Мария Станкова

рубрика „Малки пътешествия на душата“

Литературен клуб | страницата на рубриката | страницата на авторката

 

Малки пътешествия на душата - IV

 

Мария Станкова

 

 

      За да влезеш в Русия, трябва да излезеш... Това е точно като любимото ми изречение: За да се върнеш, трябва да си идеш...
      Цял месец водя люта битка с руските миграционни служби. Докато не дам пари, няма да ме пропуснат една крачка напред. Колкото и да е упорит човек, точно в Русия няма шанс да победи институциите. Думата „АДМИНИСТРАЦИЯ” не е точно понятие. Тя е нещо повече – власт, терор, рекет, корупция... живо същество, бог с хиляди ръце и лица.
      Администрацията е дори в тоалетната. „Пушенето в тоалетната е забранено! Глоба 1000 рубли. От Администрацията”
      Пресичам на зелен светофар и почти ме блъсва кола. На предното стъкло има специален етикет „АДМИНИСТРАЦИЯ”.Такава кола може да те блъсне, че и два пъти да мине през теб. Изправяш се, благодариш, че са те блъснали, даваш някой долар и животът продължава.
      Започвам да си мисля, че българският чиновник е бледо, подтиснато същество в сравнение с напращялата от здраве и мераци администрация. Та, благодарение на администрацията се налага да изляза от Русия, за да вляза пак. Купувам задължителното фалшиво приглашение, купувам билет до Естония и тръгвам.
      Отново се убеждавам, че тази огромна територия всъщност е пуста. Изглежда страшновато. И у нас е запустяло, но поне е малко място и не се набива на очи.
      По пътя за Нарва има пет фабрики, строени преди два века. Винаги са произвеждали дървени въглища. Сега се рушат. Има и още фабрики. Преди са произвеждали хавлиени тъкани. Сега се рушат. Пристигам в Нарва. Веднага си личи, че не е Русия. Паркове. Просто навсякъде има паркове и в тях – ниски сгради. Спокойствие. Тишина. Птици. Котки. Един котарак идва да сподели обеда ми. Изяжда месото от сандвича и благодарен ляга на чантата ми. Душата ми се радва на компанията му. Двамата мъркат. Прекрасно циганско лято. Деца. И тук е пълно с деца. 60% от хората в Естония не работят. Раждат, защото държавата дава добри пари за дете. В Русия дават още по-добри пари за дете. 300 000 при раждането, безплатна храна и дрехи до третата година, безплатно образование, добавки до 14-годишна възраст и още неща. И хората раждат. Държавата си произвежда месо. Появяват се някакви асоциации и се отплесвам на тема развъдници, инкубатори, селско стопанство...
      Чакам в руското консулство за виза. Мога да се шляя два дни. Така и правя. Разглеждам двете крепости – едната построена от шведите, а срещу нея – друга, построена от Иван Грозни. Не мога да се впечатля. В двора на руската крепост обаче виждам един шедьовър! Паметник на Ленин /сочещ с ръка към комунизма/, а срещу него някой с чувство за хумор построил дървена колиба. В колибата два пъна. И протегнатата ръка на Ленин сочи точно към колибата. Страхотна карикатура. Снимах. Тръгвам си от Нарва с виза в паспорта. Би трябвало да съм доволна. Не съм.
      И с право. На границата трябва да чакам до 12 часа през нощта. Чакам. Пресичам пеша. Студено е. Душата ми е свита вътре на топло и не си подава носа навън. Вървя пеша, защото нощем тук никой не спира. Ивангород. Няма транспорт. Продължавам пеша до Кингисепп. Сигурна съм, че ще умра по пътя. Не умирам, защото ме приютява един охранител на паркинг. Не стига, че ме приютява, ами ми дава и домашна яхния. Предлага ми чай. Започвам да разбирам чаепитието. Водата е отвратителна. Отпаряме един лаф! И осъзнавам, че хората са абсолютно еднакви. Никакво значение няма националността. Който си е човек – човек е. С охранителя си говорим за блатото, камъните, изплувалите л...а, рисувани филми, за жени, мъже... темата политика старателно отбягваме. И всичко е толкова познато. Все едно съм вкъщи.
      Постсоциализмът е много по-гаден от самия социализъм. Хората стават безпомощни и неспокойни. Примирени. Обречени. Сянката на Администрацията засенчва слънцето. Не виждаш светлина отникъде и живееш мрачно. В това време Администрацията се угоява, изсмуквайки и последните капки кръв човешка.
      Прибирам се в Петербург. Пак нямам право да работя легално. Трябва да дам още пари, за да си купя разрешително. Пари нямам. Душата ми пуши на балкона и без да се обръща пита:
      Какво правиш тук?
      Вече нямам представа. Наистина не зная какво правя тук.
      Ми, пиша си книгата... – казвам и сякаш се опитвам да се оправдая.
      Пълни глупости – отсича душата ми и мята фаса на улицата.
      Не, бе! Не хвърляй така! – строго й се скарвам.
      Като си в Русия, правиш като руснаците – парира и сяда да си играе игричка на компютъра.

 

 

към рубриката

 

 

Електронна публикация на 14. октомври 2010 г.
г1998-2014 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]