Мария Карагьозова-Станкова

публицистика - рубрика „Културата на третата чаша“

Литературен клуб | страницата на рубриката | страницата на авторката

 

 

Културата на третата чаша - III

 

Мария Станкова

 

 

      И идва един мрачен период, в който виното започва да замества всички останали потребности /тук може да се помисли върху изкореняването на лозята, но, от друга страна, то не е пряко свързано с културата/.
      Не можем да пропуснем Първо и Второ българско царство. Не можем да не отбележим почти революционните темпове на развитие на българската култура. За извоюването на писменост няма какво да се каже. За развитието на мисълта – също. Културата и религията са така преплетени по времето на Борис и Симеон, че всъщност се припокриват. Но не това накланя везните към третата чаша. Светските елементи почти отпадат и духовните потребности доста рязко се свиват в шепата на християнството.
      Става така, че всичко, което е сътворено през Златния век, е с ограничено количество ползватели. Ограмотяването на населението явно не е сред приоритетите на държавата. Приучването към съзерцание и размисъл – още по-малко. Изкореняването на езическите обичаи е насилствено. И точно това е първият препъни камък. Те не са оставени да отмрат по естествен начин. Това означава, че една чужда култура /чужда за българите/ е наложена и то по особено болезнен начин – чрез вярата. Това е все едно да ти се наводни къщата, в същото време да падне гръм и, между другото, да тръшне и земетресение от 7-ма степен по Рихтер. Не можеш да отреагираш. Нямаш време. Просто приемаш нещата такива, каквито са. Ето така в културата на виното започва да се промъква черният цвят. Образи на светци се изписват по иконите. Всички са страдалци. Огромна част са мъченици. Няма един веселяк сред апостолите. И единственият свестен – Дидим Йуда Тома, е обявен за неверен, а Евангелията му – забранени. И се появява понятието християнска култура, а то доста ме е озадачавало винаги, защото за каква култура може да се говори сред хора, които не признават нищо, освен Евангелията, и категорично отхвърлят радостта от живота.
      И каква култура могат да сътворят хора, които вярват в най-нелепи чудеса, а не вярват на очите си. Започват измишльотините.
      Това е. Край на културата на виното! Край на истинските герои, край на здравия дух, живеещ в здравото тяло, край на осъзнаването на собствената значимост, край на красивите взаимоотношения, край на простите естествени неща. Никакво изящество. Животът се превръща в изкупление и за първи път /според мен/ се появява масовото насаждане на чувство за вина. Всеки един е виновен, че Христос е разпнат на кръста.
      Културата се оковава в някакви догми и мисля направо е забравена по нашите земи, поради ред обстоятелства.

 

      Може и да изнервя това, че започвам толкова отдалече, но една култура не се създава лесно, а и лесно не можеш да я унищожиш. И както казват психолозите: „Всичко е в детството“, така и аз казвам: „Всичко е в началото“.

 

      Ще препуснем бързо през турското робство, Руско-турската война и т. н., за да стигнем до втората повратна точка. Възраждането.
      Какво е останало?
      Останали са традициите, което значи културата на бита, останал е езикът, литературата /защото народното творчество също е литература/ и неизкоренимото християнство.
      И тогава за първи път се сблъскваме с културата на институциите.
      Започват да се привнасят модели. От цяла Европа си взимаме по малко и изживяваме един период на пародия на култура.
      В културата на общуването има доста френски елементи. За тях допринася лично Стамболов. Неговата мечта за идеален чиновник го подтиква да внесе чиновници от Франция. Те пък внасят корупцията и лицемерието /нарича се социално лицемерие, но това не променя същността му/. Внасяме си австрийска архитектура, германска литература, английски технологии, а съзерцание и размисъл няма откъде да внесем и започваме да имитираме руските такива. Този тюрлюгювеч се изсипва на главата на бедния българин. Той категорично няма с какво да се идентифицира. Всичко му е чуждо. И си намира решение – останала му е културата на труда и битовата. Те са си негови. Познати и истински. И точно по това време в народните песни се наместват „руйното вино“ и „върлата ракия“. Та до ден днешен. „Пия, за да забравя“ – това е изразът, а всъщност е „Пия, за да не мисля.“. Удобно, нали?
      И ето, че стигнахме до първата чаша... вино.
      Всичко е все още в рамките на морала. Между другото, понятието „морал“ се появява тъкмо по това време – 19 век!
      Тази измислена дума, която е запълнена с измислено съдържание, е еквивалент на християнството, за което говорихме в началото.
      Изведнъж моралът започва да забранява разни неща. Забранява човешкото тяло, забранява естествените взаимоотношения, забранява свободата на мисълта и изказа, още неща, но така се стига до заобикаляне на естеството. Започва процес на завоалиране и неизказване, което се отразява веднага върху културните компоненти.
      И простото изречение „Отивам да пикая.“ се превръща в „Отивам да си напудря носа“. Не че е лошо, но така и мисълта се приучава да заобикаля същността.
      И за да не съм празнословна, то прочетете, моля, отново Дюма, Балзак, Толстой, Едмон и Жюл дьо Гонкур, Ман /когото от двамата си изберете/ и т. н.
      Навсякъде съществува „съобразяване“ с морала.
      Числото на четящите в Европа започва да намалява. Според статистиката в 1900 година във Франция книги чете 1/3 от населението, в Англия – 2/3, но има съмнания, че една част лъже, че е чела. /това не съм го измислила аз/.
      Как е у нас?
      Ами, тъмно. Газени лампи, бедност, неграмотност. Вечеряш, пиеш една чаша вино и лягаш да спиш. Чели ли са хората? Сигурно, но кои хора? Пак статистиката казва, че на всеки 1000 човека 800 са можели само да се подписват.

 

      Един век по-късно пак натам вървят нещата....

 

 

 

 

към рубриката

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 27. октомври 2009 г.
© 1998-2025 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]