В Русия ударението е променливо. Руснаците твърдят, че пада на втората сричка, но бъркат. Поставят го, където им харесва. Когато аз слагам ударението, където ми харесва, те се смеят и ме поправят. Това пък на мен ми е смешно. В Русия има много руси хора. Това не е смешно. Изглежда естествено. Странното е, че и на други места по земята има струпване на руси хора, но те не са руснаци.
Непрекъснато влача душата със себе си по разни инстанции. Не й харесва. Вечер я пускам на свобода. Веднага се връща вкъщи. Вкъщи е място, което много обича. Там е детето, мама, котките, рибките, цветята... любимият четириядрен изтребител – така наричаме компютъра двете с душата. Там са книгите, прахът на татко, на Стефан...
Когато дойдох в Русия, първото, което научих, беше: „Това е Русия.“ Изречението е като парола. Отваря друг свят. Каквото и да стане тук, това е Русия.
Живея в нелегален „хостел“. Думата „хостел“ не е на мястото си и просто умира от срам, че я употребяват, но това е Русия. Цената за една нощ е като в нормален хостел, но условията са ужасяващи. Успявам да се спазаря за по-ниска цена. И това е много, но все пак има капка справедливост. Пазаря се много дълго. Тъкмо решавам, че съм победител и се оказвам прецакана. Нелегалният хостел няма право да ме регистрира и да попълни всички останали абсолютно задължителни документи. Трябва да ги купя. Купувам фалшификати за 5 000 рубли. Продават се през пет метра на Невски проспект. Продажбата на фалшификати е доходен бизнес. Купуването им е задължително.
Всичко започна от една майонеза. Купих, ядох и до вечерта бях сигурна, че умирам от някаква странна болест. Душата стоеше на балкона и пушеше. Явно ме чакаше да се гътна, за да си отиде вкъщи. Оцелях. След време прочетох, че майонезата е произведена през 2008 година и срокът на годност е само 90 дни. Оставих душата да повръща в тоалетната и бясна отидох в магазина с опаковката майонеза.
Срокът на годност е изтекъл преди 2 години – започнах спокойно.
Ние пари не връщаме.
Не искам пари. Трябва да се бракува.
Какви глупости говорите!? – изумява се касиерката – ние сме дали пари за това!
Могат да се отровят много хора – настоявам.
Нищо им няма! Ние тук не сме като вас разлигавени! Всичко ядем.
Това е Русия.
Всъщност това е едно от лицата.
Тук жените са много хубави докъм 35 години. Те са високи, слаби, дългокраки и ходят на невероятно тънки токчета. Най-ниската обувка е с шест сантиметров ток. Не можете да срещнете рускиня без маникюр, педикюр, прическа и грим. Може да е пет сутринта, но тя вече е гримирана. Важно е да изглеждаш добре. Това е Русия! След 35 години на жените започват да им растат дупета. Задните части се носят с достойнство и гордост. Колкото по-голяма е задницата, толкова по-голямо е самочувствието на носителката му. Мъжете не мога да определя. Сигурна съм, че има мъже, но те някак незабележимо минават.
Чувам кикотенето на душата и отивам да погледна през балкона.
Долу една жена стои на платното и лекичко се олюлява. Вдигнала е ръка, което значи, че й трябва превоз. Няколко души спират. Тя говори с тях, затръшва вратата и нещо им вика. Спира кола. Отново разговор и отново жената тръшва вратата. Шофьорът излиза и тогава чувам ясно:
Ти тъпа ли си? Поне застани от другата страна! – казва той.
О! Я върви... Където искам, там ще си стоя! – крясва жената и се залюлява.
Душата ми се хили. Ръга ме с лакът. „Майтап – казва – само скивай! Натряскала се е и е застанала в обратното платно!“ На мен не ми е смешно. Преди време видях жена, която спеше на Московска, точно под паметника на Вазов. И тя се беше натряскала.
Тук се натряскват в петък вечер, пият кротко в събота и в неделя изтрезняват. Като всички останали хора по света. Нищо особено. Вече лично познавам няколко истински алкохолика. Миризмата е различна. Престоялата водка мирише ужасно, но не по-ужасно от сутрешния дъх на джибри. Нарича се перегар. Мисля, че руското пиене е някакъв мит. Който си е алкохолик, си е такъв. Няма нищо общо с националността.
Три пъти плащам за нещо, което ми се полага по закон. Оплаквам се на моя позната.
Мълчи и прави каквото ти казват. Това е Русия – ми прошепва тя поверително.
Абе, какви ми ги говориш!? Имам права! – вече усещам, че започвам да се дразня.
Права имаш у вас! Тук е Русия! – и тя ми се тросва.
М... да... „Спокойствие и само спокойствие“ е казал един мой любим герой, който живее на покрива, но не в Русия.
към рубриката
|