Мая Горчева

литературна критика, история на литературата

Литературен клуб | страницата на авторката | литературна критика

 

Свободата без или с револвер. За степените на възвишението в
новия роман на Милен Русков: Serbestlik, Özgürlük, Hürriyet

 

Мая Горчева

 

прах от пътищата (186)
пух от липите (106, 186)

 

 

         Тази книга обсебва с неподражаемия стил, с една фраза, гъвкава и решителна, плъзгаща се по някакви вятърничави случки, обтекаема и плътна, обграждаща неусетно с една друга литературна плътност ставащото. Тя съвсем полека-лека те обсебва, докато те затвори в една последователност, която не може да има друга логика. Това било създаването на фикционален свят, завършената книга. Но тази пълнота освен че е абсолютната мяра за таланта на един писател, съвсем не ми попречи да си създам свое разбиране. Дори ме окуражи, а какъв друг ефект може да има натякването “Тез нищо не разбират!” (с. 96), освен да решиш, че се отнася и до читателите и да се пробваш с разбирането. То и Общи май много не е разбирал, от книги със сигурност, щото неписмен.
         Та според това разбиране, което носи всичките негативи на една начасничава читателска опърничавост, засмукващият стил не може да скрие двете сюжетни части, първата с издевателското описание на Арабаконашкото приключение (колкото по-издевателско, толкова по-далеч от фактите) и втората, котленските настроения Гичови, когато размисля ту за свободата и просвещението, ту за природата и светлоструенето, докато не тръгнат пак с четата и не стигне до възвисяващия финал (възвисяващ най-малкото защото се разиграва на високо място).
         Колкото до историята, в четата на Общия имало само момчета от тетевенските колиби и две от Правешко, но и Вазовият Муратлийски (после Бързобегунек) също е бил в тази чета. Както е казал в кръстосания разпит с Дякона Левски Димитър, наричан в протоколите на султанската комисия “от Сърбия”: “Две негови приказки са прави, пет са лъжа”1. Разказват се исторически факти, ама не са фактите. Говори се възрожденски, ама не е книжовен възрожденски (колко ли записани псувни има в издаваните тогава книжки?), не е и диалектно просторечие (кой диалект ще рече “при първа възможност” или “всъщност”, а и едва ли людете от онова време ще продават сербезлици с псувни). Затова ми се струва, че темите на този роман или последвалите оценки, или речта с все ругателствата, не могат да имат друг прицел освен в днешното време на написването му.
         Цитира се реч на турски, ама няма кой да прави грабеж с инфинитиви. То ако си преведем какво означава на турски “боклук”, нямаше да се сети Гичо да нарича човешката глава “боклукчарник” (128). Или май много се е размирисало вече около човешките глави? П? ми хареса: “Человек, кой все ся възползува от случая, е един вид вехтошар” (344): да пишеш за една книга също е възползване от случая да бъде написана и издадена, и да стигне до теб. Колкото до френския, не може да не се насладим на Je comprendre (163): автентично Гичово спрежение, почерпано от Богоровия речник. Ето за това “аз-разбиране” в инфинитив си заслужава, за разбирането, което има другият в оная очна ставка пред султановата комисия: “не зная”, “комитетски хора не познавах”, но “знака аз познавах”; “Когато ме виждаха, подсвирваха и размахваха намиращия се в ръката знак. Аз разбирах и предавах наставленията”.
