Мая Горчева

литературна критика

Литературен клуб - години! | страницата на авторката | литературна критика

 

ИДЕОЛОГИЧЕСКИ И ЛИТЕРАТУРНИ ПРИСТРАСТИЯ
КЪМ ГЕО МИЛЕВ СЛЕД СМЪРТТА МУ ДО "АНТОЛОГИЯ 9 СЕПТЕМВРИЙ“

 

Мая Горчева

 

 

На Мария и на Камелия

 

Изложение: на Балканска конференция на младите учени,
Пловдив, 16-18 юни 2005

 

         Включването на творчеството на Гео Милев в следдеветосептемврийския канон изглежда лесно обяснимо с нелитературни фактори, но на каква основа стъпва то? Как се видоизменят критериите и как се конструират критическите оценки?

 

         Темата за критическите оценки за Гео Милев е многократно обсъждана, дори e характерна за автора изследователска тема. Тук въз основа на данни, почерпани от "Био-библиографски указател. Гео Милев 1895-1925" (1985), съставен от Елена Фурнаджиева - и с опората на няколко критически опита през периода - ще потърсим механизмите, движили критическия интерес. Освен че през тях можем да хвърлим поглед към разнородните литературни вкусове и приоритети, ще видим също какви са факторите, през които се прокарва канонизирането на твореца извън единния по-късен канон; как се чете Гео-Милевата поезия, в какви интерпретативни парадигми попада.
         Първото, което се хвърля в очи с поставянето на крайна граница в "Антология 9 септемврий", дело на Иван Мешеков, е липсата на текст от Гео Милев в подборката, макар името му да е упоменато още на корицата в посвещението. През същата 1945 г. излиза и "Антология български революционни поети" под съставителството на Борис Делчев, в която е представена голяма част от поемата "Септември". Поезията на Гео Милев се вмества в широкия контекст на революционната поезия, в който влизат и възрожденските поети, като по този начин новото родословие на класовата партийна поезия се сподобива с престижа на стародавните предходници. Фиксирането в тази революционна линия неминуемо отдава първостепенно значение на поемата "Септември", но тя е първопоставена и в редица предходни оценки: "най-ценна и жива е поемата "Септември" - най-значителното, истински революционно и оригинално по постройка и ритъм произведение на "лявата" поезия в България" (М. Ралчев); тя - поемата - отбелязва върха в творчеството му, тя му е донесла "най-трайна слава" (Г. Константинов, който за предходните му стихосбирки лаконично отбелязва: те са "без особено значение"); такова гледище защитава и лявата критика (срв. при Л. Цветаров). Очакването за "откриването" на Гео Милев след "9 септемврий" няма основание и предвид 11-те на брой негови преиздадени книги през периода (и то в тираж два и половина пъти по-голям от приживе публикуваното1). Името на поета е вплетено и в редица актуални спорове (например когато иде реч за "лявата" поезия, обсъждана от двама съредактори на Гео Милев, но от двете му списания: Николай Райнов и Ламар, който помества своя отговор в броя на "Новис", посветен на Гео Милев и другия съредактор на "Пламък" Г. Шейтанов. Там аргументите за абстрактните художествени ценности са цитирани като мотиви за съдебната присъда срещу Гео Милев).2
         В контраст с превръщането на "Септември" във фокус, през който се чете и мисли "делото на Гео Милев" в предходните представителни подборки или антологии творчеството му е представено с доста разнолики текстове, които говорят за перспективите, в които се чете. Например, в Антологията на П. Динеков (1940) са представени "Дневник" и "Дъжд", макар в краткия предговор да е дадена висока оценка най-вече за поемата "Септември". В "Пролетарска антология", 1931, са поместени: "Жестокият пръстен", "Гроб" и части от "Септември" (от 1. до 5.); в "Пламък": Жестокият пръстен", "Гроб" и "Дъжд"; в "Дума": "Парадокси" и откъси от "Грозни прози" ("Марсилезата"); в "Гео Милев. Литературен етюд" от Б. Шаренков (1932): фрагменти от "Жестокият пръстен" и от "Грозни прози"; във "Възпоменателен сборник": "Кръст", "Гроб", "Жестокият пръстен", "Панихида за П. К. Яворов, "Ад", "Парадокси" и "Театрално изкуство". Като цяло прави впечатление интересът към вариацията "Гроб" от "Иконите спят", чиято ритмика и минорни интонация отвеждат далеч от и от авангардистката поетика, и на бунта, но явно в творбата се отгатва поетовото предсказание за своята обреченост. Показателно е, че статия на Стр. Димов за поета в юбилейния брой на "Пламък" започва с епиграф от вариацията.
