Мария Станкова

рубрика „Малки пътешествия на душата“

Литературен клуб | страницата на рубриката | страницата на авторката

 

Малки пътешествия на душата - III

 

Мария Станкова

 

 

      Втора седмица за душата ми се води битка. Бойните действия се провеждат в една кухня на петия етаж.
      В хостела живеят всякакви хора. Сред тях има украинец – протестант, татарка – бивша мюсюлманка, понастоящем – православна, един последовател на ритмологията от Владивосток и две полякини – католички. Докато всеки от тях ме убеждава да поема правилната посока, душата ми се шляе по Лиговский проспект и зяпа театрални афиши.
      Най-активен е украинецът – протестант. Засипва ме с литература. Всеки път ме пита мога ли да чета. Накрая не издържам и на чист български отговарям:
      Глей ся, пич, ние българите можем да четем, можем да пишем и знаем числата до 100.
      Не ме разбра. Наложи се да му преведа.
      Ще умреш и ще отидеш право в ада! – с патос ми съобщава украинецът.
      Ми, сега да не съм на друго място!? – казвам и си отрязвам парче от домашната му сланина, която върви с проповедите.
      Ти не гледай Русия! За ада ти говоря!
      И аз не говоря за Русия! Принципно казвам, че животът за някои е ад.
      Ако приемеш Иисус и отдадеш всичките си грехове нему, то той ще ти издейства място в рая!
      Не искам посредници. Предпочитам лично да общувам с Бог.
      Дяволът те кара така да говориш!
      Ами, ами... Само до мен му е на дявола...
      Помоли Иисус и той ще направи чудо. Ще ти изпрати пари...
      О! Да! И не само това! Иисус ще ми даде работа в парламента.
      Ще спаси душата ти!
      Дай на душата ми шанс сама да избере, моля!
      Този разговор продължава две седмици. Украинецът ме издебва. Изскача отнякъде и започва да спасява душата ми. Това е заразно. Започвам да мисля за душата си. Загубвам се. Това ми се случва много често тук. Взимам електричката за Песочни, а се оказвам в Озерки. Единадесет километра до Петербург. Изтървавам уговорената среща, а тя е важна. Ядосвам се. Душата ми е във възторг. Вървим през едно селце. От двете страни тенис кортове и голф игрища. Толкова много земя! На която не расте нищо. Толкова много вода! Толкова гори! Езера, реки, риба, хора лежат на тревата. Деца. Толкова много деца! От години мисля кой им прави децата на руснаците. Но сега ме мързи да питам.
      Денят е топъл, но си вали. Тук дори и когато не вали е мокро. Единадесет километра. Стара руска баня. Не работи, но може да се разгледа. Мирише на бор и мухъл.
      Стигаме до станция на метрото. Отминаваме я заради клаустрофобията. Вървим още един километър и взимаме маршрутка. Скапана съм. Влизам в интернет и се оказва, че изобщо не е било нужно да вървя, защото от Озерки до Петербург имало и рейс. Не съжалявам. Душата ми е поизгоряла от слънцето и спокойно дреме на балкона. Две чайки си правят кръгчета. Облаците се размърдват и се вижда полярната звезда. Всяка вечер я гледам. Започвам да осъзнавам, че съм близко до Северния полюс. Става ми студено. Допушвам цигарата. Небето е черно и сякаш от нищото се появява Голямата мечка... всъщност може и Малката да е... Никога не съм била силна по астрономия.
      Татарката е мило момиче, оплетено като пиле в калчища между двете религии. Много добре знае английски, но чете само библейски текстове. В хостела се настанява майка с дете. Момченце на 2 години. Трябва да му се направи някаква сложна операция. Украинецът веднага се втурва да спасява душите им. Този път побеснявам. Жената е притеснена и явно страда. Хващам протестантския проповедник и го измъквам от кухнята.
      Какво е казал Иисус? – вече съм зла.
      Какво?
      Казал е: „Оставете децата да дойдат при мен, защото са чисти.”
      Така е.
      Ами тогава какво му спасяваш на горкото? Остави хората на мира.
      Лежим с душата и не можем да заспим. Мисля си, че хората са много силни на думи. В словесна форма могат всичко. Малко са, дето познават действието. Да спасиш нечия душа е най-лесното нещо на земята. Душата не се вижда. Как да се разбере, че е спасена?
      Защо дойдох тук? Толкова отговори имам на този въпрос и нито един не е верен. Всички са на думи...

 

 

към рубриката

 

 

Електронна публикация на 07. октомври 2010 г.
г1998-2014 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]