         Така “разбиращо” не се пише нито рецензия, нито още по-малко критика. Този роман си заслужава доста мислене след прочита. Ту го приемаш, ту негодуваш; нещо ти се изплъзва. Много добре разбираш за какво говори – и не може да е за това, нещо друго казва. Ниже забавни историйки, впечатляващо упорства в диалектната си нелицеприятност – но не може да е просто стилистичен експеримент.
         Всъщност с този текст се отчитам за пропуснато участие в обсъждането на романа от Критическия квартет, свикван от Николай Бойков. Причината да се амбицирам да наваксвам пропуснатото, въпреки заплахата многоречовитостта на книгата да прелее в моя многоречовитост, съвсем не е грижата за историческите факти или намерението да се изкажа и аз по всички зачекнати от Гичо теми около свободата и просвещението, а някои препратки към други текстове от новата ни литература. Освен това, защо днешната читающа публика така хареса стилизираното просторечие тук, а съвсем не се впечатли от стилистичната инвенция при Любомир Милчев или Любомир Канов; за “Смъртта на авторите, сиреч Записки по Българските и прочия” на Пламен Антов да не говорим. Не забеляза и “фрагментологията” на Пламен Асенов. И второ, след търпеливото четене на “Физика на тъгата”, отново за този Критически квартет, изпъкнаха както асиметриите, така и удивителното подобие на типа човешка мисловност, запечатана и в двата романа от 2011 година, изговорена все в 1 лице, единствено число, с човеци, люшкащи се през истории, през променящи се пространства и времена. “Възвишение” държи да посочи тази човешкост според първия кръг на колелото на живота (което стои отсечено на корицата); “Физика на тъгата” преброжда първите два сезона, но и есента и зимата на разказващия истории (корицата утроява небето с бели облаци). Бих заложила обаче на високата успешност на превода тъкмо на “Възвишение” (разбира се, стига да попадне в издателство и на преводач, които владеят днешните механизми за успешност). Освен че е забележителна стилистична провокация, романът възпроизвежда добре известния стереотип за рецепцията ни навън през някаква драматична история, сякаш и в началото на 21 век още я караме “Под игото”. Толкова по-зле за стереотипите. Впрочем, тъкмо във втората половина на 2011 г. дойде и двутомният труд на Албена Хранова "Историография и литература", който им даде коментар. И все пак, струва ми се, романът разчита на някакви стереотипи само за да заговори тъкмо за съвременни настроения и недоволства (далеч не само по нашенско), а това е сигурен знак, че е важно четенето му. Нали и “Под игото” идва да каже на читателите след въстанието, че оцелява здравомислието, че протестиращите на този свят ще са единствено мунчовците, както го припомни Светлозар Игов все по повод на “Възвишение”. Друг е въпросът колцина са забелязалите последната фраза на Вазовия роман, чевръсто прогласен от Телевизията за най-четения. Струва ми се, че е безпощадно прав Светлозар Игов и със заключението, че Гичо скоро ще насели масовите ни представи за литературното. Няма що, не стига байганьовщина, ами посем-сега уж образовани хора, владеещи чужди езици, по-добро от гичовщина не измислиха.
         Тук ще се опитам да изложа едно читателско разбиране, по презумция неразбиране (първо, защото нито един литературен текст не може да има някакво еднозначно хубаво разбиране, и второ, защото винаги ще се намери контратеза). Хубавото е, че още няма наказателни алинеи за читател (-к-) и, позволяващи си да споделят читателски разбирания.

