„Сенека поздравява Луцилий!
Посвети се на себе си, Луцилий; другите крадат от времето ти, отнемат го, сам го пилееш – ти стори тъй: пести го и го пази... Ако се замислиш, голяма част от живота си губим, ако нищо не вършим, още по-голяма, ако вършим нещата зле; целия си живот – ако вършим не каквото трябва...
..... кой съзнава, че умира всекидневно? Самоизмамваме се, гледайки на смъртта като на нещо предстоящо – голяма част от нея вече е отминала. Годините зад гърба ни принадлежат на смъртта.
........
Всичко, Луцилий, е чуждо, само времето е наше; него единствено природата ни е дала да притежаваме – това изплъзващо се и неуловимо нещо, от което всеки може да ни лиши. А глупостта на смъртните е голяма...“
Започвам с писмото на Сенека, защото не бих могла да кажа нещата по-добре от него. Всъщност егоизмът е в основата на европейските култури и по-конкретно в културата на виното. И той има много точно определена роля – двигател на вътрешното развитие на индивида. С появата на християнството се пръква алтруизмът и нещата започват да се кривят, но това е нещо обичайно. Там, където религията се намесва в културата, винаги следват деформации. Алтруистичните прояви обаче са съвсем друга тема и не е нужно да смесваме нещата.
Нека погледнем на егоизма от една друга страна.
Какво казват източните мислители за това състояние на духа? Лао Дзъ смята, че нищо неправенето е всъщност най-полезното състояние за духа. Нарича се още съзерцание. Човекът може да провиди божествената си природа. Кун Фу Дзъ пък смята, че ако предназначението на човека е действието, то той не би се изправил на два крака. Това положение на тялото не е добро за физически натоварвания /гръбнакът не е в подходяща позиция/. С две думи: немислещите се движат на четири крака, а двукраките имат шанса да разсъждават.
Защо започнах с тези примери? Защото във всички култури особено място се отделя на духовното, а в действителност все някой трябва да работи. И както сочи историята: пирамидите, великата китайска стена и още от плодовете на материалната култура не са построени от четириноги. Т. е. – едни мислят, а други бачкат. И още един последен пример: в Китай черноработниците, наречени „кули“, са имали право след работа да изпушат няколко лули опиум. Сега си представете коя мисъл би се завъртяла в опушената черепна кутия на работещия в оризище?
Та това се оказва основата на днешното положение. Егоизмът е движеща сила, но е позитивен само при определени индивиди. Останалите са длъжни да проявяват алтруизъм – да създават блага за другите, без да очакват отплата.
Как се отразява това разделение на културата? Просто. Културата се консумира само от „мислещите“. Действащите имат право на една лула опиум, две ракии, бира и отново отиват на „оризищата”. Те нямат нужда от култура, от мислене, от съзерцание и опознаване на божествената си същност.
Мисля, че вече е съвсем ясно накъде клоня, но малко ще променя посоката, за да стигна до културата на третата чаша. Изречението, което „обръща колата“, е: „целия си живот /губим/ – ако вършим не каквото трябва.“
Всъщност това е трагедията на българите. Приучени са да вършат не каквото трябва. Преди социализма е имало приемственост, традиции и обогатяване на уменията, което само по себе си е култура. По време на социализма приемствеността съзнателно се унищожава. Децата на грънчаря ставаха партийни деятели и започваха да вършат неща, които не умеят. В замяна на това децата на партийните деятели можеха да станат също партийни деятели, а като същност да си останат грънчари. Всички вършеха това, което не умеят. Така от култура на виното се преминава бързо към култура на третата чаша. И идва момент, в който се оказва, че тази култура никому не е нужна. Постсоциализмът тотално обърка естествения ред на нещата. Той е глинен гигант, но без крака, защото културата е това, на което се стъпва, когато няма нищо здраво наоколо.
И да се върнем на егоизма.
Ако у управляващите беше останала и капка от този егоизъм, за който говори Сенека, Конфуций, Лао Дзъ и другите мислители и философи, то нашата държава, без да влиза в каквито и да било съюзи, би била райско място, въпреки размерите си. А ако у българите беше останала поне една неопушена мисъл, то те никога не биха допуснали някой да им унищожава културата, традициите, писмеността и всичко, което е било съградено от алтруизма на дедите им. Резултатът от загубата на движещия егоизъм е 6 милиона „кули“, пропилели живота си в разораване на оризища.
Искам да спазя традицията и да завърша с извод, но той е толкова отчайващ, че ще оставя всеки да си го направи сам. Само ще допълня, че с протестни писма и ФБ групи няма да стане запазването на българската култура.
„А глупостта на смъртните е голяма...“ – Сенека. )))))
към рубриката
|