Мария Станкова

публицистика - рубрика „Културата на третата чаша“

Литературен клуб | страницата на рубриката | страницата на авторката

 

Още един културен феномен

 

Мария Станкова

 

 

      Темата не е от приятните, но пък си е типично наша и можем спокойно да говорим по нея.
      Днес, докато четях новините в интернет, попаднах на съобщение за смъртта на режисьора – документалист Оскар Кристанов. Имаше прекрасни думи, казани за него, и на няколко места бяха изброени наградите, които са получили филмите му. И съвсем случайно попаднах на една малка статия, която ме потресе. Човекът Оскар Кристанов е починал в мизерия и без дом. Живял е с 98 лв. пенсия. Нямал е жилище. Приютявали са го приятели. Бил е тежко болен, но не е имал възможност да отиде на лекар. Докато четях се сетих за поета Иван Методиев. После се сетих за още хора, които си отидоха огорчени от това място. Сетих се за актрисата Лиляна Кошлукова, чийто син събираше пари за погребението й... Петък сутрин започна мрачно, но ме наведе на мисълта за още един културен феномен, типично български – отричането.
      Всичко, което не разбираме – отричаме. Българинът не може да се насили и да каже една добра дума за друг, освен за себе си. Това не е обичайната завист. Това е страх. Всеки, който е по-добър, е заплаха. Българинът иска всички да се равняват по него. Никой да не изпъква. Нивото трябва да е средно, защото средата не допуска върхове. И пак докато четях за Оскар Кристанов, се сетих за една статия на Владимир Трендафилов /който пише много дълго и обстоятелствено, та затова трудно може да се запомни написаното/, в която освен съпругата му, се оказа, че няма други български жени писатели и поети. Тогава ми стана смешно и хубаво, от друга страна. Човекът показваше своята привързаност към жена си, но не можеше да допусне, че и други мъже обичат жените си и одобряват направеното от тях. И като тръгнах от Оскар Кристанов, че спрях чак при Георги Стоев, който пък се оказа „съвременен български писател”. И тук е мястото да кажа, че феноменалната посредственост намира подкрепа в медиите, а това я превръща в плесен. Плесените имат такова свойство: размножават се мрежообразно. Завземат все по-голямо и по-голямо пространство. Имат и друго – те са хетеротрофни – изхранват се от тъканите на приемника си. Спомагат загниването и разлагането му. Покрита с плесен, българската култура скоро ще замирише. Покрита с плесен българската култура не дава възможност на ценностното да просъществува. Тя все повече заприличва на изгнила праскова, на която само мухите имат желание да кацат.
      Благодарение на медиите посредствеността вече е „вкусът на живота”. Пошло ли е, значи е добро. Вонящо ли е, значи ще го рекламираме и продадем.
      Творците, различните, трябва да измрат, за да каже някой добра дума за тях. Докато са живи, са опасни. Да ги убием!
      Това си е феномен. Той не може да бъде премахнат, но не трябва да бъде и толериран. И не може да се допуска един човек да живее с 98 лева, при условие, че е работил през целия си живот. Не може след смъртта да се говори за заслугите му, а приживе името му да не се споменава дори.
      И понеже темата трябва да бъде завършена, ще дам още един пример и няма да коментирам. Една млада и много различна режисьорка на име Веселка Кунчева се бори цяла година да постави една пиеса. Борбата й прилича на битката, която води Дон Кихот с вятърните мелници. В тази битка е ясно, че Веселка Кунчева е губеща от самото начало. Няма театър, който да подкрепи спектакъла, няма и институция, която да даде шанс на нещо необичайно. Но!!! В замяна на това се раздават съвети!!!! Все едно сме в СССР!))))
      Чудех се как да завърша. И реших. С лозунг!
      Да живее нерушимата дружба между българската посредственост и българските медии!

 

 

 

към рубриката

 

 

Електронна публикация на 15. февруари 2010 г.
г1998-2014 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]