 

 

         ХХХ
         За кротките

 

         Банално правило е, че четейки обръщаме особено внимание на началото и края на един текст. По средата са случките, които сякаш трябва да покажат какво означава повтарящото се “Време си минава”. Минаващото време става люлеещо се махало на часовник в последния монолог: “И тъй, между едното и другото преминава, трепти и ся колебай, като махало на часовник” (с. 407). Доколко възрожденска и диалектно-просторечива е речта тук, да не коментираме. Но когато се обърне първата корица – тук колебание никакво, “едното” и “другото” ги няма: само една полудъга (и време) на човешкия живот по “колелото на живота”. Колебания няма, само половината му е отрязана. Но полудъга няма как да стане на лествица.
         Затова на пръв прочит (и без колебание) бих отсякла: тази корица – иначе чудесна като оформление – си е поредната нашенска и божем постмодерна претенция, що се отнася до отношението й към текста. Да прекрояваме църковна стенопис по размерите на романови сюжети, да я оцветяваме в подходяща задушевна тоналност. Ако може, преди да отворим книгата, в главата ни да кънти Кармина Бурана на Карл Орф, тъй като и в Кармина Бурана иде реч за Roto Fortunae, the Wheel of Fortune, казано по нашенски Колелото на живота. Как “Фортуна” става “живот” си е поредната заблуда на превода. Също както езическата римска цикличност е влязла в църковната скулптура и иконопис. Това както и да е, но първата страница си е изпитание. Да събереш името Господне на ред 9 с безхаберно дружеско пропсуване на ред 17 може да има два ефекта: или зарязваш с чиста съвест четивото, въздъхваш и Му се примолваш да Си прибере вересиите, или си даваш сметка, че пак трябва да се главоболиш с вересиите на постмодерна. Нали съчетаването на високо и ниско е лозинката на постмодерното изкуство. Четох книгата, търсейки тъкмо високото и ниското. И тъй, в профанната си безпомощност към името Му се изкуших да използвам един от старомодните филологически трикове, да проследя фреквентността му, както на ругателния пандан. Затова мога да река – без колебание: за какво ли не може да бъде държана изкъсо тази книга, само не за това, че обърква посоките на високото и ниското.
         Всяко вмъкване на името Му в профанното тяло на литературата ме стряска. В нашата литература е станало общо място да се тълкува национално-освободителният порив тъкмо с евангелски аналогии. Вазовата “Епопея” изографисва някакъв нов просветèн иконостас на възбунтуването и отхвърлянето на реда, призвани да възвърнат чистотата на вярата и свободата на човека.
         Обаче лозинките ми дойдоха в повече. Колкото до фактите, на страница 46 в тефтерчето Agenda Васил Левски си е записал:

 

         За писмо само така,
         ----
         пък за нарочно изпратен човек с лозинка така: “Доб[ъ]р ден или доб[ъ]р вечер, чорбаджи”. Отговор: “Дал ти Господ2 добро, отде идеш и каква е работата”. Пратеникът ще каже: “Аз ида от добро място и имам глас”. Тогава, ако е същият човек, до когото е проводен, ще му каже: “Ако имаш глас, хайдем вкъщи”.
         И сяда се вече в разговор.

 

