3. МЕТОДЪТ: ЕЗИКОВИТЕ ИГРИ
 
 
 

          От казаното долу става ясно, че за да анализираме този проблем в определените от нас рамки, избрахме следния подход: да наблегнем върху езиковите факти и най-вече върху техния прагматичен аспект. За повече яснота ще е полезно съвсем накратко да обясним какво разбираме под този термин.
          Едно денотативно изказване като: Университетът е болен, произнесено в рамките на някакъв разказ или беседа, определя позицията на своя подател (destinateur - този, който го изказва), на своя получател (destinatair - този, който го приема) и на своя референт (referent - това, за което става дума) по един специфичен начин: чрез това изказване подателят е поставен и изложен в позицията на "знаещ" (той знае положението в университета), получателят е поставен в положението на съгласие или несъгласие, а референтът също се схваща по начин, специфичен за денотатите, като нещо, което може да бъде идентифицирано конкретно и изразено в позоваващото се на него изказване.
          Ако разгледаме декларацията: Университетът е отворен, произнесена от някой декан или ректор при откриването на учебната година, ние ще видим, че предишните спецификации са изчезнали. Очевидно ще е необходимо да се разбере значението на изказването, но тук се сбълскваме с едно условие за комуникацията, което не ни позволява да разграничим изказванията или присъщите им следствия. За второто изказване, наречено перфомативно, е характерно това, че неговото въздействие върху референта съвпада със самия акт на изказването: Университетът се окзва открит поради факта, че е обявен за такъв в тези условия. Следователно това не е предмет на дискусия, нито на проверка от получателя, който незабавно попада в така създадения нов контекст. Що се отнася до подателя, той трябва да притежава авторитет, за да направи подобно изказване; но това може да бъде описано и по обратния начин: той е декан или ректор, т.е. има властта да прави подобен род изказвания поради това, че произнасяйки ги, както казахме, той оказва непосредствено въздействие както върху своя референт, университета, така и и върху своя получател - професорското тяло.
          По-различен е случаят с изказвания от типа: Дайте средства за университета, които са предписания. Те могат да бъдат модулирани в нареждания, команди, инструкции, препоръки, искания, молби, прошения и т.н. Виждаме, че тук подателят е поставен в позицията на авторитет в широкия смисъл на този термин (включващ и авторитета на грешника спрямо един бог, обявил се за милосърден), т.е. той очаква от получателя осъществяване на реферираното действие. Тези две крайни положения на свой ред са изложени на едновременно протичащи действия в предписателната прагматика.
          Съвсем друго е действието на някакво питане, обещание, литературно описание, повествование и т.н. Ще се спрем на това съвсем накратко. Когато Витгенщайн поставя началото на изучаването на речевата дейност, той съсредоточава вниманието си върху въздействието на дискурсите, като назовава "езикови игри" набелязаните от него различни видове изказвания, за някои от които вече стана въпрос. С този термин той означава, че всяка една от различните категории изказвания трябва да може да се определя от правила, които да специфизират нейните свойства и употреба, така както шахматната игра се дефинира от група правила, които определят свойствата на фигурите и начините на тяхното местене.
          По повод на езиковите игри би следвало да се направят три наблюдения. Първото е, че техните правила не съдържат в самите себе си своята легитимация, а са обект на един повече или по-малко ясно изразен договор между играчите (което съвсем не означава, че тези правила са измислени от играчите). Второто е, че при липса на правила не може да има игра и че минималната промяна на всяко правило изменя естеството на играта или пък, ако някой "ход" или изказване вече не отговаря на правилата, то тогава те вече няма да принадлежат към играта, определяна тъкмо от тях. Третата бележка се съдържа в гореказаното: всяко изказване трябва да се схваща като "ход", направен в някаква игра.
          Това последно наблюдение ни кара да приемем и първия принцип, който лежи в основата на целия ни метод: а именно че да говориш, означава да се бориш, и то в смисъла "да играеш", и че речевите актове се подчиняват на една обща агонистика. Това не означава непременно, че се играе, за да се спечели. Може да се направи един ход и заради удоволствието да бъде измислен: нима става нещо по-различно в развихрянето на езика чрез простонародния говор или литературата? Непрестанното откриване на езикови обрати, думи и смисъл, което на нивото на речта поражда еволюцията на езика, е източник на голяма наслада. Ала дори това удоволствие очевидно е свързано с чувството за успех, което получаваме при схватката с този, макар и единствен, но толкова солиден противник, какъвто е общоприетият език, конотатът.
          Идеята за речева агонистика не трябва да прикрива втория принцип, който е нейно допълнение и определя нашия анализ: това, че поддаващата се на наблюдение социална връзка е съставена от речеви "ходове". След като изясним това положение, вече ще навлезем в същината на темата.
 
 

Бележките ще бъдат публикувани накрая.

продължение