         Според предпочитанието към различни творби на Гео Милев можем да обособим два типа критическо говорене. Представянето с текстове преди "Септември" е характерно за лявата критика и за "юбилейното" припомняне на делото и личността му със спомени и литературни портрети. То е засвидетелствано по страниците на периодиката, във възпоминателни сборници или листове. Името на твореца се упоменава "по повод". Към този тип можем да причислим също единственото цялостно изследване от Борис Шаренков (впрочем, набедено от партийно-левия РЛФ за "лоша и комерсиална книга") - то също предизвиква твърде жестови реакции и става повод за арести на младежи, както коментира Милко Ралчев.
         Другият тип разглежда аналитично явлението Гео Милев в контекста на литературните процеси - без представяне на текстове, но с акцент върху ключовото значение на "Септември". Все пак, като цяло този тип се развива в кратки статии (Р. Русев) или обсъжда делото на Гео Милев пътем в по-общи литературни обзори (В. Пундев, М. Ралчев, И. Мешеков, Й. Бадев, К. Гълъбов, Г. Цанев).
         Самостоятелен брой или страница, посветени на поета, подготвят следните издания: "Дума" (съвместно представяне на Гео Милев и Вл. Маяковски); "Пламък"; "Новис" (редом с представяне на Г. Шейтанов); "Мисъл", но и "Съвременник" (макар и таксуван от левия "Новис" като "ренегатски лист"). Като цяло тези издания споделят аморфни леви или анархистични идеи. Подобни убеждения имат и редакторите на литературните рубрики на ежедневници като "Нова камбана" или Заря", които пускат материали за поета. Фигурата на Гео Милев се вписва в представите и моделите, разигравани в това идейно поле, като героически образец на исторически конкретна личност (затова и спомените са важен фокус). През периода критиците Владимир Харизанов и Димитър Панов последователно налагат на страниците на в. "Мисъл и воля" новото родословие на "свободняческата" литература (срв. също И. Мешеков, ст. "Таланти и идейност" от бр. 2, 4 окт. 1931 на вестника), което задава още една възможна парадигма за интерпретацията на твореца. А подобна рецепция на Гео Милев има и потвърждение post quem в цитатните отгласи при автори с анархистични възгледи (срв. Панайот Чивиков, "Ден последен е този...", 1931; Любомир Дойчев, "Човеци между хората", 1937; Ламар в цикъла "Пантеон", публикуван през 1958 г., за свързаните с "Пламък" Гео Милев, Хр. Ясенов и Г. Шейтанов).
         На фона на този възторжен прием сред свободнячеството класово-партийната критика прави доста уговорки. Фактът на насилствената му смърт го поставя в реда на "жертвите" - обвинителки на режима, ту в четворна: Христо Смирененски - Гео Милев - Христо Ясенов - Сергей Румянцев, ту в тройна парадигма: Гео Милев - Христо Ясенов - Сергей Румянцев. Двусмисленото приемане на твореца стои твърде далеч и от фанфарните следдеветосептемврийски апологии, но припомнянето на тези факти ясно показва разрояването на лявото и несигурността на днешните ни преценки за него. В много случаи ще се натъкнем на неразбиране на Гео Милев от лявото - защото интересът не е фокусиран върху творчеството му, а творчеството и личността са повод да се легитимира съответното разклонение на лявото. В този смисъл простото изброяване на изданията, озаглавени "Пламък" по Гео-Милевия образец изважда наяве неподозирани литературни левичарски кръгове. Според "Български периодичен печат. 1844-1944. Анотиран библиографски указател" (1962) това са: севлиевски периодичен лист "за въздържание, вегетарианство, есперанто, за мир чрез училището"; двуседмичник за литература, изкуство и социални въпроси, издаван в Карнобат от Йордан Вачев Вазов; седмичник за изкуство и обществен живот, издание на Съюза на независимите писатели в България. Обликът на последния вестник е доста показателен за кръга на читателите, към които е отправено посланието на заглавието: "Обединява писатели с различни политически убеждения, прави пропаганда на федералистичния анархизъм на Бакунин". Между сътрудниците са изброени: Борис Шаренков (автор на критически материали), Стефан Гендов (редактор, театрален деятел и критик, има спомени за Гео Милев), Лалю Рогачев (поет със социални мотиви), Буко Пити (анархистичен активист), Вичо Иванов (писател със социално-сантиментални сюжети, сказчик), Любомир Дойчев (поет, когото Иван Сарандев сочи като един от примерите си в "Атология Български литературен авангард", 2001), Петър Горянски (критик, писател), Георги Хрусанов (поет и разказвач), Витош Таджер (разказвач) и др. .