         Това в романа някакви нововъдения на местни комитети голямо-изворски, тетевенски и видрарски, или мъглижки ли е?
         Трудно се издържат 200 и кусур страници с псуване и простотии. Настаняват се четниците все в манастири, стои четникът край църковните двери – и псува (53). Веселят се и за най-увеселително намират да пеят кьочеци (67). Пооткрадва си Асенчо църковна утвар – същият, който се запитва по-сетне за човека като образ и подобие Божие (с. 68-69). Колкото за кражбата от Божи храм, за това Йовков е написал скучната повест “Жетварят”; тук така между другото както си взел, така и връщаш, без последствия и морални притеснения, докато все ни се повтаря, че “време си минава”. Време, в което няма място за кротките. Панайот Хитов, след като минал с четата си народа да буни, така ги е преценил: “Абе, бай Раковски, много кротки хора тия. По цял ден орът, и туй е. Къде сме ний тръгнали?!” (227). Такива свити като деца са наречени “нашите хора” още от първите страници, все в контраст с някаква настървеност на околния свят: “Все уплашени едни таквиз, сърдцето им ся свило като птиче зимъска, чакат някой да ги приласкай, с добра дума да ги повика, и чак тогава им ся душа разтваря. Ала не е такъв светът! Не е той като Асенчо! Не та хич биля приласкава, ама та с строгий си поглед затиска. Само от ритници ся плаши или от греческо лукавство ся лъже. И тежко простодушним, ако няма и храброст в тях, а то най-често е тъй. Кротките, кай, ще наследят земята. Коя земя? Няма да е тая! Иначе българи щяха да са едни от първите наследници” (24).
         Отново “кротък” ще се появи в портрета на комитетския човек, когото намират двамата герои в Мъглиж и комуто предават писмото за Левски. Последната точка в дългото пътуване лутане, когато вече са се досадили, че и на читателките сигурно са досадили, е срещата с определения за негов пълномощник (224-225). Едва ли описанието му ще остави и сянка от съмнение, но все пак срещата е на мъгливо място, в Мъглиж. Асенчо “комай” се досеща кой е пълномощникът, също Гичо. Бързо преценява, че “ливорвера” му не може да се мери с неговия, за какво тогава говорим? Тутакси го праща в съсловието на даскалите и писарите: “Абе с една дума: шушумига. Тоз не може да е Левски”. Дали обаче това не е някакъв типов образ въобще на героя? Дилбер Танас веднага познава Гоце Делчев в мъжа “облечен бедно, в цивилни шаячни дрехи”, “с черните очи и големите мустаци, с усмихнато кротко лице”. Гоце им казва: “Вие сте революционери и трябва да бъдете кротки” (Свобода Бъчварова, “Литургия за Илинден”).
         Като си толкова печен, не ги виждаш простите неща, разминаваш се и с пълномощниците. Какъв Левски, каква Личност: “А лицето му едно такова съвсем обикновено, спокойно, кротко лице, с леко отнесен поглед” (225); облечен с “опънати дрехи”, с фес. Това ли е тайната? Като си припомним за кротките, за които става дума по-горе... Отново за кротките обаче се говори още по-назад във времената в притчата за планината Хермион (246), за обитаващите земята – “скромни същества, кротко преживяващи като мирни добитаци”. Но пък продължение е едно мъдруване Гичово, изплъзнало се от хлевоустието му: “[...] че ако Господ съществува [...]” (246).
         Да, Левски е романов персонаж, който присъства не само в този немногословен епизод (224-226). Той не говори, само се усмихва. Страница-две са му отделени и в “Немили-недраги”. Трудно се съставят романови сюжети за Левски и същевременно целият сюжет на “Възвишение” се крепи на препратката към Личността. Всяка споходила ума и езика на Гичо идея има смисъл само оттласквайки се от реченото и стореното от Личността. Именно оттласквайки се, именно оставайки в безпросветното ядосване от убогото мироздание, в което времето си минавало. Всички хитроумия Гичови, всички мисловни напъни или юначества Димитра Дяковчанина (както го нарича Васил Левски пред султанската комисия) са все някакви обговаряния, желани спорове, в които предварително е ясно кой ще е важният събеседник. Срещу всички думи Левски дава само една усмихнатост, познание, което въоръжените с кабалистиките на конспирацията и хитростта явно не разбират. Впрочем тъкмо Васил Левски, все тъй кротко, успява да спретне на своите съдии такава кабалистика (или сюрреализъм?) с маскирани лица и знакове, докато им обяснява в какво се състои неговата комитетска служба да “обнадеждава цяла България”. После те досъщ го повтарят в собствените си протоколи като неоспорими свидетелства. Успява, впрочем, да обясни достатъчно аргументирано и политическите основания на комитетското движение – това протоколите вече премълчават.
         Възвишението – в моя прочит – е тук, в средата на романа, в манастира “Свети Никола” край Мъглиж. Оттук обаче продължава да се разгъва утопията на възмогването до изначалието Божие, до усмихнатата кротост отпреди идването на падналите ангели. На страница 248 името българин също е сподобено с произход от “благ, благий”, и вече според авторитетен източник: “Иде от благ, що значи и кротък, и честит”.
         Гичо ли ще се излъже кой е Левски? Няма го, казва Асенчо, той не може да е българин (226-227). Вазовото “лудите, лудите, те да са живи” в този роман от 2011 години звучи като: “Кротките, кротките, те ще ни умият очите”.
         С което приемам и логиката на финала, тъй като утопията на кроткото завършва с мъртвото тяло: “[...] и ся кротна” (319). Смъртта е “кротване”; “чилякът е всъщност крехка работа” (394).

 

 

         ХХХ
         Ругателството

 

