Като малка имах проблеми с изписването на буквите. Учехме краснопис и никак не ми се отдаваше. Майка ми не допускаше издънки и в общи линии писането се беше превърнало в нещо като наказание за мен. В детството ми обикновено ме поучаваха с приказки и по повод краснописа получих подарък – „Китайски приказки“. Сред всички имаше една, която трябваше да ми послужи за пример. Разказваше се за бедна жена, която била решена на всичко, за да изучи единствения си син и да му осигури по-добър живот. Изпратила го да учи калиграфия при много добър учител. Забравих да кажа, че жената била пекарка по професия. Правела оризови питки и ги продавала на пазара. Та, след една година синът се върнал отчаян. Не му вървяло писането на йероглифи. Жената започнала да работи двойно повече и изпратила сина си при най-добрия учител. След година той се върнал с не особено добри резултати, но излъгал, че се справя блестящо. Майката поискала да го изпита и му предложила да се състезават: Тя щяла да пече питки през нощта, а той да пише йероглифи. Условието било, че всеки ще върши работата си в пълна тъмнина.
Предполагам се досещате какъв бил резултатът на сутринта. Нейните питки били абсолютно еднакви и еднакво изпечени, а неговите „букви“ – разкривени. Краят на приказката е ясен. Синът се амбицира и доказва на майка си, че може. Става министър и осигурява най-доброто за нея. Тази приказка е многопланова, но искам да се спра само на един от всички – културата на буквите.
За да се организира графично един текст, той трябва да бъде изписан/изрисуван. Калиграфията е нещо като белкантото в пеенето. Но, освен красота, изписването на буквите е важно и за осмислянето на съдържанието. Изписването изисква усилия, възпитава се вкус и се оформя абстрактното мислене. Всеки пишещ влага в текста тази част от себе си, която смята за най-добра.
Какво става сега? Нищо. Компютърът, който наистина е облекчение, започва да измества същината на писането – респективно и на мисленето. Избираш си шрифт – „Таймс ню роман“ например. Той е четлив. Вкарваш текста в шрифта и всички текстове започват да изглеждат еднакви. Прегледни са. Не оспорвам. Но липсва индивидуалност. Липсва усилието да обмислиш и изпишеш.
Другото, което дразни, е използването на латиница. Просто ме вбесява. Получава се масова неграмотност. Такива грешки, допуснати от липсата на съответната буква, след това се пренасят и в писането изобщо. Попаднах преди време на форум, където хората спореха за писането на латиница. Мотивът на използващите латински букви беше, че компютърът им нямал кирилица. Е, няма такива компютри! А дори и да има, то най-лесно се прибавя кирилизараща програма. И тогава се замислих. Дали съзнателно не прикриваме неграмотността си, използвайки чуждите букви? Дали не започваме да губим същността си? И си спомних за монаха, който 30 години преписвал буквите на Кирил и Методий, за да ги раздава на хората от съседните села. Ослепял и умрял там – на масата, пишейки още едно копие. В пълен мрак! Съвършените букви, изписани от слепец!
И ако тези букви са оцелели от 886 година и единствената промяна е подмяната на глаголицата с кирилица, то кои сме ние, та с лека ръка да заличим пак единственото, което ни е отличавало през вековете!?
И ако приемането на латиницата се толерира от някои кръгове, нека си спомнят за цар Борис! За Симеон. За Паисий. За всеки българин, от който са произлезли. Но не с фалшивия, показен патриотизъм, а да си спомнят как са писали и как са се изразявали дедите им. Каква красота има в казаното от предците ни. Каква яснота на мисълта. И всичко това идва от правите букви, с които си служим. Те може да не са калиграфски изписани, но са различни и единствени по рода си в Европа.
И завършвам с няколко лични впечатления: Във Финландия всичко е написано на суоми. Само пътните табели са с превод на английски. В Гърция дори музикалните термини, които по цял свят са на италиански език, са гръцки.
Да празнуваме 24 май като пишем и говорим на български. Честит празник!
към рубриката
|