Мария Станкова

публицистика - рубрика „Културата на третата чаша“

Литературен клуб | страницата на рубриката | страницата на авторката

 

 

Безразличието, което ни уПива

 

Мария Станкова

 

 

      Нямам представа колко общо има с културата ни това, което искам да разкажа, но направо не ме интересува. Ще го разкажа, без да го свързвам с каквото и да било.
      Преди няколко дни се запознах е една от всички залети с киселина жени в България. Те са 26 до този момент и дано няма нито една повече.
      Това, че тя е прекрасна, не е нужно да споменавам.
      Друго е за отбелязване.
      В нощта, когато я нападат и заливат лицето й, по улицата няма хора. Само едно кафене работи. Влудена от ужаса и болката, тя влиза там. Кожата й дими и се топи. Киселината разяжда дрехите и се стича надолу по тялото. Оголва се месо.
      В кафенето има вода. А всеки, който е учил до осми клас знае, че при такива случаи е много важно веднага да се отмие киселината с огромни количества вода.
      Но! Действието се извършва в България. Тук или никой не е учил до осми клас, или не му пука за това, което става около него.
      Хората в кафенето не само не оказват помощ! Те направо гонят жената. И когато тя моли за вода, собственикът я хваща за ръката и я изблъсква навън, за да няма неприятности!!!
      Докато слушах нейната история си мислех само за онзи урод, който може да види топяща се човешка плът и да не направи нищо.
      Първо си го представих визуално /би се обесил, ако се видеше през моите очи/ и после цяла нощ мислех за него... Много време от живота си отделям на изроди.
      Страх, паника, тъпота, див егоизъм, абсолютно безразличие, непреодолими инстинкти от типа животински! Кое от всички изброени може да те накара да изгониш човек, изпаднал в нужда?
      Баба знаеше огромно количество приказки и ми ги разказваше докато закусвах. Помня почти всички, но онази вечер си повтарях само една. Разказваше се за един беден човек, който като изкарал повече от една жълтица, оставял излишъка под някой камък по пътя. Приказката не би била българска, ако след него не върви лошият му брат да събира грошовете. Та, тази си беше нашенска. След Добрия вървял Лошия и прибирал „добрите дела” в собствения си джоб.
      И един ден Господ слязъл на земята /баба много обичаше този момент, защото той потвърждава, че Бог всичко вижда/ и попитал Добрия брат: „Защо оставяш грошове под камъните?“ А той отговорил: „Защото не зная кой има нужда от тях. Затова оставям. Който се нуждае, да ги намери и да си помогне.“
      „А ти защо взимаш грошовете, които брат ти оставя?“ – попитал Бог Лошия брат.
      „Защото не познавам тия, дето ще вземат жълтиците. Грехота е да отиват при чужди хора.“
      Правенето на добро в съзнанието на нашия народ изглежда като някаква глупост. Едва ли не грях. Да направиш добро на непознат човек, това звучи повече от нелепо. В културата ни няма заложени много такива елементи. Ние не възпитаваме децата си в безвъзмездно правене на добро. Ние ги учим, че трябва да очакват отплата за извършеното. Да получат преди да са дали. Да бъдат тарикати, защото лузърите /неудачниците/ са много. Да умеят да извличат полза от всякакви обстоятелства. Точно това обаче превръща индивида в жалък страхливец. „Дали не станах смешен? Дали не съм глупак? Не се ли прецаках? Я по-добре да си трая, ТЕ да си се оправят.” Ден след ден. Докато се стигне до абсолютното безразличие. Докато се стигне до момента, в който виждаш червеното човешко месо и си казваш: „Ами ако ме залеят и мен? Ами ако са отвън и видят, че й помагам?“
      И сега идва ред на статистиката.
      В Армията на спасението доброволно работят 25 000 американци, 17 000 англичани и канадци, 6 000 германци и т. н. Членуват 118 страни.
      Миналата есен бях един месец в Хелзинки. Няма площад, голямо кръстовище, църква или друга обществена сграда, където да няма поне един представител на Армията на спасението. Млади момичета, домакини, възрастни жени – всички облечени в униформата. Всички усмихнати и уверени в делото си. Нищо не ти обясняват. Не те убеждават. Не ти тикат сакати крака и ръце в лицето. И всеки минаващ оставя своите „грошове”, без да пита кому са нужни. Все някому. Много хора даваха парите на децата си и изпращаха тях да ги пускат в кутиите. Съвсем естествено. Без пози. Без показност. Точно като Добрия брат.
      Всяка втора финландка дава по един ден седмично дежурство в някое болнично заведение. Тя може да е адвокат, но изнася и мие подлоги. Тя оставя своите „грошове” под камъка.
      И онази нощ си мислех, че ако това се беше случило във Финландия, поне 10 човека биха оказали първа помощ, поне още 10 биха се опитали да хванат извършителя и още поне 10 биха закарали веднага залятата жена в болница.
      Заключение: Постсоциализмът е много по-страшен от чистия социализъм. Но най-страшно е безразличието, което упива.

 

 

 

 

към рубриката

 

 

 

Електронна публикация на 07. юни 2010 г.
© 1998-2025 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]