         Ето, до тази кроткост стигна моят прочит на книгата след изнервящото обикаляне без каитени тескерета и пиенето по манастирски хладни соби, и всичко онова, което Гичо нарича “юнашко дело”. В този смразяващ памфлет усилието за удържането на безмислието шумно извистява през винтила на ругатните и набеждаването в простотия. 225 страници приказки, изговорени с чеснова уста. Дали не можем да го сравним с “Цървулиада” (1923) на Найден Шейтанов, с войнишките монолози след поражението, с диалекта и с псувните, в някаква кръчма.
         Избухнах в бодър смях за пръв път по повод преправянето на четата на оцетари (55). Димитър Общи станал точно на оцетар при последното бягство, когато е заловен3. Защо оцетари? Очевидно, защото е по-нелепо. Въобще нелепиците на конспирацията, която се изразява в това да гониш костенурка, само и само да се види, че от коруби жаби нямало нужда, ама “никаква нужда” (80). Подходящ камуфлаж за минаване баш по Беклеме (а беклемета, сиреч стражарници, се правят обикновено нависоко) са въдици. Мотивировка на похвата: степен на нелепост. В името на конспирацията Гичо се кара, че Асенчо му споменал името, с изразителната реплика: “Не ми споменавай името бе, Асенчо, [...]” (138). Защо трябва да спомене пък Асенчовото име, сигурно има друго конспиративно основание. Или пък Русков хептен на мезе ни взе (по този повод да вметна за конспиративните нововъдения на Батко Стаменов. В романа “Цинкограф” става дума и за “Арабаконашко приключение”).
         Димитър Общи владее дълбокото знание, въплътено в знание где Аврам копае коренки (алитерацията стига за непосветени читател(-к-)и да разберат за каква тайна иде реч). Знае още Общи да разпределя пари от обир. Как всъщност се разпределят пари от откуп разказва “Литургия по Илинден”, след като американското външно министерство дало 14 500 лири на българските комити. Иначе обраната хазна за около месец била обратно в турската полиция. (В “Литургия за Илинден”, впрочем, също може да се види как се събират високото и ниското, без да се налага да се ругаят читател(-к-)и. Иначе и там се псува, четници играят и залагат именно в църква).
         После някакъв френец, “инджинерин” – “Кой го знай тоз френец какъв вятър го е запилял насам” (162-163), друго си е чеверме алафранга (109). О, май е много по-лесно да се разбере, отколкото да се схване накъде соват Гичо и Асенчо все без тескерета. Като се разминават, френецът им се усмихва, бомбе им сваля. Задигат му дрехите, но Гичо вади жълтица, иска да си ги плати, санким не е обирджия. Дали французоят още се усмихва?
         Профанацията така ведро ни залива като свежо планинско поточе. Революцията като приповдигнато настроение и гърмежи напосоки (“и тъй се разпалих, че стрелях...”, 206), и някаква такава енергия, която сетне се излива в яд към кого ли не, и в гневни размисли. “Туй на майтап, разумей ся”, вика Гичо (72). Какъв майтап, аланкоолу! Каква игра? “Но нà, сичко има край, и турските лири също” (83).
         И ето я утехата след толкова конспиративност и парични потоци:
         “Светлината свети, а водата струи. Светлоструй”, казва Асенчо (123).
         “За светлината казах, но сега и за водата да река: светлина и вода са голямо благо”, стига до прозрение и Гичо (260).
         Въобще: “Каква светлина, брате!” (281).
         Рее се Гичо в простора на гледките и в мисли за естеството (удължавайки с нови коментари предходния роман на автора “Захвърлен в природата”). Но както казвал Светослав Минков, природата е неудобно нещо. Често си го повтарям в началото на лятото, изпохапана от комари като едни несимпатични героини от Пушкинова приказка, а комарниците също са неприятни, също шпрейовете за убиване на насекоми.
         Да, в този роман се говори и за нуждата от просвещаване, размисля се за историята с изобретяването на народа, четат се книжки и още, и още душеспасителни и кротки занимания.

 

 

         ХХХ
         Самоубийствата

 

Човек се самоубива рядко (все пак
подобна хипотеза не е изключена) след размисъл.
А. Камю, “Митът за Сизиф”

 

