Мария Станкова

публицистика - рубрика „Културата на третата чаша“

Литературен клуб | страницата на рубриката | страницата на авторката

 

Културата на смъртта

 

Мария Станкова

 

 

      Някак нещата стават без нас, колкото това и да не ни е приятно. Православната църква отбелязва смъртта Христова до Спасов ден като възкресение. Това са онези 40 дни, в които душата търси пътя към Бога.
      Православната църква и изобщо християнската религия е ползвала много от езическите ритуали по простата причина, че други преди това не е имало. И така в тези 40 дни лутане са включени 40-те дни, които тибетците дават на душите, за да се отърсят от плътта, включени са другите 40 дни, в които отиващите в царството на Залмоксис са се прощавали с близките си, още 40 дни пътуване на душите към царството на Хадес и т.н.
      Явно има нещо в числото 40 и то е свързано с душата. А дали е с душата?
      За 40 дни мъртвите тела, оставени на естествените природни процеси, се разлагат, бактерии, ларви и всякакви организми се хранят от тях, почистват ги и остават само костите. За 40 дни от паметта на един човек се заличават голяма част от „спомените”, които биха предизвикали психическа травма. Това също е една от предпазните клапи на човешкия мозък. Но лично аз продължавам да мисля, че тези 40 дни са свързани с тялото.
      Какво мисля не е важно. Важно е, че в един самолет загинаха 132 души. По презумпция всеки един от тях е невинен и всяка такава смърт е ненавременна.
      И ако нещо ме учудва в тази нелепа ситуация, то е: С какво смъртта на тези хора е по-различна от смъртта на всички останали?
      Защо имаме различно отношение към смъртта?
      Когато на улицата умре клошар и тялото му лежи покрито с разкъсани кашони часове наред, всички отминават бързо и се правят, че не са видели. Явно такъв вид смърт ги отвращава. А коя смърт е привлекателна?
      Когато умре близък човек, всеки се разделя с него, както има нужда. Но раздялата е винаги индивидуална.
      И изведнъж стигаме до обществените личности, които умират по друг начин. Защо?
      Няколко крачки назад.
      Египет. Фараон. Задължителен траур. Мумифициране и погребална камера в пирамида или гробница.
      Китай. Император. Задължителен траур за целия китайски народ. /Мумифицирането не е традиция, но се е прилагало и има няколко невероятни мумии на китайски благородници, които изглеждат като живи. Съхраняват ги в разтвори на основата на живак./
      Истинското население на Америка. Вожд, но и всеки друг член на племето, изгаряне или оставяне тялото в ръцете на природните процеси, мумифициране. Няма траур.
      Траки. Цар или пълководец, почистване на тялото и оцветяване на костите в червен цвят, погребение. Траур индивидуален. Осигуряване на придружители в отвъдното.
      Русия. Ленин. Мавзолей. Мумия или подобие на такава. Зрелище.
      България. Г. Димитров. Мумия. Зрелище. Добре беше, че погребаха останките. Някак по-човешко е. Не трябваше да взривяват мавзолея, но това е друга тема.

 

      И така можем да продължим списъка с още десетки ритуали на смъртта. Колкото народи, толкова обичаи.
      Но проблемът мисля, че не е в ритуала, а в отношението към смъртта. И по-точно на живите към смъртта.
      Независимо дали един индивид е обществена личност или не, смъртта е неизбежна и еднаква.
      И някак странно ми се струва да се превръща в зрелище. Смъртта е интимно явление. Скръбта – също. Хората, които са създали културата на виното, са осъзнали това и са се отнасяли с уважение към всяка смърт.
      Жалко е, когато от човешка грешка загинат толкова хора. Жалко е, когато това са хора, които биха имали какво още да свършат. Трагично е, когато сред загиналите е президентът на една държава. А не би ли било също толкова трагично, ако в самолета имаше 132 клошари?
      Искам да кажа, че това разделяне на смъртта на значима и незначителна за мен е неуважително. Искам още да кажа, че в отношението ни към смъртта проличава отношението към живота. И той е еднакъв за всички, въпреки различните условия, при които го живеем. Като процес е еднакъв.
      И да! Наистина съжалявам за загиналите в самолетната катастрофа. Но не мога да съжалявам избирателно. И не мога да приема всеобщия траур като проява на истинска скръб. Мисля, че смъртта ни учи на искреност. Лицемерието нека си остане за медиите.

 

 

 

към рубриката

 

 

Електронна публикация на 12. април 2010 г.
г1998-2014 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]