         Далеч от чисто формалното търсене са и интересите на критиците извън левия и партийния лагер (може би с изключение на преиздадените бележки на Васил Пундев, които са съсредоточени най-вече върху поетиката на "Иконите спят"). Обяснение за липсата на критически интерес сочи М. Ралчев: поемата "Септември" е толкова преекспонирана, че "се скрива" предишното му дело и се изтъква само поетовият "пролетаризъм". А социалната тематика е повод за изключителната популярност на Гео-Милевата поезия, но и за неприемането й от критика, доколкото стремежът към актуалност само задоволява "вкусовете на времето". Като потвърждение Б. Шаренков отнася към поемата "Септември" именно една от категориите на социалната поезия, посочена от М. Ралчев, - "динамизъм". И наистина, широкият спектър от заглавия, упоменаващи поета, достатъчно убедително говори за популярността му преди официалното канонизиране. В резултат по-скоро на този актуален рецептивен резонанс са и недоволствата на М. Ралчев. Такова нагласа към поемата "Септември" ще открием и в оценката на Б. Шаренков, който сочи за най-ценно в Гео-Милевата поезия "идеята за свобода и човечност" - виждане, под което обаче прозира абстрактния сантиментализъм. Поетовата индивидуалност се оказва маскирана със стереотипите, удобни за популярните вкусове. Тази рецепция странно е запечатал "Възпоменателен сборник" от 1936 г. в графичния портрет на поета (от Пенчо Георгиев), който удивително неподозирано напомня чертите на встъпващия в поетичното поприще по това време Александър Вутимски - чиято биографична личност ще се превърне в емблема на поетичното от края на 30-те и началото на 40-те.
         Поемата е разделителната линия и в критическата представа за два периода, в които се мисли творчеството на Гео Милев. Впрочем стремежът към подобни двудялби си казва думата и в конструирането на други литературноисторически разкази, като този за П. К. Яворов. В случая удобно се оказва символното представяне чрез имената на изданията "Везни" и на "Пламък". А тезата за "отричане" от естетиката на модернизма, оказала се удобна и за откровено партийната критика, подхващат критици от най-широк спектър (Асен Калоянов, Л. Цветаров, М. Ралчев, Ив. Мешеков, П. Динеков, Г. Константинов). Възможни са обаче и други интерпретации: според М. Ралчев неизменна остава експресионистичната изразност на автора.
         За Гео Милев се мисли не през текстовете, но през действеността им, през рефлексите върху литературното съзнание (в този дух М. Ралчев нарича една глава от своя обзор върху новата българска поезия именно "Делото на Гео Милев"). А оттук оценката се оказва зависима от биографичната личност на Гео Милев, която става популярна с критическата и преводаческата си дейност. Във връзка с тази културна мисия се изтъква и значението му като антологист, особено на изчистените характеристики в предговора (Р. Русев).
         В центъра на критическото дирене обаче са поставени не текстовете на поета, а неговият "творчески индивидуалитет", своеобразният му темперамент: "темперамент на революционер", Г. Константинов; темперамент "скитски непримирим и пламенно бунтовен" (Л. Цветаров), макар това да е основание веднъж той да бъде характеризиран като спонтанен автор (Г. Константинов), а според други оценки поезията му е доминирана от разсъдъчното начало, от интелектуални и културни задачи (М. Ралчев; Л. Цветаров). Бездруго в същия този темперамент се корени и предубедеността на критическите оценки: макар според Р. Русев именно неговата "страстност" му проправя пътя към нови естетически открития, тя също "го кара да греши". Така М. Ралчев, след като признава, че ролята на Гео Милев е ясно определена от това, че е "представител на една културна амбиция по европеизъм" (с което е поставен редом до Пенчо Славейков), бърза да омаловажи оценката си с това, че при Гео Милев тази амбиция се излива в "сектантство" и в превръщането на експресионизма в светоотношение и единствен критерий. С "крайност" и "ексцентризъм" го характеризира и Асен Калоянов ("Заря", бр. 2552, 1930). Страстен в "насаждането на новото" до болезненост, Гео Милев получава и етикета "темпераментен и злъчен отрицател на старата реалистична, битова и патриотична литература" (Г. Константинов). К. Гълъбов пък реагира срещу отродителството на Гео Милев (макар с "Иконите спят" поетът да осъществява непосилния синтез на най-дълбоките митологични пластове на родното с литературния авангард).