         Каскадата на последната битка не дава и секунда за размисъл: един по един всички от четицата получават куршум; едни са мъртви, ранените са доубити или се доубиват. Мъчителна гледка за героя навярно – преди това не му се гледа как доубиват ранени заптиета (320). На Дилбер Танас ли ще му трепне окото? Образцова финална сцена с трупове и пак по “Хамлет” монолог: Гичовото обръщение завет към нас, тъпанарите читател(-к-)и.
         Самоубийството е една от травматичните точки в интерпретацията на първите разкази за национално-освободителната героика в литературната ни история: от грубо нахвърлената статия, първа на Захари Стоянов, “Имената на българските въстаници, които са посягали сами на живота си” от 1881 г., към одическото превъплъщаване на тези имена във Вазовата “Епопея на забравените” (за самоубийството на Ангел Кънчев напомня и Гичо, 157). Способността за самоубийство се тълкува като знак за преодоляване на робските инстинкти за самосъхранение, като постигнато освобождение. Последният си патрон подава на ранения Соколов и Бойчо Огнянов. След което самоубийствено, с ятаган в ръка, се втурва към “тълпата”. Преди това казва, в обръщение пак към “тълпата” (на читателите): “Сега нека видят как умира един български апостол!”. После с набучената на прът глава на Огнянова “тълпата” (“ордата” на Тосун бей) влиза в Бяла черква. Знаейки какво ги чака, хайдутите режели и заравяли главите на своите убити другари. Стоян Заимов пък разказва, че видял главата на Ботев във Враца. Впрочем, в своите “Български хроники” Стефан Цанев говори за смъртта на Христо Ботев като самоубийство.
         Ако самоубийството на ранените четници навярно е инстинкт от научените правила на хайдушкия живот, то не трябва размисъл, предварително е решен този жест. Но едва ли възстановката на тази логика на четничеството определя развръзката на романа. Развръзката, увенчаваща романа за “колелото на живота”, може да има само един показател – отвъд фактологията и отвъд националната драматичност, където опира до една старомодна екзистенциалистка теза: “Има един-единствен действително сериозен философски проблем – самоубийството”. Ако любезният читател / - ка не е стигнал / -а до задаване на философски въпроси, четейки този роман, това си е негов / неин проблем. Тук аз си позволявам да говоря само за един от тях.
         Отново по старомодната фиксация на термините ще са несъгласията ми с обсебващата логика на тази книга, защото тя не пита за смисъла на живота, “най-неотложният въпрос” пак по Камю. Тя спира до самоубийството. Очевидно независимо от това самоубийство, по-точно тези самоубийства-доубийства, остава светлина и шуртящи води, светлоструенето, с което природата излива някаква непостижима красота. Но какво отношение имат те към човека, към накланянето на махалото към живота или към смъртта? Никакво, нещо повече, дори го игнорират най-безпардонно: “Има, ще река, и нещо безутешно в природата. [...] Дълбока скука! [...] И тъкмо туй е безутешното. Защо ти разбираш, че сичко туй въобще не та касае”. Само след изречение-две става лупингът от “не ме интересува” на “аз не го интересувам”: “Защото на сичко туй ти си му всъщност чужд – то не ти е чуждо, но ти на него си му чужд. Като в любов безответна, коя ся накрай и в омраза превръща” (с. 324-325). Колкото и да спряга глагола “любя” по граматиката (51), Гичо май не си е дал сметка, че единствената гарантирана любов е нашата собствена и няма какво да я разваляме със споделяне. Старомодно решение отново, при това добре изиграно и в нашата българска литература с Вазовото “Тук требува любов!”. Впрочем, това стихотворение “Любов трябва” може да бъде някакъв аргумент в самозащита на читател(-к-)ите на романа и затова ще си позволим удоволствието да повторим цели две строфи:

 

    [...]
    Добре е нещо да жигосваш века,
    греховний свят да теглиш ти на съд,
    да хвърляш злъчни клетви въз човека,
    повтаряни откакто е светът.

     

    Но има нещо по-добро, о, брате,
    от твоя гняв и благороден бес,
    а то е: да обичаш – и туй подвиг свят е,
    и много труден, много славен днес.

    [...]

