Думата означава основание за извършване на някаква сделка. Може да се използва и думата причина. Звучи прозаично и доста сухо. А, както знаем, всяка звучаща сухо дума може веднага да се украси с прилагателни и да измени смисъла си. Украсяването е любимо занимание на медиите. Те го правят с лекота и задължителен патос. Все едно че украсяват новогодишна елха в дом за сираци. Така „кауза” се превръща в благородна, добра, необходима, справедлива и т. н.
      Искаше ми се това да е наше си явление, но не е. То е повсеместно тъжно явление.
      Разказвала съм няколко пъти за един човек на име Филип, който живее във Флорида. Той не е излизал от дома си 22 години. Има страхова невроза и медицинските служби са му я признали за заболяване. Човекът от Флорида получава пенсия, с която може да живее прилично. За него се грижат социални работници. Всичко изглежда наред. И докато общувахме в skype, той сподели, че е член на 117 организации. Подкрепил е над 2000 каузи и много се гордее с това.
      На пръв поглед – нищо особено. Един болен човек се стреми да компенсира принудителното си бездействие с полезна /също на пръв поглед/ дейност.
      Аз съм виждала този човек. Обикновено похапва нещо пред компютъра. Понякога пие бира. И мога да си представя как сутрин става, прави си закуска, сяда в креслото, включва компютъра си, отваря пощата и изчита писмата си. Там има примерно десет предложения за подкрепяне на каузи. Защо да не ги подкрепи!? Няма причина. Те не изискват никакво усилие. Докато подкрепяш можеш да дъвчеш. Подкрепяйки кауза, можеш и да онанираш. Е, накрая винаги има банкова сметка, но ти не си длъжен да даваш пари. Ти даваш моралната си подкрепа /ръкоблудството не се брои/. Горд от извършеното, можеш да подремнеш след обяд... Малко започва да клони към патология. Не мислите ли?
      Защо продължавам с тези каузи? Защото се сетих за Левски. Ако използваме медийния език, то делото на Апостола е кауза /сигурно и през ум не му е минавало/. Навярно трябва да прибавим и много прилагателни към нея. Навярно трябва да създадем няколко фондации, една сюрия организации, да се включат държавни институции, трябва благословията на изявени медийни личности, не би било лошо да се включат манекенки и поп-фолк звезди. Започва да става познато, нали? Следва клип по телевизията. Подходящи изражения на лицата. Идеално заснети кадри. Разтърсващ дикторски глас. Всичко това се нарича КАУЗА. За мен е фалш.
      А онова, което е извършил онзи велик и самотен мъж, се нарича ДЕЛО. Да. Каузите винаги са ме дразнели, а от известно време направо ме изумяват.
      И като сме тръгнали по нишката на асоциациите, и минахме през онанизъм, героизъм, показност и пустота, та стигаме до основния въпрос, свързан с каузите. Нарича се съпричастие.
      И си спомних за моята баба. Тя едва ходеше. Имаше пейка пред блока, в който живеехме, и там се обменяха новини и всякаква друга информация. Та се разбрало „на пейката“, че Бинчето е болна. И всички се включиха в каузата „Да излекуваме съседа си“. Моята не по-здрава баба направи баница с ябълки и я качи до петия етаж без асансьор. Не преувеличавам. Явно се е насъбрала храна от седем етажа, защото като оздравя Бинчето, три торби манджи се изхвърлиха, което пък ощастливи доста улични кучета...
      Сигурна съм, че една кауза, подкрепена от хиляди хора, може да се превърне в дело, но само при условие че хората станат от креслата си, че разберат какво би предизвикало тяхното действие и проумеят съпричастието.
      Осъзнаването на тълпата /масата/ е изследвано от Канети и няма смисъл да повтарям казаното. Само ще завърша с извода, че едно „кликване“ с мишката не ни прави общество.

към рубриката