Мария Станкова

публицистика - рубрика „Културата на третата чаша“

Литературен клуб | страницата на рубриката | страницата на авторката

 

За „ма”-то и „бе”-то

 

Мария Станкова

 

 

      И стигнахме до първия културен феномен. Той си е чисто български и не успях да го срещна у други народи /може да имам пропуски, не зная всички езици. Имам съмнения за сръбския, но не съм сигурна./.
      Частиците „ма” и „бе” в българската култура на общуването /разговорната реч/.
      Пример: „Върви, бе. Ела, ма! Скубеш, ма!” и т.н.

 

      Имена, местоимения, съществителни, всичко това се замества с двете частици. Кога използваме частиците? Когато искаме да покажем, че обектът, към който се обръщаме, няма никаква стойност. Той е безименен, безлицев, безправен, безсъдържателен.
      На пръв поглед – нищо особено. Но! Както знаем, всеки такъв утвърден във времето модел /фрази в случая/ говори за някакво изменение на подсъзнателно ниво. И ако тръгнаме по следите на „ма”-то и „бе”-то, ще стигнем отново до политическата култура, до битовата и, разбира се, до духовните ценности.
      Тъй като се е знаел огромният процент неграмотни, управляващите са приемали населението като пълнеж или по-точно, като опитни мишки /това не се е променило и досега/. То /населението/ е безименно, безлицево, безправно, безсъдържателно. Всъщност е тълпа. Тълпата се използва при няколко случая: да пълни хазната, да създава „висшата” класа и да гласува за нея.
      Разчитайки на тази неграмотност, след т.нар. Освобождение, в България започват фалшификации на документи /за това вече съм писала/ в такива мащаби, че за няколко дни отделни индивиди от обикновени селяни се превръщат в едри земевладелци /което не е непознато явление в днешно време/.
      Всъщност населението е „бе” и „ма”.
      Това е едно от наследствата, останали от Възраждането, защото преди него в Турската империя са съществували друг вид обръщения: „Ела, селянино! Иди, гяурино!” – т.е. този, към когото се обръщат, е бил приобщаван към някаква социална група и е ползвал правата й. Той не е никой. След Освобождението населението е безправно по простата причина, че няма как да научи правата си.
      Започва голямото говорене! То е бълване на думи, които са подредени в изречения, които от своя страна нямат смисъл. Чела съм няколко доклада на БСП и мога да ги посоча като шедьоври в това отношение.
      Съвсем скоро чух „девиза” на предаването „На четири очи”. Там с абсолютна убеденост се казва: „Политиката не е всичко, но всичко е политика.”
      Най-удобната формула за неказване на нищо.
      Само че това се гледа и слуша от населението и се запечатва в съзнанието. То се превръща в модел. Понятието култура се измества от понятието политика. Понятието бит се видоизменя – политизира се. Така се изменят и духовните ценности. Процесът е лавинообразен.
      Обезличаването се превръща в политика, защото „всичко е политика”.
      Когато всичко стане политика, това означава, че неграмотността е в апогея си. И идва страшното – немисленето. То води до посредственост и несътворяване.
      За мене посредствеността е една от най-страшните прояви на неграмотността.
      Изведнъж осъзнаваш, че си заобиколен с еднакво изразяващи се хора, еднакво харесващи, еднакво преживяващи и тази еднаквост категорично отхвърля различното. Неграмотността има и друго лице. То е още по-неприятно. Стремежът към формално различие. И за да не празнословя, ето няколко примера:

 

      Две хубави очи. Душата на дете
    в две хубави очи; - музика - лъчи.
    Не искат и не обещават те. . .
    Душата ми се моли,
    дете,
    душата ми се моли!
    Страсти и неволи
          ще хвърлят утре върху тях
    булото на срам и грях.
    Булото на срам и грях -
          не ще го хвърлят върху тях
    страсти и неволи.
    Душата ми се моли,
    дете,
    душата ми се моли. . .
    Не искат и не обещават те! -
    Две хубави очи. Музика, лъчи
    в две хубави очи. Душата на дете.

     

    АЗ искам да те помня все така:
    бездомна, безнадеждна и унила,
    в ръка ми вплела пламнала ръка
    и до сърце ми скръбен лик склонила.
    Градът далече тръпне в мътен дим,
    край нас, на хълма, тръпнат дървесата
    и любовта ни сякаш по е свята,
    защото трябва да се разделим.

      Започваме с Яворов и Дебелянов. Няма да ви казвам в проценти, колко души знаят кои са Яворов и Дебелянов, както и няма да задавам въпроса: „Нужни ли са Яворов и Дебелянов и кому?”

 

      А сега да погледнем:

     

    Днес ти ме попита
    дали те обичам,
    дали ще те искам,
    дали ти се вричам.

     

    Запитай звездите
    и те ще потрепнат.
    Запитай листата
    и те ще прошепнат,

     

    че аз те мечтая,
    във нощ те сънувам,
    в реалност желая,
    и в сън теб бълнувам.

     

     

      И още един автор:

 

    Тази нощ е толкова прекрасна,
    магията на любовта е oще властна.
    Усещам твойта топлина,
    докосваш нежно моята снага.

     

    Целуваш страстно мойте устни,
    усещаш ги колко са вкусни.
    Шепнеш любовни слова,
    вълнува те мойта душа.

     

    Нощта е тиха и потайна,
    не издава нашата тайна.
    Легнали блажено в росната трева,
    само луната наблюдава сега
    романтично вплетените ни тела.

 

      Всеки е писал стихове в ученическите си години и това е прекрасно. Означава, че произвежда достатъчно хормони, за да започне да се размножава. Само че примерите, които давам, не са от ученически тетрадки, а от „литературни сайтове”. И ето я посредствеността, за която говорим. Дори представите за чукането са посредствени, а това вече е лошо. Когато двама души лежат блажено в росната трева, никой не може да очаква от тях „див секс”.
      Няма останало място в културата, незасегнато от посредствеността /неграмотността/. „Ма”-тата и „бе”-тата искат да изглеждат грамотни и започват да повтарят отделни думи /обикновено чуждици/ или цели изрази, без да могат да преценят колко смешно е това, погледнато отстрани. На практика, дори и да се видят, пак не биха се осъзнали, защото „нямат друга алтернатива”. Нямат с какво да се сравнят. И как ще имат, когато хал хабер си нямат кой е Яворов и кой Дебелянов!?
      И така стигнахме до критерия!
      По време на социализма към първата чаша се прибави и втората – всички сме еднакви /наричаха го равни/. Тук искам да вмъкна една скоба: Писането за социализма от хора, които не са го живели и нямат натрупан житейски опит в това време, допълнително изкривява кривите представи за него. Не пишете, без да знаете! Прочетох няколко книги, написани с незнание. Едната от тях беше от българин, който през цялото соц време е живеел в чужбина! Другите – от хора, които са били на по 6-7 години в това време. Ами, голям смях, но и жалко, от друга страна. Но темата за социализма ще огледаме специално, защото тя е важна... за сегашната култура.
      Да видим какво става с духовните ценности? И те са полегнали блажено в росната трева и зяпат рекламите и новините. Похапването е основна духовна ценност. Невероятно е, но факт – 90% от българите дават парите си за храна. Това означава: А – че храната е много скъпа.
      Б – че парите им са съвсем малко.
      А изводът е, че на никой не му пука за 90% от българите.
      И още един извод – от Освобождението насам 90% от българите са безлики, безправни и т.н.

 

 

 

към рубриката

 

 

 

 

Електронна публикация на 04. ноември 2009 г.
г1998-2014 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]