Мария Карагьозова-Станкова

публицистика - рубрика „Културата на третата чаша“

Литературен клуб | страницата на рубриката | страницата на авторката

 

 

Културата на третата чаша

 

Мария Станкова

 

 

      Всичко започва отнякъде. При мен се случи по време на пътуване със самолет. Гледам лицата на хората и се питам: „За какво ли си мислят?“.
      И тогава го видях – млад, пълен мъж. Долепи глава до корпуса на самолета, после ритуално започна да поставя различни комбинации от пръстите си върху му.
      Зад него се скупчиха хора, но никой не го прекъсна.
      Трети и втори, четвърти и втори, първи – трети – пети пръст. Нещо такова беше. Мъжът потърка чело в метала и влезе.
      И аз влязох. Без ритуали. Защото, ако ти е писано да умреш при самолетна катастрофа, то е сигурно, че няма да те ритне кон и обратното.
      И мястото ми беше до неговото. Знаех си! Заговорихме. Кой с какво се занимава. Той беше представител на месо и месни продукти. Аз пък пиша книги.
      – Че какви книги? – пита с интерес.
      – Мрачни – казвам.
      – Гледал съм един мрачен филм... не му помня заглавието... ама лошо свършваше... – замисля се мъжът.
      – И аз гледам такива...
      – Предпочитам комедии. Гледам „Шоуто на Азис“, когато съм в България.
      – Че то комедия ли е? – искрено се удивлявам, защото и аз съм го гледала.
      – Голям майтап!

 

      После прекъсваме разговора, за да изядем самолетния обяд. И имам време да се огледам. Три малки деца-азиатчета вадеха нещо много странно от черен полиетиленов плик и го ядяха. Не издържах и попитах какво е? Оказа се патешки крак. Пушени патешки крака, трипръсти, пожълтели и с почти прозрачна ципа между тях. Децата ми предложиха. Отказах, но не спрях да ги гледам. Реших, че са китайчета. Оказаха се виетнамци. Самолетната храна не им допадна. Носеха си своя.
      Мъжът до мен заспива спокойно. Той е под закрилата на ритуала си.
      Децата от Виетнам също заспиват с „пълни стомаси“.
      А аз оставам да мисля, дали във Виетнам има шоу тип Азис и можеш ли да го гледаш, докато оглозгваш пушени патешки крака?
      И после кацаме на летището в Москва.
      Москва е град, в който нищо не ми харесва. Дори трамвая „Анушка“, който е отрязал главата на Берлиоз не ме впечатли, защото стъклата бяха тъмни, а вътре се ядеше и пиеше. С две думи – отрязват главата на един човек и правят от това атракция с консумация.
      Това непрекъснато ядене и пиене ме наведе на мисълта за културата на третата чаша.
      Хората се събират, за да се тъпчат с храна, а през това време говорят за култура. И къде е културата? Всъщност можеше да се казва и „Културата на пълната уста“, но ми звучи много гадно и оставих чашата.
      Та, причината да съм в Москва е една среща между жени – писателки от Индия и останалия свят. А темата е за произхода на културите /„Огнището на културата“/. Прекрасна тема. Срещата започна с недоразумение. Оказа се, че е нужен преводач между различните индийски групи, защото диалектите им са неразбираеми за тях самите. И докато се намери кой да превежда, индуските успяха и да се скарат, защото не се спазва йерархията. И така се появи първият културен проблем. Най-старите са най-културни. Младите чакат ред.
      Възрастна дама стана и си тръгна демонстративно, обидена, че срещата не е започнала с нея.
      Търпеливо си изчаках реда. Добре, че не съм на 20 години, защото трябваше да говоря едва на другия ден. Изказвам тезата, че както е известно всяка култура произхожда от бита. И например индийската е свързана с ориза /храната/ и водата. Ако има достатъчно вода, ще има много ориз. Има ли много ориз, ще има сити хора. Ситите хора спокойно гледат на живота. Те имат желание да сътворят непреходни неща... Докато българската култура е култура на виното. Започнах от траките, Дионисиевите мистерии, стигнах до Орфей и пияните вакханки, видях, че не ме слушат, защото пак се бяха скарали за нещо и претупах финала. Добре, че не казах какво мисля за религията им. Бях готова да се бия до кръв в защита на тезата си, че будизмът е религия на глада.
      Прибрах се пеша.
      По улиците летяха пеперуди. От дърветата падаха диви ябълки. И случайно открих една църква /в Москва има стотици/, в която беше изложена Тихвинская Богоматерь – една от чудодейните икони в Русия. Църквата беше празна. Москва празнуваше своя рожден ден. Руски песни се чуваха от всички страни. Хора пиеха бира. Други се разхождаха. Беше не толкова празнично, колкото суматошно.
      Грузинци и азербайджанци бяха превзели бизнеса със скарите. Шишлици, риба, водка, три девици държаха за юздите по един нещастен кон и канеха децата да ги пояздят. На конете не даваха вода през деня, за да не пикаят. В замяна на това ги бяха наметнали с червени воали, единият носеше ръчно плетена шапчица с розови пискюли, а беше мъжки, бедният.
      И някак всичко ми се стори като вече видяно.
      Културата на социализма. Или културата на трите чаши – пошло, безвкусно, жалко, но отвън – лъскаво и помпозно.

 

 

 

 

към рубриката

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 18. октомври 2009 г.
© 1998-2025 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]