Мария Станкова

публицистика - рубрика „Културата на третата чаша“

Литературен клуб | страницата на рубриката | страницата на авторката

 

Паметта

 

Мария Станкова

 

 

      Тъкмо си мислех за какво точно да пиша, защото събитията се сипят едно след друго и това обикновено се случва преди голямо пропадане. Нагнетява се пространството с беди и се отваря пропаст, в която имаш правото само на „свободно падане”. И докато мислех с какво да започна, влязох в аптеката на „Дондуков” да търся едно лекарство. Нямаше го. Не се внася у нас и аз си реагирах, както си знам: „Че то може ли нещо да е добро и признато навсякъде, а да се внесе у нас!?”
      И в този момент чух глас!
      - Ей! Не ви е срам! Все България ви е виновна! Много почнахте да говорите! Майките ви копаеха да вчера с мотики...
      Аптеката беше празна. Само на един стол имаше нещо като забравен багаж. Всъщност от там идваше и гласът. Малка, прегъната старица ми се караше.
      - Госпожо – казвам – не България! Институциите обвинявам. Ще ви отрежат 10% от пенсията и няма да можете да си купите лекарства.
      - Значи ми е дошло времето да мра – парира тя.
      Не ми се спореше този ден, но разбрах за какво ще пиша. Дошло ли ни е времето да мрем? Това е темата. Чета всякакви новини и анализи, повечето са толкова изсмукани и нагласени, че чак нечетивни, но има и нормални изказвания. Едно от тях беше на премиера. Ясно и просто: „Ако до една година не се вземат крайни икономически мерки, държавата ще фалира.”
      И си помислих: Да си водач е нож с две остриета. Добре е да си водач, когато всичко е подредено и само се управлява. Лошо е да си водач на ограбени и изгладнели, безработни, озверели, подивели хора. Та веднага се сетих за една от хексаграмите в И дзин. Тя гласи: „Когато кладенецът е замърсен, не се опитвай да го почистиш. Направи нов.” После се сетих за една нашенска поговорка: „Счупеното не се лепи”.
      И изведнъж ми дожаля много за Бойко Борисов. Честно. Казвам го без сарказъм и ирония. Всъщност той се опитва да почисти един кладенец, в който 20 години се давиха всякакви мърши. Гниха и осмърдяваха малката територия, която обитаваме.
      По пътя до „Сливница” успях да си спомня как Исландия обяви банкрут. Честно и без никакви трагедии. Спомних си за билбордовете в Петербург, на които пишеше: „Не давай взятки! Это наносит ущерб государству!”, за това колко пъти България е започвала наново след поредна война, за Стамболов, за Борис Трети...
      И към „Лъвов мост” установих, че всъщност много сме объркани. Въртим се в омагьосан кръг и няма излизане, докато някой не се изправи и не каже: Ами, да! Няма излизане. Започваме отново!
      Тогава трябва да се прояви тази генетична памет, за която всички говорят. Тогава трябва да се появи онова забравено чувство за национално достойнство. Тогава, може би, ще си спомним, че сме общество, а не оцеляващи индивиди. И сигурно ще се появи в интернет лозунг: „Не бягай! Отечеството има нужда от теб!”
      Звучи много шаблонно и напомня за призивите след Втората световна война, но е вярно.
      И ще завърша с една лична история. Преди кризата общувах в интернет с всякакви хора. Имаше и един исландец. Невероятен човек. Рибар. Вече пенсиониран. Живееше сам и искаше да намери топло място за остатъка от живота си. Непрекъснато ме питаше как е климатът в България. Изпратих му сайт. Разказвах му. После Исландия обяви банкрут и Асгиер спря да пише. Изпратих му няколко писма. Отговори на четвъртото. Не можел да си позволи интернет. Не можел и телевизия. Един път в седмицата ходел до градската библиотека, там имало безплатен интернет. И понеже правителството призовало пенсионираните исландци да работят поне три дни седмично, то той се върнал отново към старата си професия. Беше забравил за топлото място, беше забравил за спокойния живот, мечтите си беше забравил, защото неговата страна имаше нужда от него.
      Така се раждат литературните герои... Но! Така се случват и истинските хора!
      С какво сме по-лоши от исландците? И нима е толкова страшно да се започне отначало!?
      Та, не зная дали е дошло време да мрем. Лично аз ще започна отново.

 

 

 

към рубриката

 

 

Електронна публикация на 22. март 2010 г.
г1998-2014 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]