         Другият източник за популярност на поета е свързан с биографичните и исторически реалии: Г. Константинов започва статията си за него в "Съвременник" с превръщането на името му в "символ на мъченичество и героизъм". Последното измерение на личността и творчеството на Гео Милев в плана на културноисторическото съзнание се връща към една болезнена тема - насилствената смърт на българските поети. Навярно и към онова време, което Г. Константинов нарича "гражданска война", Борис Шаренков - "междуособици", когато българският творец кощунствено е превърнат в "издирвано лице", сведен до лаконичните данни на бр. 48 на Централния бюлетин за издирване от 1926 г.
         Жертвата на българските поети, обсъждана и днес в литературната критика, обаче е символ, обвеян не само в героика или възмущение. Защо мъченичеството и страдалчеството се оказват тъй важни за пиетета към твореца, въздигнати в култ (както показва и преекспонирането на "Гроб")? По-дълбоките сантиментални корени на тази нагласа посочва М. Ралчев с паралел между Димчо Дебелянов и Гео Милев, двама творци, свързани приживе с топло приятелство. В съзнанието на читателите творбите им обаче не присъстват, изцяло затулени от фасцинацията пред личната им съдба. И в крайна сметка канонизирането на жертвата се подхранва от сантиментални или користни потреби: за етикетиране на поетическата трепетност или за аргументи в партийната публицистика. Жертвата на поета е изтръгната от съдбовната си свързаност с творбата му.
         Творецът, разпъван от членове и алинеи, заставен да адвокатства, попада в лилипутските примки на преценки и идеи. Неговата жертва е извикана да свидетелства в други процеси, които обсъждат казуси от социалната съвременност. Смъртта на поета обаче отваря бездните на самотата, на изоставеността от човешкото братство. И от този пределен екзистенциален праг Гео Милев се обръща не към читателите, не към критиците, не и към събратята писатели, липсващи от съдебната зала, когато произнася защитната си реч3, а към пределните човешки стойности. Това обаче липсва от бележките, записали литературнокритическите пристрастия. Липсва и от самосъзнанието на българската критика? За нея изпитанието да осмисли творчеството на Гео Милев е решено, като е превърнала поета в знакова фигура. В литературен образ: като въплъщение на лявото, какъвто е героят Илов от романа "Слънцето угаснало" на Владимир Полянов.
         Знакова е фигурата на Гео Милев за определен тип поведение на твореца и за прехода от стремежа към субективното у модернистите към разхерметизирането им (след войните).4 Тематична рамка на броя на "Съвременник", посветен на поета, е "Гео Милев и неговата съвременност", в която литературнокритическата статия на Г. Константинов е редом до статия на Я. Янев, която обсъжда "поличбеното време". Същата емблематичност на фигурата на Гео Милев изтъкват К. Гълъбов или Б. Шаренков (разбира се, като се визират различни страни от творчеството на Гео Милев).
         В заключение бихме посочили именно неразглеждането на творбите на поета и задоволяването със "знаковостта" на личността като удобна писта, по която се спуска канонозиращата оценка, абсолютизираща "Септември". В предходните оценки се догажда подобна тенденция, но тя е набелязана по-скоро като тежнение на популярния читателски вкус. Въдворена като канонична, тя затулва литературното изследване на ранните естетически търсения на автора.
         И ако ефектът от критическите разсъждения до 9 септември е бил в съсредоточаването към социалната тематика и капсулирането й през следващите десетилетия, то след 80-те години на миналия век в центъра на изследователския интерес е авангардната поетика. "Септември" добива стойност като възможност темите за авангарда да се въведат в съсухреното от предрешени оценки литературноисторическо изследване. А днес отново през поемата "Септември" - през единството на литературен авангард с политическа радикалност - може би можем да подхванем темата за жадуваните (или опасните) социални стойности на поезията, за лявата поезия, обречена на непримиримост и откривателство.

