Мария Станкова

рубрика „Малки пътешествия на душата“

Литературен клуб | страницата на рубриката | страницата на авторката

 

Малки пътешествия на душата - VI

 

Мария Станкова

 

 

      Петербург за мен е невероятно красив град. Невъзможно е да минеш по една улица два пъти и всичко да ти е познато. Усещането, че непрекъснато се сменя декорът, не ме напуска вече втори месец.
      Вървя по Моховая. Там е театралното училище. Имаме среща и бързаме... или аз бързам, а душата ми наднича по бирариите. Пие й се бира, но не сега...
      По двата тротоара вървят две групи – момичета и момчета. Групата на момичетата заговаря групата на момчетата. Говорят едновременно, в абсолютен синхрон. Като един човек.
      - Елате с нас. Няма да съжалявате.
      Едно от момчетата отговаря:
      - Имаме си наша работа.
      Момичетата се изсмиват като по даден знак и с еднакъв смях.
      - Ами, глупаци! Стойте си сами!
      Много им се изкефих. Явно бяха ученици от театралното училище. Прекрасни, недокоснати още от системата, с усещането, че са вечни, че са неповторими...
      Тук хората имат нужда от културата си. Ценят я. В градския транспорт четат. Четат и в кафенетата. Децата още от тригодишна възраст ходят на детски спектакли. Има Театър на младия зрител със специално подбран репертоар. Музеите са безплатни за училищни посещения. Дори телевизията има повече от едно културно предаване. Слуша се руска музика. Гледат се руски филми и пиеси. Руското е хубаво... Самата държава, колкото и да е зависима от същността си, всъщност прави всичко възможно да задоволи любопитството на хората. Русия е в безвизов режим с повечето европейски държави. Точно като японците и руснаците мрат да ходят по екскурзии и да се снимат. Петербург е едно от любимите места. Пристигат на групи, хвърлят саковете си и хукват да обикалят.
      Тук е мястото да цитирам един от депутатите в петербургския парламент. Той каза: „В периоди на криза единствено изкуството може да съхрани самосъзнанието на нацията.” И да! Съхраняват си го с всички средства!
      Та, вървим по Моховая, аз бързам, както обикновено, а душата ми се опитва да намери сродна. Явно иска да разгадае неразгазаемата руска душа. Имам среща с българка. Храня и някакви надежди, че бих могла да получа някакво съдействие от сънародник. Дамата закъснява, но това отдавна не ме впечатлява. Щом си отвори устата, първото, което се чу, беше силен руски акцент. Това е характерно за всички българи в чужбина – забравят български. Толкова е смешно. Препоръчва ми едни „банбони” на фабрика „Крупская” и ме пита какъв чай ще пия. Не пия чай. И „банбони” не си взимам. Разговорът не върви. Като я слушам как се оплаква, чак ми се приисква да й дам 300 рубли за такси. Работа няма, всичко е скъпо, едва свързват двата края /два конеца/. Преди имало българска общност, но сега вече не се събирали. В неделя ходели на църква, ама руска. Докато бил жив бай Слави ставало по нещо, но той си умрял и вече няма кой да ги събира... Намирам си работа и си тръгвам.
      Гордееш ли се, че си българка? – пита ехидно душата.
      Че к’во? Гордея се... Глей ква съм хубава, умна и добра – тук се хилим синхронно като момичетата от театралното училище.
      Ще се обадиш ли на някой друг българин в Русия?
      Да не съм луда!!! Никога повече.
      Че що? – връща ми го – Гле’й к’ви са добронамерени, отзивчиви, съпричастни, искрени, сърдечни...
      О, я престани да се лигавиш...
      Диалогът може да продължи дълго, но минаваме покрай Клошаря. Стар познат. Всяка сутрин излиза от една невероятно красива сграда на Ковеньский переулок. Сигурно са го пуснали в някое от мазетата. Застава до входа на магазинчето за хранителни стоки и се топли на слънце. Някои му дават пари, други му носят бира, а монахините, след неделната служба в католическата църква, го подбират да го къпят. Когато си варя пелмени, му давам половината, щото и без това не мога да ги изям.
      Руснаците, където и да са по света, се събират и създават общност. Българинът и брат си да срещне на улицата ще се направи, че не го е видял. „Ген, дейба мама му”, както казваше един мой приятел.
      Гордея ли се, че съм българка? – веднага си спомних за десетките си познати, които не отговарят на писмата ми, на обаждания, на съобщения... Гордея ли се, че съм българка... А какво е да си българин?

 

 

към рубриката

 

 

Електронна публикация на 05. ноември 2010 г.
г1998-2010 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]