Мария Станкова

публицистика - рубрика „Културата на третата чаша“

Литературен клуб | страницата на рубриката | страницата на авторката

 

Традициите

 

Мария Станкова

 

 

      Идват празници. Пролет е. По прозорците висят жени и мият стъклата. Някаква птица пее с всички сили под балкона и Бог се вижда по-ясно от обикновено.
      Бях решила да пиша за вътрешнополитическите събития, но се отказах. По-добре да си развалим настроението с нещо по-празнично, като традициите например.
      Как се загубват традициите? Този въпрос започна да ме вълнува, когато моята баба си отиде. Тя знаеше всичко, рядко изказваше на глас мислите си, вършеше нещата с удивително търпение и абсолютната увереност, че така трябва. Никой и нищо не можеше да я разколебае! Можеше да стане в 4 часа сутринта, да боядиса яйца /за Великден/, да свърши още десет неща и да приготви закуска. Всъщност тя се чувстваше като част от традицията и това беше нейното призвание. Накрая, успяваше и да се зарадва на свършеното!
      Какво сме ние? Оказва се, че сме отрязани от корена си хора, за които традициите са атракция и част от живота им. Ние сме консуматори на традицията. Никой от нас няма да стане в 4 часа през нощта, за да свърши нещо. Защото нашият живот е друг. Той има друг ритъм, а традицията изисква търпение и отдаденост.
      Всъщност традициите си отиват заедно с хората.
      И в този ред на мисли достигнах до извода, че „американците” много практично се отнасят към традицията. Те избират за традиционно само това, което може да им свърши някаква работа.
      Имат Ден на благодарността. Голяма част от тях не знаят кому и за какво благодарят, но е важно, че семейството се събира. Имат и свой национален празник, въпреки че не са точно нация, а сбор от нации. Един път в годината при тях идва Дядо Коледа, както и при останалите хора. Появата му е свързана с вярата в чудото. Но това е друга тема.
      И се разрових в любимия си интернет, за да проверя как стоят нещата с традициите при другите народи. Навсякъде в Европа е почти едно и също – американско отношение към традицията, равняващо се на практичност. Само на Изток нещата са някак неизменни. И докато четях за японския сватбен ритуал, попаднах на една статия: „Японците се обучават в борба против работохолизма”. Прочетох я и ми се оправи настроението за няколко месеца напред. Ами, горките! По специална програма ги приучават да бъдат немарливи! И! Посредствени!
      Да живее глобализма! И световната консуматорска система! И това, ако не е комунизъм, здраве му кажи! Всички ще трябва да бъдем еднакви! Да имаме едни и същи нужди, едни и същи желания и дядо Коледа да ни посещава веднъж годишно!
      Та от тази статия стигнах до един форум, където един човек /който отдавна не живее в България/ плюе и оплаква родината.)))) Тази българска традиция е неизкоренима! Седи си човекът някъде на майната си и взима отношение към проблеми, които са на хиляди километри от него. С това иска да покаже, че се вълнува от ставащото тук. Ми като се вълнува, да вземе да се върне! Ама не! Така е много по-удобно! Той там си има работа /отворил е магазин и ресторант/, децата му учат в местни училища, жена му знае какво значи шопинг терапия и всички те празнуват Деня на благодарността! Един път годишно чакат Дядо Коледа! На 4 юли веят американското знаме. През останалото време оплакват Родината!
      Побеснявам от това лицемерие! Просто в кожата си не се побирам! По България имат право да плюят само тези, които живеят тук! Само тези, чиито баби и дядовци са погребани тук! Само тези, чиито деца учат тук! Тези, които знаят какво е шопинг терапия, но тя не ги грее. Аз мога да плюя, защото втора година съм без работа и защото зная какво значи това. Заедно с мен могат да плюят и хилядите други безработни. Ние имаме право да потопим собствената си държава в плюнки, защото все още спазваме правилата й! Но никой друг няма право да коментира събитията като страничен наблюдател, защото прилича на онази жаба, която лежи в блатото на топло и мрънка: „Гледай сега, мама му стара, тази чапла как тъпо се приземява! Не се прави така! Ей, няма да се научат!”
      Да. Ще си измия прозорците по стар български обичай. Ще погледна Бог в очите. Можем да си кажем по няколко думи, ако той е в настроение, и ще си отпразнувам празниците, защото баба ми правеше така. Ще се опитам да убедя сина си да прави същото. Не. Няма да настоявам, но ще го науча, че традицията е само за тези, които имат търпение, знаят, че са част от нея и имат нуждата да пуснат корен някъде.
      Цветница е! Празнувайте.

 

 

 

към рубриката

 

 

Електронна публикация на 28. март 2010 г.
г1998-2014 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]