Мая Горчева

литературна критика

Литературен клуб - 20 години1 | страницата на авторката | литературна критика

 

ЛЕВИ И КОСМОПОЛИТНИ:
БЕЛЕЖКИ ЗА ЕДНА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРНА ТЕНДЕНЦИЯ ОТ
30-ТЕ ГОДИНИ НА 20. ВЕК

 

Мая Горчева

 

 

 

         Опора за интереса към неизвестните леви автори е едно радикално преобръщане на критерия за литературно-исторически авторитет: изследователско предизвикателство е именно несбъднатото им пожелание за знаменитост, за ново родословие и канонизиране. Изплъзнали се от литературно-критическите оценки, текстовете ненадейно проблематизират традиционните анализационни схеми и разширяват полето на изследваните литературни явления.
         Почти пълният кръг на авторите може да се възстанови по публикациите им в анархистично пристрастния в. „Мисъл и воля”, редактиран от Георги Жечев, излизал в четири годишнини до закриването по Закона за защита на държавата през 1934 г. В публицистичните теми се изявяват Александър Обретенов, Людмил Стоянов, Аспарух Велев, Борис Марковенски, Иван Роков, Константин Старчев (с няколко есета в оригинален репортажен и колажен стил от ІV годишнина), Вичо Иванов, Асен Калоянов, Бончо Несторов и др. Що се отнася до критическата секция, на първо място ще посочим Любен Цветаров и особено Димитър Панов и Владимир Харизанов, чието участие нараства с течение на времето и които могат да се определят като критическите находки на изданието), често се появява Цветан Минков, откроява се най-сетне и Иван Мешеков (във ІІ. годишнина излизат „Литературната рецензия”, "Талант и идейност", "Критикът като артист").1 В книгописа на изданието новоизлизащи книги рецензират Цветан Минков, Никола Анастасов, д-р Милко Ралчев и др., също Любен Цветаров, Димитър Панов, Иван Мешеков (с рецензия за "Среднощен конгрес" от Николай Хрелков и с театрална критика).
         В името на по-пълното представяне на хаоса от писателски почерци, които опитваме да подведем под знаменателя на ляво и космополитно, ще изброим Витош Таджер, Борис Светлинов, Димо Хаджиилиев, Сашо Настев, Кристиян, Орлин Василев, Т. Гарвалов, Гьончо Белев, Христо Бояджиев, Вичо Иванов, Стефан Брашнаров, Спас Кралевски, Велко Зидаря, Недялко Месечков, Кирил Цонев, Владимир Харизанов; сред авторите на стихотворни произведения: Асен Калоянов, Камен Зидаров, Любен Цветаров, Николай Хрелков, Панайот Чивиков (на разкази и стихове), Атанас Душков, Симеон Гатев, Милко Неволин, Людмил Дринов, Атанас Смирнов, А. Каменградов, Асен Ненов, Т. В. Руменов, Вл. Пеев, Ружа Горнянска, Стефан Марков, Sylvio, Кристиян и др.2
         На имената на левите автори ще се натъкнем и по страниците на в. ЛИК - паралелното на „Златорог” младежко издание за литература, също подкрепяно от издателство „Хемус”, чието редактиране е в ръцете на по-левичарски устроените Георги Цанев или Емил Коралов. Или в други ефимерни параанархистични издания като "Глобус" или списваният от анархиста Георги Енев "Компас". Ясно разпознаваеми са тези автори в извънстоличната литературна преса. Център с откровено анархистична насоченост временно поддържа Делчо Василев в гр. Хасково с шестте броя на в. „Идеи”.
         Ако потърсим мястото им в хомогенните литературно-исторически разкази за новата българска литература, то имената на тези автори и критици липсват от главата „Литературата след войните” в „Историята” на Г. Константинов (1941). Наистина, ще се натъкнем на някои имена - името на Борис Шивачев във връзка с това на М. Вълев и с темата за отвъдморските литературни емигранства. С което Борис Шивачев здраво се свързва в едно тематично родословие - редом с "екзотичните" пространства при Д. Димов, Д. Шишманов или К. Константинов и се изличава родословието с провинциалния анархизъм, с „потребителите” на творчеството му. Очарован от примамливата модерност на екзотичното пространство, "Литературен глас" лансира "Писмата" на Борис Шивачев.
         Повествованията се коментират и от Владимир Василев в кратката обзорна статия „По рейса България - Южна Америка” („Златорог”, кн. 5, 1937), в която за отличителна черта на повествованията сочи етническото обезразличаване на авторството. Примерно събитията в романа на Тодор Ценков "По света за хляб" се развиват в Аржентина, "но би могло да бъде и другаде, дори в България, разбира се, при съвсем други условия". Изличаването на националния белег (или клеймо) на авторството се превръща в лична драма на безродния персонаж и в крайна сметка литературното измерение на космополитизма е двустранно: в диренето и на автентичен писателски почерк, и на автентичното самосъзнание на космополита.
         Другият критически механизъм за остойностяване на литературните текстове на поколението минава през темата за техническото съвремие. Под тази рубрика сборникът „Разкази за машиниста” от Вл. Харизанов намира място в „Преглед” на Златорог (1934, бр. 12). Въпреки че героят на тези разкази, макар и работник, т. е. външно изцяло подвластен на техническата страна на модерното производство, вътрешно е чужд на техническото. Нещо повече, той дава израз на детинското си недоумение и дори неприязън към „работата на верига”. Неслучайно Владимир Харизанов описва не една и две трудови злополуки, всички те заплашващи чудовищно живота. Техническото всекидневие парадоксално ражда диаметрално противоположно атехническо и сантиментално съзнание.