 

         Романовата развръзка отнася самоубийството към една човешка ситуация, като единствената приемлива логика на изхода. Тъкмо в последната фраза, в обръщение към читателя (ненадейно загубил качеството си на тъп) обаче прозвучава отново един екзистенциалистки термин: “Може да ся видим – не губи надежда [...]” (с. 407). Тъкмо надеждата “за друг живот” подбужда рефлексията на Камю4, но романът не пита и за това каква е тази надежда; подушва абсурда, подушва и философските въпроси, но не пита за тях.
         Оттук е лесно да започнем да умуваме дали в случая жестът на самоубиване има социален или индивидуален смисъл, дали е от инстанцията на Ла Палис, тоест на здравия разум и точното претегляне на възможностите за измъкване от ненужното страдание, или на идеализма. Лесно ще дойде и бързото дисквалифициране на тази смърт от вазовските готови образи на героическо (“алтруистично”) самоубийство, което свидетелства за вярност към една идея. Тогава май добиваме право да го тълкуваме съвсем по дюркемовски като социално явление. Очевидно то е твърде сродно с една боязън тъкмо на нашето време от болката, боязън, която, добила вида на институционализираната евтаназия, е в центъра на някакви днешни дебати. Романът не говори за “билòто”, вече стана дума за това, но пък говори за онова, което се разиграва в развръзките на известни европейски романи (като в получилия “Букър” за 1998-а “Амстердам” на Иън Макюън) или по медиите (по повод смъртта на белгийския писател Хуго Клаус). Ето тази възможност да извадим развръзката на самоубийството от четническо-патетичния сюжет на национално-освободителната героика, както и от старомодното спекулиране за връзката между абсурда и самоубийството, оголва един от ключовите проблеми в сърцевината на романа, които го изстрелват сред актуалните дебати тъкмо на днешната литература, и то на днешната литература извън българоезичното пространство. И все пак, и все пак, този аргумент за преводимостта на романа в термините на актуалната литературна проблематика съвсем не е последната точка в моята логика на прочита. Избраното самоубиване на героя Гичо идва само да ни увери, че е възможно да се намери изход, и то изход по вектора на възвисяването. Тогава абсурдността изглежда само натрапено отстрани философско спекулиране в термините от една отживяла философска система. Струва ми се, а след този роман, още по-настойчиво ми се струва, че тази философска терминология и питания са отживели, без да бъдат дообмислени, обръщайки гръб (щото е по-лесно) на абсурда, който прави безмислено всяко напъване нагоре към апогея на “колелото на живота”, не по-малко от ритмичното люлеене на махалото на часовника.
         Отново на последната страница на романа е предложен и трети вариант: “накъдето духне вятърът на случая”. Е, след толкова пренареждане на картите в моя прочит за тая книга, а рядко една книга си заслужава играта, драги читател(-к-)и, ред е най-после да систематизираме усилията си: в обмислянето на достатъчно перспективна посока на случая, спазвайки ритъма на часовника и Времето и търпеливо напредвайки все нагоре.
         Засега можем да заложим само на Вазовите крилати фрази: “Почтено чувство е да негодуваш” и “Тук требува любов!”.

 

 

         ХХХ
         Една от верните посоки за разчитането на този роман, струва ми се съвсем не най-погрешната, е в съпоставка с текстове и цялостни концепции, които свързваме не само с наши български писатели, но и с небългарските.

 

 

         ХХХ
         Интертексти: българските автори

 

         Липсващият цитат от Ботев звучи оглушително в “За Френско не знам [...] Френско много ся е забалтачило напоследък” (44). Днес не знам как е, а в “Смешен плач” от онова време на забалтачване майтапчийство няма, само с един замах се помита цялата обществена управа. Балтия – нито батак, нито балтаене. Ясно и прегледно: ще градим ново общество със знанието по Фурие и Прудона, по Кювие и Нютона.
         За да не затлачваме перспективата на междутекстовите съпоставки с примери и коментари, ще посочим само впечатлението за доста осезателното присъствие на Ботевата поезия, редом с дословните цитати от Раковски или Петър Берон.
         Ще кажете: “Но туй сичко е минало, т. е. неважно”, според един друг цитат, този път от Вапцаров (298). То защото не си уважаваме миналото се налага българските писатели все да му се посвещават и да го припомнят. (Както видяхме в романа, героите ги е еня за минали работи, най-вече доколкото може да има заровено от бегълци имане под Разбойна, 119.) Вместо Ботевото “вий сте идиоти” тук ние от мълчаливото множество, четящо книгата, щедро сме наречени тъпанари (274). Единственото колебание е дали да се разшири женския род, но в добрата Вазова традиция – за жените или добро, или нищо. Русков шамаросва, какво – раздава шутове го кажи, а четящият се кефи. “Ти го плюеш, то мига, що е то?”, пита Ботев на едно място. А не, не съм от тях, как’Сийке, чели сме го Чудомиря, не на мен тия.
         Е тè затова не е минало неважно. Не и докато писателите трябва да ругаят българските си читатели барабар с читателките.

