Понякога, когато ми е много гневно и зная, че съм безпомощна, в главата ми започва да се върти една песен: „Купи ми, мамо, топ! Топ ми купи! Да убия Ленчето! Дето ми измени!“ И като започне – няма спиране!
И от няколко дни само за Ленчето си мисля, която е лирическа героиня, но за да я унищожи безименният герой, мама трябва да му купи топ. Каква ли ще е Ленчето, за да не може да бъде гръмната с обикновена пушка?
И чета в Интернет /защото телевизия вече окончателно спрях да гледам/: Ленчето трябва да е нещо като здравната реформа, нещо като новата такса мощност, нещо като цялата тази порочна система, в която се въртим и няма излизане! Няма!
И казах на моята майка, че трябва да ми купи топ, но тя се разсмя. Пенсията й е 190 лв. Лекарствата й са 70 лв. Мама няма нужда от книги, дрехи, здравословна храна, пълноценна почивка и други екстри. Мама не може да ми купи топ!
Не е лесно да управляваш застаряваща нация. Тя изисква грижи. Не е лесно да управляваш живи хора. Те също изискват грижи. Най-трудно е според мен да управляваш на принципа „грешка – поправка”. И като се размислих, си позволих да добавя нов елемент в културата на третата чаша – култура на оцеляването.
И дойдохме до същината. Какво може да съдържа културата на оцеляването? Явно топ! Само и единствено. Топ, с който да убия „Иван и Андрей“ плюс всичките им глупави въпроси към всякакви глупави хора. Топ, с който да убия Магърдич Халваджиян, който „развеселява“ тъжната българска нация като търси из нея таланти. Топ за талантите – унижаващи се, изморени хора, които отново копират чужди модели на поведение. Топ за новините. Топ за поредното колебливо правителство. Топ за Слави Трифонов /който и на себе си вече не е интересен/, за прогнозата за времето, за поредните безумни реформи, за апатията, паднала като мъгла върху територията на България, за снеговалежите – топ... Защото в културата на оцеляването се оказва, че оцелява само пошлото и безличното.
И като си помисли човек, мама ще трябва да купи артилерия, за да можем да се справим с Ленчето.
И ще завърша с една „житейска“ история. На нашата улица има котки. На една от тях някой й извади окото. Не с топ, а с човещина. Котката беше наплашена, но се бореше със зъби и нокти за живота си. Нахраних я веднъж. И тя усети, че може би има шанс да оцелее. Научи се да влиза във входа. Не сбърка нито веднъж вратата. В началото съобщаваше за присъствието си с неистови писъци. След като се убеди, че веднага получава храна, започна тихо да мяука. Получи „къща“. В студените дни я пускам вкъщи. И вече не издава звук. Просто си стои до вратата и в 6 часа сутринта драска за закуска.
И като гледам котката, си мисля, че това прословуто оцеляване всъщност се свежда до паница храна, картонена къща, противобълхова каишка. На първи март някой върза мартеница на еднооката котка. Толкова „красив” жест. Кьораво, осакатено, но с мартеница!
Колкото повече гледам котката, толкова повече имам нужда от топ!
Не! Не искам да оцелявам. Искам да живея. Не искам в 6 часа да получавам паница храна! Искам сама да си намирам храната. Не искам картонена къща! Искам да живея свободно. Не искам да ме лекуват! Искам да не боледува душата ми. И категорично не искам мартеница на врата! Не може всички благодеяния да висят на вратовете ни като речни камъни!
И ако някой си мисли, че да опитомиш 6 милиона души е лесна работа, бърка. Ако реши, че оцеляването може да измести или замени културата – също бърка. Ако разчита на това, че еднооките котки са лесно управляеми... нека си припомни за Ленчето.
към рубриката
|