         Но макар пропускани от литературните инвентаризации или трудно прилягащи към класификационните критерии, авторите от това поколение се обособяват отчетливо сред разнородния съвременен поток. Те прокарват една идея за писането и за писателя, като зачеркват традиционно приетия образ на писателя тъкмо от средата на благоденстващите 30-те. Предмет на изобилни литературно-критически разработки е собственото писане и самооценките за поколението във връзка с „актуалния борчески подем” („Писател и съвременност”, Л. Цветаров, Мисъл и воля, бр. 12, ІІ). Изобщо творчестото се проектира в разглеждането на проблемите на времето (срв. Д. Крамолин, „Нашето време и задачите на писателя”. Мисъл и воля, бр. 10, ІІ). Оттук авторите претендират за безостатъчно скъсване с традицията, като прогласяват ново космополитично направление. Един от най-ясно формулиралите го - Борис Шивачев („Космополитизъм и литература”, Идеи, ІІ, бр. 6, 1932) пък сам се превръща в посмъртните оценки за творчеството му в най-бележит представител на тази насока, примерно според една естетическо-програмна статия като "Новият художествен реализъм" от Делчо Василев, 1938. Главни посоки на раждащото се литературно направление според тази статия са: унифицирането на изкуството с неотложните и основни нужди на живота; универсализацията и космополитизирането му; по отношение социалните форми на литературна общност - децентрализация на творческите сили; синхронизиране на творческия дух. Всред конструираното двуделно съвременно политическо, а и литературно поле, космополитното направление е противовес на официалната, потънала в летаргия, самодоволство и синекурност родна литература ("Дясна и буржоазна поезия", Д. Панов, "Мисъл и воля", бр. 18, ІІ; "Буржоазно и пролетарско изкуство", Вл. Ханов, "Мисъл и воля", бр. 17, ІV). Оттук и презрението към изобилната съвременна литературна продукция (ако и самите те съдействат за нея) или възмущението към опошляването на писателството, приютено на чиновнически службици (да речем, при Б. Шивачев, "Синекури и култура", "Мисъл и воля", бр. 28, І). От друга страна, самоизявата на едва що напъпилото литературно родословие държи категорично да се разграничи и от партийнното левичарство (като в ст. "По въпроса за изкуството. Пролетарска литературна критика", Вл. Ханов ("Мисъл и воля", бр. 18, ІV).
         Израз на стремежа за преоценяване на литературните стойности са и ежегодните литературни прегледи (задача, с която в „Мисъл и воля” се нагърбва Д. Панов: "Българската литература през 1932 г. (Сравнителен преглед на идейните й насоки)", бр. 21, ІІІ; "Едногодишна равносметка (идеологически анализ на българската художествена литература през 1933)", бр. 20, ІV; "Литературната жътва през 1934", бр. 11, год. V).3 Но отнесена към конткретните текстове, ясната картография на литературното поле се размива в мъглявините на дилетантско-необработените индивидуални почерци на авторите. Продуктивните тенденции на космополитното левичарство се отпращат не толкова към съвременността, колкото към предстоящето развитие (срв. Д. Панов, „Книги със свободняшки тенденции”, „Мисъл и воля”, бр. 24, ІV; пак той, „Ембрионална белетристика”, „Мисъл и воля”, бр. 25, ІV).
         Авторите на поколението разчитат за критическа подкрепа единствено от рецензиите, публикувани в собствените издания, като понякога имена на рецензиращ критик и рецензиран автор се разменят. По страниците на изданията можем да реконструираме самозатворения - и самодостатъчен - литературен живот на една група автори, подхранваща се с текстове, критика или информации за самата себе си. В този кръг се установяват и строги правила на книжен обмен. Самите автори разпространяват книгите си, подканяйки читателите да ги търсят, както гласи един анонс за продажбата на „Изобретателят” и „Сребърната река” на домашния адрес на автора, или за „Цивилизацията и пътят на гениите” от Борис Марковенски; преводите на Г. Жечев; "Трудово-спътническа литература" от Ив. Мешеков...
         Агресивната стратегия за "продажба" прекрачва родно аморфната романтична ауретичност на автора. Сред тази пазарна размитост на автентично авторовото слово се установява и ясното съзнание за юридическата страна на авторството. Например необичайно за българската издателска практика, "Разкази на машиниста" от Вл. Харизанов излизат с отбелязани върху корицата копи райтс.4
         Като характерни теми, които дават лицето на литературните разкази можем да посочим още бохемско-ироничната лекота на градската среда (Сашо Настев); но показана през призмата на морални и битови дилеми (Борис Светлинов) или през дидактизма на моралните императиви (Вл. Харизанов, В. Таджер и др.). Творенето става неразличимо от възпроизвеждането на случка или лица от реалността - като щракване на реалността през обектива на художествената условност, но винаги съпроводено с морални оценки. Общите черти са видими в конструктивните схеми на разказа, например - в задължителната поява на персонаж-писател, или най-малкото фигурата на писателя трябва да е отпечатана във фабулите в самостоятелно действащ литературен персонаж (срв. „Изобретателят” на Б. Шивачев; „Топла храна” на Иван Хаджимарчев; „Любов с двама”, Сашо Настев; „Момичето от циганското кабаре”, Александър Гергинов). Друг характерен персонаж е жената и по-скоро прелъстеното момиче, което е антипод на мъжа (и едновременно негово метаудвоение).