 

 

         ХХХ
         Интертексти: небългарски автори

 

         Теми за бъдещи дипломни работи, доктарантури и научни изследвания тази книга ще даде преизобилни. Няма да ги изпреварвам, само два знаменити текста, в които също се стига до възвишението.

 

             Бърнт Нортън (“Четири квартета”), Т. С. Елиът

     

    Освобождението вътре в нас от жаждата за дейност,
    освобождението от деятелност и от страдание,
       освобождение от вътрешни и външни
    принуди, па макар и заграден
    от нежността на възприятията, бяла светлина,
             и движеща се, но и неподвижна
    Erhebung, без движение, съсредоточие
    без отстраняване на нищо, едновременно в нов мир
    и в стария, направен явен, доловен
    в завършека на частния му порив,
    във разрешението на частичния му ужас.

 

         И все пак, Erhebung (възвишение; въстание...) или Aufhebung (анулиране, снемане) очакваме?

 

         От последните страници на “Вълшебната планина”, Т. Ман:

 

         Аз естествено по начало не съм никакъв homme de génie, тъй като не съм и мъж от формат, боже мой, не съм. Но после по една случайност – наречи го случайност – попаднах тук в тия висини, в тия гениални предели... с една дума, ти сигурно не знаеш, че има нещо като алхимично-херметична педагогика, транссубстанция, и то към по-висша степен, извисяване, значи, ако желаеш правилно да ме разбереш.
         Хайде, само толкова, а то съвсем не е малко, че ценно революционно време губя, както казва Гичо (164). Трите турски думи в заглавието предават различни значения на свободата (първата и последната са и заемки в българския).

 

 

 

 

 

---

 

Бележки:

 

 

1 Тук и по-долу цитираме превода от изданието от 1952 г. “Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд. Документи из турските архиви”. [горе]
2 В нормализирания текст в изданието «Личният бележник на Васил Левски» от 1987 г. е изписано с малка (проста) буква. [горе]
3 Стоян Заимов така упоително-удоволствено описва оцетарските пътувания на Димитрис Козмополит, “рицаря на камата”, за да раздере тази видимост и да разкрие с пълен туш кой се крие под тоя каяфет: “С други думи, Оцетарят е революционер – искател на приключения”. Разбира се, на момчетата от тетевенските колиби, нито на другите от Правешко не им се е налагало да се правят на оцетари. [горе]
4 Оставайки вкопчена в старомодното приемане на абсурдността на живеенето, тук пишещата читателка на романа, може само да повтори въпроса на Камю: “Изисква ли неговата абсурдност да му убягваме чрез надежда или самоубийство [...]?” (с. 106); чрез надежда, която е “Надежда за друг живот, който трябва да бъде “заслужен”, или хитруване на тези, които живеят не за самия живот, а за някаква голяма идея, която го надхвърля, възвисява го, дава му смисъл и го представя лъжливо” (цит. по българския превод на Пенка Пройкова и Венелин Пройков (1982, с. 105). Тук “възвисявам” е в превод на френския глагол sublimer (le sublime), но да бъдем точни: става дума за възвисяване на живота, което да му дава смисъл и което го представя лъжливо (ето в оригинал част от цитата, коментар на този “друг живот” (une autre vie):“mais pour quelque grande id?e qui la d?passe, la sublime, lui donne un sens et la trahit”). [горе]

 

 

 

---

 

 

 

 

 

Милен Русков. „Възвишение”. Изд. „Жанет-45”. Пл., 2011

 

 

 

Електронна публикация на 07. януари 2013 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]