Мария Станкова

публицистика - рубрика „Културата на третата чаша“

Литературен клуб | страницата на рубриката | страницата на авторката

 

 

Политическата култура

 

Мария Станкова

 

 

      Тази тема я бях оставила за десерт, но някои събития ме карат да я предложа преди „основното ястие“.
      Няма да усуквам и да ви разкарвам напред-назад из историята. Ще караме този път право през просото. Нямаме политическа култура. Не правя откритие. По-важно е защо.
      Защото ние не сме имали държава векове. Тъкмо се оформи нещо смислено и попадаме под византийско робство. Втори опит за държава и се оказваме в рамките на Османската империя като провинция. Следва трети опит – и идва братското руско влияние.
      Всъщност в основата е липсата на отношение към институцията. Българинът, който и да е той, не вярва, че има държава, защото тя векове наред доказва само своята слабост. Дори понякога си задавам въпроса: Защо още съществуваме като нация?
      Кой става политик у нас? Ще ви дам един блестящ пример и няма да го анализирам. Любовта ми към спора ме въвлече в една дискусия във Фейсбук. Нямаше да се намесвам, но прочетох едно изказване с претенции, придружено с непростими правописни грешки. Реагирах и получих следния отговор /не го цитирам, защото човекът, който го написа, се сети да го изтрие/: „Г-жо Станкова, аз затова ще стана министър, за да се съобразяват с моя правопис, а не аз да се съобразявам с някакви правила.” Пожелах на човека успех и затова днес сме на темата за политическата култура. Ето! Всеки втори българин иска да е политик – за да не се съобразява с правилата. Т. е. – държавата е олицетворение на безправие. И сега за културата на управляващите. Една жена се кандидатира за еврокомисар. Тя не знае къде се намира Аденският залив. Няма лошо, но след като не знае за съществуването му, как може да знае, че там става нещо и какво?! Пълна незаинтересованост. Важен е постът. После може да проспи мандата и да пазарува на воля.
      Но това с Румяна Желева е нищо!
      Да видим какво става вътре в държавата: Разпродадена на дребно, държавната собственост попада в ръцете на всякакви аутсайдери. Водата, енергийните ресурси, електрическата мрежа, комуникациите, транспортът – всичко се управлява от чужди „специалисти”, търсещи лесна печалба. Държавата наблюдава благосклонно и мълчи. Че как да я уважава човек?! Всъщност, разбивайки монопола, отново е създаден монопол, но този път той е вносен.
      И така стигаме до отричането. Не можеш да искаш от хора, на които си доказал, че не те интересуват, да те уважават. Не се получава. Това е причината да бъдат бити полицаи, съдии, адвокати, лекари и всякакви други чиновници. Не можеш да показваш на всички липсата си на култура, а да изискваш от тях културно отношение. Държавата се е отрекла от функциите си и хората са се отрекли от нея. Малко са българите, които разчитат на институциите за нещо.
      И още един пример. В Хелзинки потърсих българското посолство. Намерих го. Звънях повече от 15 минути. Мислите ли, че някой ми отвори?! Беше работен ден и беше в рамките на работното време. Къде ни е културата на труда?
      Още примери:
      Искам да си върна бащината фамилия. Може, но трябва да съдя починалия си съпруг.
      Един човек е обвинен в няколко убийства, а не стига, че е на свобода, ами не могат и да го намерят!
      Полицай убива човек. Мъмрят го.
      След общуването си с държавни институции човек започва сериозно да се съмнява в психическото си здраве и да клони към хегелианството.
      За каква култура може да става въпрос?! Всъщност, не! Неправилно зададох въпроса. За каква държава може да става въпрос? Това, в което живеем, прилича на краварник. От училище ни водеха да наблюдаваме „селското стопанство”. Заведоха ни в краварник. Всички крави ядяха от една обща ясла и лошото на общото е, че някои ядат бързо, а други – не. Така някои от кравите хапват доста повече от останалите. „От кравите всичко се използва” – каза доячката – „Фъшкиите ги събираме за тор. Млякото доим по два пъти на ден, кожата – за обувки, месото... През лятото пасат навън.“ Абсолютно кравешко щастие. Единственото, което не каза, беше, че ги убиват с чук и после ги колят. В кланица не ни водиха.
      Следва продължение.))))))))))

 

 

 

 

към рубриката

 

 

 

Електронна публикация на 18. януари 2010 г.
© 1998-2025 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]