Мария Станкова

рубрика „Малки пътешествия на душата“

Литературен клуб | страницата на рубриката | страницата на авторката

 

Малки пътешествия на душата - V

 

Мария Станкова

 

 

      Хубавото на душата е, че вижда цветно. Самата аз съм черногледа, но тя обича шареното и му се радва.
      Така попадаме в Пушкин. Пак е среща. Пак е делова, но трябва да изчакам половин час, докато дамата си оправи косата. Зная какво значи половин час тук и тръгвам да разглеждам дворците. От едната страна са Екатеринините, а от другата на Павел. По средата има едно нещо, което се нарича кралски каприз. Не зная колко каменоделци са го дялали, но така и не успях да преброя камъните. Изобщо, Петър и Екатерина са скъсвали руснаците от строене. Сигурно би било много красиво, ако не беше толкова огромно. И докато зяпам Малкия Ермитаж /защото един не й е стигнал/, си спомням един разговор.
      Беше още в началото, бях на гости у познати, пиехме бира, разпитваха ме за България, имах неблагоразумието да кажа, че благодарение на Ньойския договор сега от страната ми е останала една плюнка и явно съм сръчкала руските имперски мераци. Веднага ми се доказа, че целият свят трябва да е благодарен на Русия, после още неща и накрая всичко завърши с едно изречение: Русия винаги ще оцелее, руснаците няма да изчезнат, всички ще измрете, но ние ще останем.
      И тъкмо да кажа: „Добре, бе.” И се сетих!
      Ми, кой ще работи? – питам.
      Ние можем да работим! Това за руския мързел е лъжа.
      А! Така ли? Защото една крава не съм видяла, а обиколих цялата Ленинградска област.
      Крави може и да нямаме, но имаме всичко, което другите нямат.
      Интересно ми е тогава млякото, с което оцелявате, от газопровода ли идва?
      Заяждането продължи до 3 през нощта. Прибирам се пеша, защото е близо, защото съм свикнала с разстоянията. Тук хората живеят нощем. Улиците са пълни и в 3 часа. Седят, пият бира. Душата ми си тананика песен за хлебушек, молочко, картошечки... Храната тук се нарича с умалителни. Защото винаги е била малко. И те наистина се хранят така. Жадно. Вкусът няма значение. Дори и безвкусна, тя е храница. Мисля си за нашата храна. Не сегашната. Сещам се „лучец еж,/ водица пий-/ и пак поглеж! Дий.../ Дий, воле, дий.”
      Зеленчуците са от Киргизия, плодовете от Азербайджан, месото от Беларус, млякото от Красноярск... За Русия пак работят хората от бившите републики. Стените са изписани с лозунги: „Чужденците – вън!”, „Русия на руснаците!”, „Не идвайте! Не ви искаме!” И си представям какво би станало, ако чебуреките си отидат... Да. Ако всички измрем и останат само руснаци, земята ще е доста пусто място.
      Национализмът, който самата аз поддържам, сега ми изглежда нелеп.
      Бедни хора... Достоевски. Това тежко небе. . . Китай, китайски боклуци на безумни цени, суши, приготвено от узбеки. Ориз със зеленчуци, които са само в менюто. Нима всичко е толкова лошо? За тях не е. Те са родени тук и обичат родината си.
      Кога ще обикнем родината си?
      Тук душата ми се учи на търпение. Тя и вкъщи беше взела няколко урока, но тук сме се записали в майсторски клас. Спира електричеството и хиляди хора остават в метрото. Аз изпадам в паника, въпреки че не съм под земята. Всички около мен са спокойни: „Не се тревожи. След няколко часа или най-късно утре ще ги пуснат.” Няма вода:„Не преживявай! Ще дойде.” Теорията ми за АЗ тук намира пълна подкрепа! Я – последната буква от азбуката, тук означава Аз. Човекът е последното нещо, за което някой се сеща. Това започва да ми харесва.
      На театър съм. Салонът е пълен. Ужасно топло е. Пред мен седят момче и момиче. Тя се опитва да гледа, той използва времето за други развлечения. Може би щяха да се изчукат, ако не беше антракта и лампите светнаха. Има изложба на камъните. Отиваме с душата. Тя обича камъни. Невероятни видове. Възхитени сме. В един ъгъл пак се натискат, но този път не са момче и момиче. С мен ходи жена. Поглежда ги. Плюе и казва: „На! Сексуалната революция дойде и в Русия! То толкова революции сме преживели, че тази ли няма!?”
      Че колко революции сте преживели – питам, защото се сещам само за една.
      Една, ама и много въстания...
      Че какви въстания? – пак питам, защото се сещам само за две, но не съм специалист по руска история.
      Няма значение – казва тя и отива да се кара на натискащите се.
      Тръгваме си. Купувам три вида препарати против комари. Подута съм, нахапана, кръвта ми е наполовина, другата я изсмукаха пертербургските насекоми. Но, спокойно! Ще застудее и ще изчезнат.
      Вече си зная урока по търпение.
      И к’во? – пита душата.
      Ми, нищо...
      Кефиш ли се?
      Да. Много. – казвам и съм съвсем искрена – Кефя се.

 

 

към рубриката

 

 

Електронна публикация на 22. октомври 2010 г.
г1998-2014 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]