когато обемът на сферата е от 1 куб. см до 1/1000 куб. мм, като в този интервал вече могат да се наблюдават промени в плътността от порядъка на милиардна част, които са нерегулярни. При свиването на обема на сферата нараства значението на тези промени: за обем от порядъка на 1/10-хилядна от кубическия микрон промените достигат до величини от порядъка на една хилядна; а за 1/100-хилядна от кубическия микрон те са от порядъка на една пета.
          Ако продължим да намаляваме обема, ще достигнем молекулен порядък. Ако сферичката се намира във вакуума между две молекули въздух, тогава истинската плътност на въздуха ще бъде равна на нула. И все пак в един случай на хиляда центърът на сферичката "ще попадне" във вътрешността на някоя молекула и тогава средната плътност в тази точка ще е съпоставима с онова, което наричаме същинска плътност на газа. Ако стигнем до вътреатомните измерения, сферичката ще има всички шансове да се окаже във вакуума, като плътността отново ще стане равна на нула. Един път в милион от случаите обаче нейният център може да се окаже разположен в някаква частица или в ядрото на атома и тогава нейната плътност ще се окаже милиони пъти по-висока, отколкото плътността на водата. "А ако сферичката бъде свита още повече (...), средната плътност отново ще стане и ще си остане нулева, както и истинската плътност, с изключение на някои редки положения, когато тя ще достигне колосални стойности, много по-високи от предходните".
          Познанието относно плътността на въздуха поражда множество абсолютно несъвместими изказвания, които могат да станат съвместими само ако се релативизират по отношение на скалата, избрана от субекта на изказването. От друга страна, в някои скали изказване от такава степен не се свежда до просто твърдение, а до модализирано твърдение от типа: допустимо е плътността да е рвана на нула, но не е изключено тя да е от порядъка на 10n, като стойността на n е твърде висока.
          Тук връзката между изказването на учения и "това, което казва природата", изглежда, че идва от игра с непълна информация. Модализацията на изказването на учения изразява факта, че ефективното, отделното (token) изказване, което ще доведе до второто изказване, всъщност е непредвидимо. Изчислима е само възможността да се изрече по-скоро това изказване, отколкото някое друго. На микрофизическо ниво не може да се получи по-добра, т.е. по-перформативна информация. Въпросът не е в това да се види какъв е противникът ("природата"), а да се узнае каква игра играе той. Айнщайн се е възмущавал от идеята, че "Бог играе на зарове". Но тази игра позволява да се установят "достатъчните" статистически вероятности (толкова по-зле за представата ни за висшия Определител). Ако се играеше на бридж, "първичните случайности", с които се сблъсква науката, щяха да се вместят вече не на безразличието на заровете спрямо техните страни, а на коварството, т.е. на избора, представен на случайността сред множеството възможни чисти стратегии.
          Обикновено се приема, че природата е безразличен, но не и коварен противник, като науките за природата се отделят от науките за човека тъкмо на базата на това различие. В прагматичен смисъл това означава, че в първия случай "природата" е мълчалив, но същевременно толкова постоянен референт, колкото и многократно хвърлян зар, по повод на който учените си отправят денотативни изказвания, които представляват разменени помежду им ходове; докато във втория случай референт е човекът, като той същевременно е и партньор, осъществяващ чрез речта си смесена стратегия, включително и по отношение на стратегията на учения: случайността, с която последният се сблъсква, вече не е обект или безразличие, а тя е поведение или стратегия, т.е. агонистика.
          Може да се каже, че тези проблеми засягат микрофизиката и че те позволяват изграждането на непрекъснати функции, достатъчно близки, за да позволят правилното вероятностно предвиждане на еволюцията на системите. Поради това теоретиците на системата, които също така са теоретици на легитимацията чрез перформативност, считат, че са си възвърнали правилата. Но в съвременната математика се наблюдава едно течение, което поставя под съмнение точната мяра и предвиждането на поведението на обектите, оценени според човешката скала.
          Предприетите от Манделброт изследвания изцяло се съгласуват с коментирания от нас текст на Перен. Но той разширява техния обсег в неочаквано направление: "Диференцируемите функции, пише той, са най-прости и най-лесни за определяне, но те са по-скоро изключения; или ако говорим с езика на геометрията - кривите, които нямат тангента, са правилото, докато такива закономерни криви като окръжността са интересни, но твърде частни случаи".
          Тази констатация е интересна не само като абстрактен куриоз, а тя е валидна за повечето експериментални данни: очертанията на една снежинка от солена сапунена вода ни представят такива грапавини, че окото не може да фиксира тангента в нито една точка от нейната повърхност. Като модел за това може да послужи брауновото движение, което, както знаем, притежава свойството векторът на преместване на частицата при избирането на някаква отправна точка да е изотропен, т.е. всички възможни направления да са еднакво вероятни.
          Откриваме същия проблем и при обичайната скала, когато например се опитаме да измерим прецизно брега на Бретан, покритата с кратери повърхност на Луната, състава на звездната материя, разпределението на шумови "вихрушки" в телефонен разговор, бурите изобщо, формата на облаците, накратко казано, повечето от контурите и състава на нещата, които не са подчинени на закономерност, създадена от човешка ръка.
