Мария Станкова

публицистика - рубрика „Културата на третата чаша“

Литературен клуб | страницата на рубриката | страницата на авторката

 

Културата на търпимостта

 

Мария Станкова

 

 

      Тази част можеше да носи заглавие „Как се копае пропаст”, но тъй като съдържанието е доста мрачно, реших да не започвам със сумрак.
      Всъщност как се копае пропаст? Изобщо не е лесно, а и доста време отнема. Има една китайска приказка, с която ми се иска да започна. Луната се влюбила в един човек. Появила му се и той също се влюбил в нея. За съжаление човекът не можел да отиде на Луната, затова тя слязла да живее при него. От любовта им се родили деца. Луната ги научила на много неща и всичко би завършило щастливо, но китайците са реалисти дори в приказките си. Минавали години и Луната осъзнала, че човекът остарява, децата й – също. Потъгувала, но трябвало да си тръгне и да остави хората. Простила се с мъжа, когото обичала, и с децата и полетяла в небето. След себе си оставила тънка нишка. Когато стигнала до своя дом на луната, размислила и отрязала нишката. Зейнала пропаст между небето и земята.
      Това е. Огромната пропаст, която се отваря между материалното и духовното, не може да се запълни с нищо. Има само една нишка, която свързва хората от двете страни, но тя е толкова тънка, че всъщност е емоционална.
      Иска ми се да говорим за търпимостта.
      Физическата старост според китайската медицина настъпва на 75-годишна възраст. До този момент човек се счита здрав в умствено и телесно отношение. При китайците възрастните хора се уважават и може да се каже - „глезят”. Това е част от културата. Свързано е с житейския опит, който наистина се приема за ценност и който се предава от поколение на поколение. Предават се традиции, занаяти, интереси, родово достойнство и още положителни неща. Така е и в Япония. Това е културата на Изтока, където наслагванията са в основата.
      При ескимосите и другите най-северни племена щом на човек му опадат зъбите, той вече е стар и е бреме за племето, тъй като храната се намира трудно и не е редно да бъде разхищавана. Тези членове на общността се оставят на края на селището, за да бъдат разкъсани от дивите зверове. Това е един вид жертвоприношение – след като човекът яде месото на животните, редно е и животното да се нахрани.
      В Европа възрастните хора се отделят от активната част на обществото, за да получат заслуженото спокойствие и да общуват с подходящи за тях хора.
      Как стоят нещата у нас?
      Все по-зле по отношение на търпимостта. Във всяко семейство има поне по един остарял човек. Той се явява дразнител. И сега да видим как се копае пропаст между поколенията.
      От едната страна на изкопа са остатъците от патриархалното общество и остатъците от неговите традиции. Те не позволяват на семействата да оставят старите си хора в домове. Има и допълнителни причини:
      - българите са привикнали няколко поколения да живеят в една къща
      - домовете за стари хора са с много лоши условия
      От другата страна са следващите поколения, които автоматично отхвърлят всичко извън тяхното време.
      Какъв е резултатът от копаенето? Поколения невъзпитани хора без критерии. Децата от поне 20 години са възпитавани от телевизори. Смята се, че колкото по-добра марка е телевизорът, толкова по-добре е възпитано детето. Наличието на два приемника, домашно видео и компютър се равняват на лицей. Тъй като възрастните хора са принудени да работят докато могат, то на растящите няма кой да им разкаже дори и приказка. Родителите все по-рядко прибягват до книгата като подарък, по причина, че самите те не четат. Резултатът е обедняване на езика. Първата копка е направена. Лошото е, че тя е с дълбочина колкото Марианската падина.
      Остава една емоционална нишка, която би трябвало да свързва поколенията, но се съмнявам в нея, защото преди години бях свидетел как дете на 6 години се запозна с баба си. Въпросната работи в Гърция и няма възможност да си идва често. На пет години веднъж. Тази баба обаче е полезна. Тя изпраща пари на семейството. Семейството няма нищо против отсъствието на баба. Дори е добре, защото докато живели заедно много се карали.
      Още веднъж копнахме.
      Роднинските отношения започват постепенно да се заместват от материалните.
      Тъй като определените брой знаци привършват, няма да копаем повече. Пропастта и сама ще се довърши.
      Исках само да кажа, че ползата от човека не е материална. Тази планета не е видяла добро от човешката дейност. Доброто идва от натрупванията на опит, познания и умения. Той се разхищава с лека ръка. Разпадът и нетърпимостта в обществото водят до разпад и нетърпимост в държавата. Тридесет пъти го казах и пак ще го повторя: За състоянието на културата си сме виновни ние самите. Просто не я искаме. Струва ни се остаряла и не я „показват по телевизора”. Не казвам, че трябва да се превърнем в китайци, но трябва да ценим миналото си. Непрекъснатото критикуване тип „семейни скандали” дава сили на такива явления като „Биг Брадър”, „Иван и Андрей”, „Слави” и всякакви заместители на баби и дядовци, защото всъщност те са това – заместители на семейната среда. Защото вместо да говорят помежду си, хората от едно семейство седят и тъпо гледат в „плазмата”.
      Това е особеното при копаенето на пропаст – едните остават от едната страна, а другите – от другата, и няма какво да ги свърже. Ако копаем още, децата ни ще останат самотни простаци на огромно разстояние. А са нужни само търпимост и приобщаване, за да не изкопаем от една обикновена икономическа яма бездънна духовна пропаст.

 

 

 

към рубриката

 

 

Електронна публикация на 17. май 2010 г.
г1998-2014 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]