Хубавото на душата е, че вижда цветно. Самата аз съм черногледа, но тя обича шареното и му се радва.
Така попадаме в Пушкин. Пак е среща. Пак е делова, но трябва да изчакам половин час, докато дамата си оправи косата. Зная какво значи половин час тук и тръгвам да разглеждам дворците. От едната страна са Екатеринините, а от другата на Павел. По средата има едно нещо, което се нарича кралски каприз. Не зная колко каменоделци са го дялали, но така и не успях да преброя камъните. Изобщо, Петър и Екатерина са скъсвали руснаците от строене. Сигурно би било много красиво, ако не беше толкова огромно. И докато зяпам Малкия Ермитаж /защото един не й е стигнал/, си спомням един разговор.
Беше още в началото, бях на гости у познати, пиехме бира, разпитваха ме за България, имах неблагоразумието да кажа, че благодарение на Ньойския договор сега от страната ми е останала една плюнка и явно съм сръчкала руските имперски мераци. Веднага ми се доказа, че целият свят трябва да е благодарен на Русия, после още неща и накрая всичко завърши с едно изречение: Русия винаги ще оцелее, руснаците няма да изчезнат, всички ще измрете, но ние ще останем.
И тъкмо да кажа: „Добре, бе.“ И се сетих!
Ми, кой ще работи? – питам.
Ние можем да работим! Това за руския мързел е лъжа.
А! Така ли? Защото една крава не съм видяла, а обиколих цялата Ленинградска област.
Крави може и да нямаме, но имаме всичко, което другите нямат.
Интересно ми е тогава млякото, с което оцелявате, от газопровода ли идва?
Заяждането продължи до 3 през нощта. Прибирам се пеша, защото е близо, защото съм свикнала с разстоянията. Тук хората живеят нощем. Улиците са пълни и в 3 часа. Седят, пият бира. Душата ми си тананика песен за хлебушек, молочко, картошечки... Храната тук се нарича с умалителни. Защото винаги е била малко. И те наистина се хранят така. Жадно. Вкусът няма значение. Дори и безвкусна, тя е храница. Мисля си за нашата храна. Не сегашната. Сещам се „лучец еж,/ водица пий-/ и пак поглеж! Дий.../ Дий, воле, дий.”
Зеленчуците са от Киргизия, плодовете от Азербайджан, месото от Беларус, млякото от Красноярск... За Русия пак работят хората от бившите републики. Стените са изписани с лозунги: „Чужденците – вън!“, „Русия на руснаците!“, „Не идвайте! Не ви искаме!“ И си представям какво би станало, ако чебуреките си отидат... Да. Ако всички измрем и останат само руснаци, земята ще е доста пусто място.
Национализмът, който самата аз поддържам, сега ми изглежда нелеп.
Бедни хора... Достоевски. Това тежко небе... Китай, китайски боклуци на безумни цени, суши, приготвено от узбеки. Ориз със зеленчуци, които са само в менюто. Нима всичко е толкова лошо? За тях не е. Те са родени тук и обичат родината си.
Кога ще обикнем родината си?
Тук душата ми се учи на търпение. Тя и вкъщи беше взела няколко урока, но тук сме се записали в майсторски клас. Спира електричеството и хиляди хора остават в метрото. Аз изпадам в паника, въпреки че не съм под земята. Всички около мен са спокойни: „Не се тревожи. След няколко часа или най-късно утре ще ги пуснат.” Няма вода:„Не преживявай! Ще дойде.” Теорията ми за АЗ тук намира пълна подкрепа! Я – последната буква от азбуката, тук означава Аз. Човекът е последното нещо, за което някой се сеща. Това започва да ми харесва.
На театър съм. Салонът е пълен. Ужасно топло е. Пред мен седят момче и момиче. Тя се опитва да гледа, той използва времето за други развлечения. Може би щяха да се изчукат, ако не беше антракта и лампите светнаха. Има изложба на камъните. Отиваме с душата. Тя обича камъни. Невероятни видове. Възхитени сме. В един ъгъл пак се натискат, но този път не са момче и момиче. С мен ходи жена. Поглежда ги. Плюе и казва: „На! Сексуалната революция дойде и в Русия! То толкова революции сме преживели, че тази ли няма!?”
Че колко революции сте преживели – питам, защото се сещам само за една.
Една, ама и много въстания...
Че какви въстания? – пак питам, защото се сещам само за две, но не съм специалист по руска история.
Няма значение – казва тя и отива да се кара на натискащите се.
Тръгваме си. Купувам три вида препарати против комари. Подута съм, нахапана, кръвта ми е наполовина, другата я изсмукаха пертербургските насекоми. Но, спокойно! Ще застудее и ще изчезнат.
Вече си зная урока по търпение.
И к’во? – пита душата.
Ми, нищо...
Кефиш ли се?
Да. Много. – казвам и съм съвсем искрена – Кефя се.
към рубриката
|