          Манделброт показва, че картината, представена от този род данни, видимо ги сближава с кривите, съответстващи на непрекъснатите и недиференцируеми функции. Такъв опростен модел е кривата на фон Кох; тя притежава вътрешна хомотетия и може формално да се покаже, че размерността на хомотетията, върху която е изградена тя, не е цяло число, а е log 4/log 3. Може да се каже, че тази крива се помества в пространството, чийто брой на измеренията е между 1 и 2 и че тя интуитивно е "средност" между линия и повърхност. Защото тяхното хомотетно измерение е дроб (Манделброт нарича тези обекти "дробни обекти").
          Трудовете на Рьоне Том имат аналогичен смисъл. Те директно подлагат под съмнение понятието за стабилна система, което се предполага в Лапласовия и дори вероятностен детерминизъм.
          Том изгражда математически език, който позволява да се опише как могат да настъпят прекъсвания в детерминирани феномени и да се породят неочаквани форми: този език представлява така наречената тоерия на катастрофите.
          Нека приемем, че агресивността е променлива в състоянието на някакво куче: тя нараства като пряка функция от неговото раздразнение, като контролна променлива. Предполагайки, че дразнимостта може да бъде измерена, се стига до един праг, от който кучето преминава в атака. Страхът, втората контролна променлива, има обратен ефект, тъй като при него се достига до праг, от който кучето преминава в бягство. При липсата на дразнимост и страх поведението на кучето си остава неутрално (върхът на кривата на Гаус). Но ако двете контролни променливи нарастват едновременно, ще бъдат достигнати в един и същи момент двата прага: поведението на кучето ще стане непредвидимо, то внезапно ще може да преминава от атака в бягство и обратното. Тогава системата може да бъде определена като нестабилна: контролните променливи варират непрекъснато, а постоянните - в определени отрязъци.
          Том показва, че може да се напише уравнението на тази нестабилност и да се нарисува нейната графика (триизмерна, тъй като в нея има две контролни променливи и една постоянна), която да определя всички движения на точката, характеризираща поведението на кучето, както и внезапния преход от едното към другото състояние. Това уравнеие характеризира типа катастрофа, който се определя както от броя на контролните, така и на постоянните променливи ( в случая 2+1).
          Дискусията върху стабилните или нестабилните системи, върху присъствието или отсъствието на детерминизма получава решение, което Том формулира в следния постулат: "Повече или по-малко детерминираният характер на един процес се определя от неговото локално състояние". Детерминизмът е такава разновидност на функционирането, която на свой ред също се оказва детерминирана: при всякакви обстоятелства природата осъществява възможно най-простата локална морфология, която въпреки това е съвместима с началните локални дадености. Възможно е обаче, както най-често става, тези дадености да възпрепятстват стабилизирането на някоя форма. Тъй като много често те се оказват в конфликт: "Моделът на катастрофите свежда всеки каузален процес до един-единствен процес, чието интуитивно доказателство не създава проблеми: според Хераклит конфликтът е баща на всички неща". Много по-вероятно е контролните променливи да се окажат съвместими, отколкото обратното. Следователно съществуват само "островчета на детерминизма". Катастрофичният антагонизъм е правило в същинския смисъл на думата: съществуват и правила на общата агонистика на сериите, които се определят от броя на променливите в играта.
          Би могло да се открие отзвук от разработките на Том (макар и доста смекчен) в изследванията, осъществявани от школата в Пало Алто, и то предимно в прилагането на парадоксологията при изучаване на шизофренията, известно под името Double Bing Theory (Теория за двойната връзка). Тук ще се ограничим само с отбелязването на това сходство. То ни позволява да разберем разпростирането на тези изследвания, съсредоточени върху особеностите и "несъимеримостите", чак до областта на прагматиката на най-всекидневните затруднения.
          Идеята, която извличаме от тези изследвания (както и от много други), е, че тази непрекъсната и диференцируема функция в качеството на парадигма за познанието и предвиждането престава да бъде преобладаваща. Като насочва интереса си към неразрешимите загадки, към границите на точния контрол, квантите, конфликтите поради непълна информация, "дробните обекти", катастрофите и прагматичните парадокси, постмодерната наука изгражда теория за собствената си еволюция, която е прекъсната, катастрофична, непоправима и парадоксална. Тя дори променя смисъла на думата знание, като показва как може да се извърши една подобна промяна. Тя създава не познатото, а непознатото. И ни подсказва такъв модел на легитимация, който в никакъв случай не е модел на най-добрата перформативност, а е по-скоро модел на различието, схванато като паралогия.
          Правилно отбелязва един специалист по теория на игрите, чиито работи имат същата насоченост: "Но каква тогава е полезността на тази теория"? Ние считаме, че теорията на игрите, както и всяка друга изградена теория, е полезна в този смисъл, че тя поражда идеи. От своя страна П. Б. Мидауър казва, че "да имаш идеи това е най-големият успех за един учен" и че не съществува "научен метод", а ученият е "разказвач на истории", който обаче е длъжен да провери тяхната истинност.


 
 

Бележките ще бъдат публикувани накрая.

продължение