Вчера гледах новини. Не го бях правила от много време. Попаднах на репортаж за кмета на едно село. Този човек раздава пенсията си на своите съселяни под формата на заеми. Прекрасното е, че не очаква да му ги върнат. Същият този кмет не е получавал заплата два месеца.
      Последва втори репортаж. За социална кухня, която предстои да бъде затворена поради липса на пари. Всичко до тук беше нормално, но изведнъж се появи клошар – възрастен човек, който с неочакван оптимизъм заяви, че ще се намерят добри хора и кухнята ще продължи да работи.
      Амбицирана превъртях новините на всички канали. Навсякъде оптимизъм и вяра в доброто!
      Защо? Елементарно. Защото е Великден. По Коледа и Великден бъка от свежи истории и събития. От екраните се лее доброта и човеколюбие. Щом свършат празниците сменяме жанра и кръшваме към трагедиите и тежките драми.
      Вече не може и да се зарадва човек на празника, защото все ще се намери някой да го опошли с някоя сърцераздирателна история.
      И се сетих за последните дни на Фотев. Те пък на всичко отгоре бяха и заснети. Сетих се за онова примирение, с което един различен човек посреща съдбата си. Та оттам се сетих и за Иисус от Назарет.
      Различният е наказан. Различният е разпнат. Различният е мъртъв. И това става повод за празник на всички останали, които не са различни.
      Не зная как е при другите народи, но при нас, българите, да разпнеш различния е просто задължително. Да седиш и да го гледаш как се мъчи на кръста е удоволствие. Да се отречеш от него е задължително. Да го предпочетеш пред крадеца е престижно. Да си лицемерен с него е признак на висока култура.
      Различният е като трън в петата. Да го унизим /разпнем/!
      И като се разходих из мрачните си мисли, стигнах до Тома – любим мой герой от Евангелията. Също различен. Не е бил разпнат. Не зная колко от вас познават живота му, но аз съм го изучавала в детайли. Възхитителен човек. Неповторим. Не е възкресявал от мъртвите. Не е превръщал водата във вино. Не е лекувал прокажени. Написал е две Евангелия. Църквата ги е отрекла и ги е обявила за ерес. Чела съм извадки и от двете. Невероятни са. Толкова са човешки, че не можеш да не повярваш. А вярваш, защото са плод на съмненията. Всъщност истинската вяра може да се роди само от съмнението. Иначе не е вяра, а тъпоумие.
      И защо не е разпнат? Защото е приложил гениален ход! Застанал е срещу еднаквите и ги е засипал със собствените им слабости – страховете!
      Винаги съм си го представяла – черен мъж, с горящи като трескави очи, сух поради климата, обикновено гневен. И срещу него – тълпа от хора с чувство за вина. Чувството за вина ги подтиква да признават непризнаваеми неща. Тълпата има свойството да се самоомагьосва. Нарича се масова психоза. Тълпата реве, че е видяла чудо. И се появява различният, който изказва страховете й /на тълпата/ на глас. „Не вярвам, докато не видя!” Това е! Просто изказваш това, което другите мислят, но не смеят да си признаят. Не мога да твърдя, че Тома е бил психолог. Мога да кажа, че е бил единствен, който е осъзнавал силата на различния. И тогава, след като осъзнаеш силата, можеш спокойно да бъдеш предаван, разпван, оплюван, съден и всичко останало. Тогава можеш да приемеш съдбата с онова спокойствие, с което го правят различните.
      Айнщайн е писал до последната минута от живота си. Тома е отишъл да проповядва християнството в Индия, до последния си дъх е повтарял, че съмнението е в основата на вярата, Пучини е пял докато е умирал, Мусоргски, Достоевски...
      Те са толкова много! И всъщност са една незначителна част от човечеството, което вече е 7 милиарда! Ега ти тълпата!
      Изводът е, че за едно наистина добро дело или за една истинска вяра е нужен само един различен и огромна тълпа с чувство за вина.
      Да. Всичко е много просто обикновено.
      Празнувайте! Но не разпвайте различните!
      Христос возкресе!

към рубриката