Мария Станкова

публицистика - рубрика „Културата на третата чаша“

Литературен клуб | страницата на рубриката | страницата на авторката

 

Още малко за... безсилието

 

Мария Станкова

 

 

      От известно време в интернет се върти един призив: „Направи добро – емигрирай!”. Когато го прочетох за първи път, реших, че е симпатична шега. Сега вече мисля, че е съвсем сериозно. И това е първата /според мен/ реакция на безсилието.
      Пътувах в такси. Шофьорът беше мъж на около 60 години, симпатичен и приказлив. Явно му се беше насъбрало нещо. Заговорихме на задължителната тема – бит. Той каза, че битът му е „говнян”. Съгласих се. И моят е такъв. Стигнахме до извода, че 70% от българите са затънали в г....я си бит. Това не ни успокои. И се започна! Шофьорът на такси ми разви стройна теория . Виновници за сегашното положение в България са Чърчил, Сталин и Рузвелт, които взели решение Балканският полуостров да се обезлюди и да се превърне в транзитна зона. Отначало ми беше интересно, но когато стигнахме до тезата, че ще се превърнем отново в част от Турция, спрях да слушам. После включих чак на изречението: „Чакат ни да измрем. И ускоряват процеса при пенсионерите. Като им направят лекарствата по-скъпи и те са готови, защото един пенсионер на едните лекарства се крепи. Даже хляб не му трябва...”
      - Интересно ли ти е? – попита шофьорът.
      - Да.
      - Да продължим към „Люлин”, да ти доразкажа?
      - А, не! – казах – и толкова ми стига! От половин дума разбирам.
      И докато вървях към къщи си мислех: Ето! Човекът цяла теория има, за да изкара някой лев повече. Можеше да ми предложи масаж на гърба. Можеше да ми даде визитната си картичка, в която да пише, че прави ремонти всякакви... Такситата са като партизански явки – всичко може да намериш там в определено време. И си спомних за призива: „Направи добро – емигрирай!”. Безсилието на институциите прави хората изобретателни, но колкото и да измислят начини за оцеляване, институцията е винаги с „едни гърди” напред. Тогава наистина остава емиграцията като изход... за съжаление.
      И, за да завърша с темата за политическата култура, ще споделя една от притчите, която приписват на ученика на Лао Дзъ – Куан Ин, а аз съм си позволила да я поясня.
      Всичко започнало от прословутото изречение „Бял кон не е кон”. Въз основа на това твърдение се появили над 300 тълкуватели и „логици”. Историята е много известна и няма да я разказвам. В резултат на десетилетни спорове, взело превес становището, че Учителят е искал да каже: „Отричайки очевидното, ние намираме пътя.” И в това има истина, но исках да друго да кажа.
      Там, между писанията и преписките, има една кратка история, написана от Куан Ин. Тя гласи: Седяхме ние с Учителя и пиехме чай. Сливовото дърво цъфтеше. Учителят гледаше през двора. Отсреща имаше „кръчма”. Тя се казваше „Бял кон”.
      Толкова е просто. Разбира се, че кръчмата „Бял кон” не е кон! Тя си е кръчма!!! И разбира се, че „Дума дупка не прави!”!!! Думите не са дела!!!
      Искам да кажа, че с говорене никога нищо не е било постигнато и никога нищо няма да бъде сътворено. Искам да кажа, че тълкуването на събитията не е гаранция за верен резултат. Искам още да кажа, че промяната на съзнанието се осъществява само и единствено в процеса на действие и че ленивият мозък е плод на ленивото тяло. И както е истина, че „Бял кон не е кон”, така може да се превърне в истина „Направи добро-емигрирай!”. Защото вместо да тълкуваме, не е ли по-добре да търсим истината в очевидното? Защо трябва да се превръщаме в жертви на политическо безсилие, когато можем да бъдем свободни хора?

 

 

 

към рубриката

 

 

Електронна публикация на 08. февруари 2010 г.
г1998-2014 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]