 

 

 

Източници:

 

Дума (І, бр. 35, 7. V. 1930); Новис (ІІ, кн. 1, януари 1932); Съвременник (ІІ, бр. 20, 3. ІІ. 1932); Мисъл (ІІ, бр. 34, 15.V. 1932); Пламък (бр. 11, 4. ІХ. 1932); Мисъл и воля (ІІІ, бр. 33, 28. V. 1933); ЛИК (бр. 35, 13. ІV. 1936); Гео Милев. Възпоменателен сборник, 1936
Васил Пундев ("Гео Милев", в: "Днешната българска лирика", 1929)
Николай Райнов ("Лява поезия", в: "Съвременник" ІІ, бр. 10, 23. ІХ. 1931)
Ламар ("Лява поезия или теософско кръщене", в: "Новис" ІІ, кн. 1, януари, 1932).
Руси Русев ("Георги Милев", в: "Българска мисъл", VІІ, кн. 1, 1932)
Борис Шаренков ("Гео Милев. Литературен етюд", 1932)
Милко Ралчев ("Делото на Гео Милев" в: "Критика на новата българска лирика", 1934)
Иван Мешеков (в: "Трудово-спътническа литература", 1934)
Йордан Бадев ("Писатели и поети след войната", в: "Животът и изкуството", 1934)
Константин Гълъбов ("Новата българска литература", в: "Годишник на СУ. Историко-филологически факултет", 1936)
Г. Цанев ("Съдбата на българския символизъм", "Философски преглед" ІХ, кн. 2, 1937).
Тодор Бучински ("Пролетарска антология. І. Лирици", 1931)
Петър Динеков ("Българска лирика. Антология", 1940)

 

 

Бележки:

 

1 Елена Фурнаджиева, „Гео Милев за децата“. В: „Нови изследвания и материали“, 1989 (с. 346) [горе]
2 А как тези аргументи биват приложени в два случая от родната литературна история коментира статията „За две инкриминирани реторики: Гео Милев - Никола Вапцаров“ от Камелия Спасова и Мария Калинова (Литературен вестник, 16-22.03.2005 г.) [горе]
3 Любен Цветаров заявява дори, че Христо Ясенов и Гео Милев са били предадени от своите събратя писатели заради тяхната апатия („Той обвинява!“, „Мисъл“, бр. 29, 10.IV.1932). И тук зловещо прозвучават спомените на Мария Милева Владимирова (В: „Гео Милев... в спомените на своите съвременници“, 1965, с. 74-75) от хубавото майско утро на 14 май 1925 и убедеността на поета, че „непременно“ ще дойде някой от старите му литературни познайници. [горе]
4 Тази схема на „Стрелочник“ (Иван Мешеков) от ст. „Ренегатството в литературата ни“ („Новис“, II, бр. 6-7.1932) лаконично развива и Петър Динеков (в предговора на своята „Антология“). [горе]

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 11. декември 2005 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]