         Във видимостите на градското битие литературните разкази на левите космополити с някакво детинска настойчивост неуморно откриват грозното и чудовищността: в повтарящите се скрабьозни образи (помията при Вл. Харизанов); болестворното (с образите на болницата - Вичо Иванов, Витош Таджер; санаториума - Сашо Настев, моргата). Новите сюжети надзъртат от клоаките на обществото или от подземните изкопи и труда на строителите. И същевременно по паралогиката на инстинктивното и природното миячите на чинии, работещи в санаториум за гръдоболни, се оказват единствено здравите в този свят, в който боледуват дори лекарите („Болният доктор”, Вичо Иванов); те въплъщават моралната цялостност, пълноценното съществование. Героят в разказа „Два свята” на Борис Светлинов пък, излекуван от лудницата, се връща пак там сато санитар. Болестно-зловещото се просмуква с есенно-зимната неприветливост на природата. Навярно в този смисъл трябва да се тълкува и алтернативата на „Двата свята”, както е озаглавил разказите си Вичо Иванов: между света на идеалното мечтано в противоположност на фактичната плътност на униженията - и неизменността им
         Темата, хипнотизирала авторите от поколението, е социалната запратеност на човека в клоаките на космополитния свят, в изкопите под мостовете на безизходицата. Как обаче се интерпретира тя в контекста на актуалното литературно поле? Защото аспектът, който най-еднозначно легитимира значимостта на литературно-историческото възсъздаване на поколението на левите космопополити е съизмерването с другите литературни и идеологически стереотипи за времето. В контраст с родноцентричните литературни таксономии идеологически компактно този кръг става доловим в съпоставка с родното дясно (както е очертано при Ив. Еленков, Родно и дясно, 1998). Текстовете на космополитните леви са единственото твърде съмнително основание да обособим един „ляв проект”, неоцелял в оценките днес, освен по структурно-системната си предсказуемост. В перспективата на историческите превратности не това ляво въдворява стереотипите и непоклатимите институции на лявата тоталитарна държава (и прочее усвоени десни механизми на контрол на благополучието, градивността и плодовитостта на населението). Сбъдва се тоталитарната държава и тържеството на една лява идеология, но не и на лявото. И затова, в името на отчетливото терминологическо разграничение, като поемаме рисковете на заличаването на разликите с анархизма, това поколение може да бъде наречено "свободняшко". И отново ако се върнем към въпроса за обосноваването на литературно-историческия интерес, той се корени и в съвсем неканонизиращото, а чисто хаотично стремление да се намери противотежест на официалното дясно и родно, завладяло представите ни за 30-те години.
         И тъй, левите космополити са изводими, съпоставими и въобще с лекота се подават на всякакви остойностявания в един или друг ракурс. И при все това остават невъзможни за класифициране, вероятно поради посредствеността си? Защото единствено съдържание на литературните им разкази е изпразнеността на битието на съвременния парий от литературни разкази?
         Но пък именно такива литературни субпродукти могат да предоставят онова крехко равновесие на възможния текст5, както и на възможното читателско харесване - и незавършеността им (неоценеността), тоест, да предоставят четене, освободено от оценки, взряно в текста сам по себе си, неподлежащ на оценки.
         Тук е редно да призная с какво именно ме прелъстиха безличните текстове на неизвестните леви. Любопитното са не самите текстове, колкото изобилието им. Авторите продължават да пишат и след деветосептемврийската реорганизация на държавата6, но въпреки количествената тежест на текстовете, те буквално отсъстват от актуалния академичен литературен речник, издаден през 1994 г. Лесно обяснимо идеологически е тематичното тежнение на текстовете, но не и графоманската им неизтребимост. В такъв случай отстраняването им от представителната извадка на българската литературна традиция може да даде основания да поставим въпроса за механизмите й, като разполагаме и с огромен текстов масив за сверка. Дали идеологическата оплоскостеност или убогата литературност са го предизвикали? И в двата случая сговор на властта с тези автори няма, няма сговор и с литературните авторитети.7
         Лявото космополитно изглежда като сбъдната чиста, ненужна и неконсумирана литература. Нелепо е да реабилитираме маргиналното или да допълваме липсите на литературната история тъкмо с тези изобилни текстове - но защо тъкмо те са липсващи, защо липсва най-сетне изследване на самото писане? И ето още едно признание за личните безпристрастия към текстовете: впечатлиха ме със своята незавършеност и несбъднатост в т. нар. „литературна комуникация” и възможността да се наблюдава самият текст. Те бленуват за романтични недостижимости и терористично подкопават всяка литературна приемливост или четивност. Най-сетне тези автори ми харесаха със своята мигновено самоизобретена идентичност на писането, разпиляла се в текстовете, станала невидима за днешното връщане към историята, неотбелязана в цитати - и изтъкаваща настоящето - историята отвъд имената, историята, неназовима в имена, бухнала в мимолетните идентичности, с които се самоназовават и които се разпадат - никому ненужни, освен на самото краткосрочно, дори мигновено, историческо ставане.

