Мария Станкова

публицистика - рубрика „Културата на третата чаша“

Литературен клуб | страницата на рубриката | страницата на авторката

 

 

Малки човешки парчета

 

Мария Станкова

 

 

      Тази седмица гледах два невероятни документални филма. И двата за войната между Грузия и Осетия. Масовата агресия по принцип не е любима тема, но този път не мога да я прескоча. За съжаление, тя също е част от културата.
      В нощта, когато започна тази война, гледах руска телевизия и в два през нощта, предаванията бяха прекъснати, за да се съобщи за нападението. Даваха и кадри. Беше си съвсем истинска война. Грузия обстрелваше Цхинвали през нощта. Всичко нататък е ясно. На война – като на война.
      Но друго е важното. Отношението на отделния човек. Човекът, който няма подкрепата на тълпата. Който не може да се скрие в анонимната маса.
      И осетините, и грузинците, извадени извън общото, съжаляваха за случилото се. Те се превръщаха в хора, имаха емоции, имаха съвест и всичко полагащо се, но като маса – реакциите на индивида се губят. Видях с очите си как се мятат човешки тела в боклукчийски камиони, видях кучета с човешки остатъци в устата, видях деца, затрупани под телата на майките си. Да, ужасно е. Но още по-ужасно е, че е съвсем естествено за тълпата.
      И докато гледах се сетих за един мой ФБ приятел - Ники Атанасов и неговата битка срещу омразата към гейовете. Същото е.
      Взаимоотношенията са война. Неосъзната, непризнавана, но война. Дори в едно семейство хората воюват за надмощие. Има война между половете, война между поколенията и още стотици ежедневни войни. В тях има и жертви. Когато тези войни са индивидуални, не са толкова страшни, но включи ли се масата, нещата излизат от контрол.
      Мисълта ми беше, че престъпленията също имат своята култура.
      Още преди два века ние сме известни на света като фалшификатори. Много добри. Някои дори непостижими. Известни сме с това, че като индивиди сме изобретателни, с фантазия и размах. /Тук много от вас ще си спомнят за Сократ Костов, Пантуди, Жоро Павето и още такива единаци/. Но когато нещата дойдат да общо дело, никакви ни няма. Дори и престъпленията ни са елементарни – събира се една група и убива един човек. То е ясно, че човекът не може да избие групата. У тълпата няма разкаяние. Тя може да реагира само на жестокост. И докато гледах филмите за войната се размислих за ритуалното убийство, извършено от Кочо Честеменски. За да впечатлиш тълпата, трябва да си по-жесток от нея. Не зная доколко гордостта го е накарала да убие себе си и семейството си, но съм абсолютно сигурна, че е знаел какво може да направи една озверяла тълпа. И това, за съжаление, също е култура.
      И понеже всичко съм склонна да подложа на критика - съмнение, за пръв път мога да призная, че имаме култура на войната /ако така може да се каже/. Не сме мятали телата на мъртвите /били те и врагове/ в боклукчийски коли, не сме подритвали човешки крайници, уважението към смъртта е запазено, колкото и странно да е това. Поне е нещо.
      Колко битки сме спечелили и колко войни сме загубили? Колко жертви сме дали за безсмислени каузи. И как с времето големите идеи се смаляват до дребни, жалки престъпления, плод на тълпата.
      Нямам представа какво ще стане след време. Може и при нас да се изгубят последните човешки проявления. Може и при нас да бъде убит човек затова, че прилича на гей или друг, който е с по-тъмен цвят на кожата... Не зная. Зная едно: Още траките /които за мен са едни от създателите на културата на виното/ са осъзнавали жестокостта на анонимната тълпа и затова са се обединявали само по време на война. В нощта на дионисиевите мистерии са пускани от 7 до 11 жертви, за да не може да се насочи вниманието на масата към един обект. Или казано просто – тя да бъде разбита на малки човешки парчета. И въпреки предпазните мерки, Орфей е бил разкъсан заради неблагоразумното си изказване, че любовта на мъж към мъж е за предпочитане. Нелеп повод. А после всички са плакали пред обезобразеното му тяло. Тълпата иска жертви, за да има кого да превърне в светец. Всъщност убива, за да си създаде герои.
      Това е културата на войната – кръв, която изкупва самото престъпление. Безсмислени ритуални убийства в името на индивида.

 

 

 

 

към рубриката

 

 

 

Електронна публикация на 14. юни 2010 г.
© 1998-2025 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]