Мария Станкова

рубрика „Малки пътешествия на душата“

Литературен клуб | страницата на рубриката | страницата на авторката

 

Малки пътешествия на душата - I

 

Мария Станкова

 

 

      „Ако цял живот живееш на първия етаж, приучаваш се да виждаш нещата в ниското.” Така си помислих, когато излязох на балкона на стаята си. Тази стая се намира на петия етаж. Градът е друг. Не е познат, но е някак близък. Стар, с достойнство и особености. Като изтънчен, но обеднял аристократ. Този град проявява презрителна търпимост към човешкия вид. Търпи по необходимост...
      Петият етаж е място близко до небето. Всичко долу изглежда дребно. Често ти се завива свят. На петия етаж можеш да срещнеш хора, които няма как да срещнеш на първия. Душата е любопитно същество. Има нужда от общуване. Нейните пътешествия започват от този балкон.
      Първо се запозна с няколко гълъба и един гарван. Вали дъжд. Душата има нужда от свеж въздух и сяда в градинката под балкона.
      Интересното на повечето градинки в Петербург е, че те са оградени с метални огради и няма вход към тях. Виждаш градина, виждаш и пейка, а не можеш да влезеш. Или можеш, но само при условие че живееш в дом, който има вход към зеленото място.
      Та въпросната зелена площ се посещава от децата от детска градина, една жена с куче, няколко скитника, които прескачат през оградата, и от мен.
      Всеки ден жената хвърля пръчка на кучето. Всеки ден то отказва да я донесе обратно. Тя започва да му хвърля бисквити, които то изяжда.
      Седим с жената под дъжда.
      - Защо му хвърляте тази пръчка, след като не иска да я донесе? – питам, защото ми е жал за нея.
      - Много е стар. Трябва да тича.
      - Може би точно защото е стар не му се тича...
      - А, тича му се, но е стар и мързелив. Обича да лежи.
      - А защо просто не се разхождате с него?
      - Защото ме болят краката и не ми се ходи.
      Всъщност те, жената и кучето, отдавна са се превърнали в едно цяло. Представям си ги как дремят вечер на дивана, телевизорът работи, те похъркват синхронно, мирише на чай, потрепват в дрямката си и сънуват. Може би кучето примлясква...
      - На кой етаж живеете? – питам.
      - На третия. Защо?
      Защо? Защо питам? Дали не искам да се убедя, че на третия етаж могат да живеят само хора с кучета?
      И докато обикалям този град, докато той ме убеждава в правотата на улиците си, докато броя градинки без право на достъп в тях, попадам на още една. В самия център. На няколко крачки от Гостинный двор. Градинката на петербургските гейове. Нисички, слаби, много руси, изрусени, облечени в прилепнали дрехи, нежни, чупливи, някои силно гримирани, говорят тихо. И в тази градинка няма пейки. Да си гей в Русия не е лесно. Те си го знаят. Вечер не излизат.
      Не е лесно да си гей в Петербург. Всичко в този град е огромно, каменно, кораво, праволинейно, пуританско. Дори прозорците се пазят от каменни мъжествени тела. Това, което впечатлява, е, че всеки етаж използва различни орнаменти за украса. Най-богато са украсени вторите етажи. Те винаги са пищни. Сигурно там са живели богатите хора. Видно е. Фризовете и елементите почти не се повтарят.
      Излизаш от старата част на града. Там пък всичко е еднообразно. Спални райони.
      Душата е изморена, но се чувства добре. Тук няма лицемерие. Всяка сутрин точно в 6 часа огромни камиони мият улиците. Лицемерието се пени и се стича в каналите. Не полепва по обувките, не цапа яките на дрехите.
      Добре е за душата да сменя етажите.

 

 

 

към рубриката

 

 

Електронна публикация на 17. септември 2010 г.
г1998-2014 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]