 

 

---

 

1 За причините за оредяващото му участие можем да съдим от негово писмо до Делчо Василев от 10 декември 1934: "Мисъл и воля" изпуска шанса да бъде "най-четеният, обединил всички леви писатели и цялата лява интелигенция. Освен дар, подготовка, трябва любов за обществено-литературна дейност. Трябва вяра във всички честни интелектюели, а не доктринерство и педантизъм, студен скептицизъм..." [горе]
2 Можем да ги представим и чрез избора на авторите, които огласяват в превод: У. Уитман, Дж. Леопарди и Уго Фосколо, В. Шкловски, Джон Дос Пасос, Джек Лондон, Панаит Истрати, Дж. Х. Уелс, К. Федин... [горе]
3 В ст. "Литературната жътва през 1934" се предлагат причудливи сдвоявания между авторите, едните - популярни и днес, докато другите са неразпознаваеми. Така приказното-гротескното сближава Иван Хаджимарчев (с "Топла храна") и Светослав Минков. Там е построена и огледалната свободняшка двойка на партийната литература със съответно автор-лирик и прозаик: П. Чивиков - Вл. Харизанов / Мл. Исаев - Г. Караславов. Критикът отбелязва и общия интерес на двете тенденции към темата за любовта. Като "най-добри" представители на "трудово-спътническата литература" се сочат Вичо Иванов и Георги Караславов. [горе]
4 Но същата марка поражда доста недоумения у читателя, съзрял я върху вътрешната корица на книгата "Цигани" от Александър Гергинов, в която е отпечатан текст "по едноименната поема на А. С. Пушкин". Какво пази запазената марка: гениалността на класическото произведение, превода на български или плагиатството на един късен автор? [горе]
5 Срв. схващането, изказано от Ангел Ангелов: "Текстът, останал непрочетен и нечут, невъзприет и неусвоен" и затова - "непроменен" съществува като възможен, но не и действителен." [горе]
6 Някои се отдават на мемоарно-биографични саги като Спас Кралевски или Бончо Несторов, който буквално прописва книги тъкмо през лъжеблагоденствието на човека на труда. Както последният автор, така и Иван Хаджимарчев се отдава на екзотични пътешестия небивалици, редом с не по-малко небивалите партизански саги. Друг характерен показател за писателската им рутина е писането за деца - и преддеветосептемврийски и след. [горе]
7 В писмо на Георги Жечев до Делчо Василев - изпращан и в Куциан, и в Персин (и автор на неоспоримо дисидентската "Персинска Голгота"), се разказва една огледална случка за агента и за милиционера, които му искат легитимация буквално в една и съща канцелария. [горе]

 

 

* Текстът е четен на Международна конференция в Бургаския свободен университет, 11 - 13. VІ. 2004 г.

 

 

Електронна публикация на 26. януари 2005 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]