Мария Станкова

публицистика - рубрика „Културата на третата чаша“

Литературен клуб | страницата на рубриката | страницата на авторката

 

 

Едно отстъпление

 

Мария Станкова

 

 

      Помня как започваха отделните глави в любимите ми книги – с пълно описание на събитията, които предстоят да се случат. Изгълтвах резюмето на главата и потъвах в приключението с цялото удоволствие на човек, който не може да бъде изненадан.
      Нещо подобно се случи с мен миналата седмица. Отидох на зимния фестивал на изкуствата в Пловдив. Нарича се „Сцена, палитра, слово“. Бях прочела програмата. Заминах със съзнанието, че няма какво да ме изненада. И сбърках.
      Изненадите просто ме дебнеха на всяка крачка.
      Още по пътя за Пловдив видях чапли, щъркели и гларуси. Зелена трева, напъпили храсти и резедави клони. Това може лесно да се обясни. Но после видях хора. Това беше такава изненада, че още си седя в недоумение.
      Хората бяха съвсем истински. Топли, усмихнати, вълнуващи се. Хора с огромен професионален опит и с ентусиазма на начинаещия.
      И сега стигаме до същинската глава!
      Един прекрасен актьор – Красимир Възкресенски – започва една възрожденска дейност в едно пловдивско читалище. Първото, което прави, е да вдигне читалището „от мъртвите“. Не казва колко нерви и усилия му е струвало, само се усмихва, но е направил чудо със сградата, която е била пред разрушаване. Красимир не казва за ходенията си по мъките, но в читалището има театрален салон, библиотека, зала за балет, музикална школа.
      И! О! Второ чудо! В читалището „Христо Ботев“ има деца! Същите онези деца, за които говорим, че нямат никакви интереси! Същите деца, за които говорим, че висят в интернет клубовете! Те са там! Чудесата продължават. В салона се играят театрални спектакли за деца! Децата ходят и на театър. И ако продължавам така, „листът” ще се превърне в редици удивителни.
      Искам само да кажа, че по време на този фестивал видях с очите си как стотици деца пълнят салона всеки ден. Искам да кажа, че те реагираха съвсем точно. Че от пищящи хлапета се превръщаха в публика пред очите ми. Длъжна съм да кажа, че тези деца имат нужда от театър, имат нужда от детство. Просто трябва да бъдат организирани. И точно това правят хората от екипа на Красимир Възкресенски – връщат децата в театъра. За самия фестивал няма да говоря, защото всеки, който иска, може да намери информация и снимки в нета. Ще говоря за хората.
      През тези осем дни в Пловдив осъзнах нещо просто: възрожденец е онзи, който забравя за егото си и вярва в общо дело. Не само вярва, а и действа. Осъзнах още, че ако обичаш града си, можеш да го направиш прекрасно за живеене място. Видях в мрака и пустотата на ежедневието светли хора. Осем дни не спрях да се усмихвам. Дебилно, но здравословно. И повярвах. Стават чудеса. Просто трябва да забравим за малко, че сме „венецът на природата“.
      И искам да завърша с една много поучителна история.
      Търсех едно джинджифилово дърво в Стария град. То беше свързано с един личен спомен и трябваше да си го върна /споменът/.
      В експедицията се включи Албена Димова – още един човек, за когото съм благодарна на Бог, че се запознах. Двете обикаляхме уличките на Пловдив. От дървото нямаше и следа. В замяна на това успяхме да се изненадаме от гипсови русалки по фасадите на прекрасните къщи, от кичозни винетки и всякакви дивотии. И вървейки, стигнахме до самата управителка на Стария град, която убедено ни каза къде се намира дървото. Още пот и пъхтене по стръмните улици и още разочарования. Нямаше го.
      На другия ден проверих в Интернет и се оказа, че джинджифилово дърво не може да съществува, защото растението е тревисто. Това, че споменът ми тревяса, не беше от значение, но това, че управителят на града няма представа какво управлява отново успя да ме изненада!
      Така изненадана си тръгнах от Пловдив! Валеше. Мислех си, че от чиновник възрожденец не става. Бях сигурна, че ако не научим децата да различават красотата, те ще израснат като обикновени чиновници. Въртяха ми се едни традиции в главата. Спомних си как Красимир рецитираше Вазов. Лимонада и цигарен дим, разговори – съвсем човешки и истински. И неусетно стигнахме София.
      Там чудесата свършиха. Изненадите се разбягаха, подгонени от уличните кучета. Хората не се знаеха по име. Малко бяха чували за Вазов. И заваля сняг. За да покрие срама от бездушието и безразличието.

 

 

 

 

към рубриката

 

 

 

Електронна публикация на 10. март 2010 г.
© 1998-2025 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]